Решение № 198 от 11.10.2018 г. на ВКС по т. д. № 570/2016 г.

ВКСII търговско отделение11.10.2018 г.докладчик Петя Хорозова

Диспозитив

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 385 от 03.12.2015 г. по в. т. д. № 308/2015 г. по описа на Пловдивския апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 486/15.10.2014 г. по т. д. № 399/2013 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, е отхвърлен искът на ФРАПОРТ ТУИН СТАР ЕЪРПОРТ МЕНИДЖМЪНТ АД против Държавата, чрез Министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, за заплащане на сумата 72 772. 51 лв. ОСЪЖДА ФРАПОРТ ТУИН СТАР ЕЪРПОРТ МЕНИДЖМЪНТ АД [населено място] да заплати на Държавата, чрез Министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, сумата 450 лв. – съдебно-деловодни разноски за настоящата инстанция. Решението е окончателно.

Мотиви

Решение № 198 от 11.10.2018 г. на ВКС по т. д. № 570/2016 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Петя Хорозова Производството е по реда на чл. 290 ГПК. С определение № 152/10.03.2017 г. по настоящото дело по жалба на ФРАПОРТ ТУИН СТАР ЕЪРПОРТ МЕНИДЖМЪНТ АД [населено място] е допуснато касационно обжалване на решение № 385/03.12.2015 г. по в. т. д. № 308/2015 г. по описа на Пловдивския апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение № 486/15.10.2014 г. по т. д. № 399/2013 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, е отхвърлен искът на ФРАПОРТ ТУИН СТАР ЕЪРПОРТ МЕНИДЖМЪНТ АД против Държавата, чрез Министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, за заплащане на сумата 72 772. 51 лв. /половината от платените от ищеца обезщетения за вреди от трудова злополука, претърпяна на 22.09.2005 г. от Ц. Г. Л., съгласно Договор за концесия от 10.09.2006 г., ведно с лихви и разноски/, на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 23 ЗЗД и чл. 8. 4 от Договора за концесия. В останалата обжалвана осъдителна част, с която първоинстанционното решение, постановено против ЛЕТИЩЕ ПЛОВДИВ ЕАД за заплащане на сумата 72 772. 51 лв. е потвърдено, въззивното решение е влязло в законна сила. Касационното обжалване е допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса относно мотивирането на въззивното решение и задължението на съда да обсъди всички относими към предмета на спора /съгласно чл. 269 ГПК/ доводи и възражения на страните. В касационната жалба се сочи, че решението в допуснатата до разглеждане част страда от всички пороци, изброени в чл. 281, т. 3 ГПК – съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. На първо място се правят оплаквания, че въззивното решение не е надлежно мотивирано. Твърди се, че изложените от съда съображения са лаконични и неясни, липсват конкретни фактически и правни изводи, както и констатации за различията с изводите на първата инстанция, както и не са обсъдени всички наведени от ищеца основания и доводи за уважаване на иска. Съдът изобщо не е разгледал въведените в предмета на спора аргументи за отговорността на държавата, произтичаща от клаузата на чл. 38, раздел ІХ – "Неизпълнение и отговорност" от Договора за концесия. В резултат, решението е постановено в противоречие с указанията, дадени с ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 19. На следващо място се излага, че въззивното решение е постановено в нарушение на чл. 20 ЗЗД, като с него е извършено незаконосъобразно тълкуване на клаузата на чл. 8, т. 4 от Договора за концесия, без да бъдат отчетени постигнатите между страните уговорки в тяхната взаимовръзка, поредност, взаимна обусловеност, както и в противоречие с общия смисъл на договора. На последно място се оспорват изводите на съда, че е неприложима вътрешна уговорка между задължените лица за поемане на изпълнението в случай на възникнала солидарна отговорност в хипотезата на чл. 123 а ал. 3 КТ. По подробно изложени съображения се моли решението в обжалваната част да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск да бъде уважен, ведно с присъждане на разноските. В проведеното публичното съдебно заседание жалбата се поддържа, чрез процесуален пълномощник, и се моли за нейното уважаване. Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията [населено място], като представител на Държавата, чрез процесуалните си пълномощници, изразява мотивирано становище за неоснователност на жалбата в представен писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, което поддържа в публичното съдебно заседание. Моли решението в обжалваната част да бъде оставено в сила, с присъждане на сторените разноски за настоящата инстанция. На основание чл. 290, ал. 2 ГПК, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира следното: При липса на спор относно фактите, въззивният съд е приел, че на 22.09.2005 г., докато е бил в трудово правоотношение с ЛЕТИЩЕ ВАРНА ЕАД, прекратено на 16.10.2005 г., служителят Ц. Л. е претърпял трудова злополука, довела до трайната му неработоспособност и 100 % инвалидност с чужда помощ. Поради това той е предявил против ФРАПОРТ ТУИН СТАР ЕЪРПОРТ МЕНИДЖМЪНТ АД искове по чл. 200 КТ, предмет на гр. д. № 2809/2008 г. на Варненския районен съд. След протичане на пълен инстанционен контрол, същите са уважени в размер, съобразно издадените и приложени по делото изпълнителни листове, като сумите са изцяло заплатени от ищеца. В това производството ответните страни са взели участие като трети лица – помагачи на ФРАПОРТ ТУИН СТАР ЕЪРПОРТ МЕНИДЖМЪНТ АД. На 10.09.2006 г. между Държавата и ищеца е сключен Договор за концесия на Гражданско летище за обществено ползване – [населено място] и Гражданско летище за обществено ползване – [населено място], като съобразно чл. 8 от него, от датата на влизането му в сила, концесионерът встъпва като работодател на мястото на ЛЕТИЩЕ ВАРНА ЕАД. Съгласно ал. 3 на същия член, за задълженията, възникнали по отношение на работниците и служителите преди датата на влизане в сила на договора, отговарят солидарно концесионерът и съответно – ЛЕТИЩЕ ВАРНА ЕАД. Съгласно ал. 4 от същия член, за целите на сключения договор, концедентът се задължава да осигури ЛЕТИЩЕ ВАРНА ЕАД да обезщети концесионера за всички вземания на работници и служители, произтичащи от трудови правоотношения и възникнали до датата на влизане в сила на концесионния договор, вкл. и установените със съдебни решения. Понастоящем договорът за концесия е в сила, а ЛЕТИЩЕ ВАРНА ЕООД /преобразувано от ЕАД/ се е вляло в ЛЕТИЩЕ ПЛОВДИВ ЕАД, в резултат на което първото дружество е прекратено без ликвидация, а второто е съответно негов правоприемник. От правна страна съдът е приел, че с оглед договора за концесия от 10.09.2006 г. ищецът е встъпил в качеството на работодател на мястото на ЛЕТИЩЕ ВАРНА ЕАД. Трудовата злополука е настъпила преди сключването на договора, следователно за ЛЕТИЩЕ ВАРНА ЕАД е възникнало задължение да заплати дължимите по чл. 200 КТ обезщетения. Доколкото посочените задължения са съществували към момента на сключване на договора за концесия, макар трудовото правоотношение с Л. да е прекратено преди това, за тях отговарят солидарно двамата работодатели, съобразно чл. 123а ал. 3 КТ - респективно концесионерът и правоприемникът на ЛЕТИЩЕ ВАРНА ЕАД /чл. 123, ал. 2 и ал. 4 КТ/. Исковата претенция против Държавата е счетена от съда за неоснователна, при излагане на следните мотиви: "Клаузата представлява обещание действието на трето лице по смисъла на чл. 23 ЗЗД. Според тази разпоредба, обещателят е длъжен да обезщети другата страна, ако третото лице откаже да се задължи, респ. да извърши обещаното действие. Това значи, че обещателят има задължение да осигури уговореното поведение на третото лице, а когато е уговорено - и да изпълни задължението на третото лице. В случая няма съгласие за изпълнение на задължението на третото лице – концесионера по договора за концесия, да изпълни вместо него, а е налице само първата хипотеза. Отделно от това, задължението за концесионера е по силата на закона – на основание чл. 123 а ал. 3 КТ. Основателни са доводите на въззиваемата страна във въззивната жалба във връзка с правилността на решението. ". По процесуалноправния въпрос, обусловил допускане на решението до касационна проверка, е формирана практика на ВКС в ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК, както и по реда на чл. 290 ГПК: решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, ТК, І ТО, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І ТО, решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 180 от 11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 136 от 06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 202 от 25.01.2018 г. по т. д. № 1826/2016 г. на ВКС, ТК, І ТО и други. Съгласно посочената постоянна практика на ВКС, въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Настоящият състав на ВКС изцяло възприема дадените разрешения в цитираната съдебна практика по въпроса, по който е допуснато касационно обжалване. В настоящия случай въззивният съд се е отклонил от посочената по-горе задължителна практика. Съобразно последната уточняваща обстоятелствата на иска молба, ищецът основава претенцията си на доводи, че отговорността на Държавата произтича както от клаузата на чл. 8. 4., с която е обещано трето лице /стар работодател/ да обезщети концесионера /нов работодател/ за вземания на работници и служители, произтичащи от трудови правоотношения, възникнали до влизане в сила на концесионния договор /чл. 23 ЗЗД/, така и от разпоредбите на Раздел IХ – "Неизпълнение и отговорност" от Договора за концесия, в чл. 38 от който е предвидена обща отговорност за страните при неизпълнение на поети с договора задължения, вкл. и изрична отговорност на концедента да обезщетява и предпазва концесионера от каквито и да е претенции на трети лица, които не се дължат на обстоятелство или действие, за което концесионерът носи отговорност. Решаващият състав не е обсъдил в пълнота горните доводи и обстоятелствата, от които произтичат, а те са били надлежно включени в предмета на спора и са част от основанието на исковата претенция, което представлява съществено процесуално нарушение. Допуснал е и други нарушения на съдопроизводствените правила, свързани с надлежното мотивиране на съдебния акт, в отклонение от задължителните указания на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 и практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК. Независимо от констатираните пороци на решението, крайният извод на въззивната инстанция за неоснователност на исковата претенция се явява правилен, а касационната жалба – неоснователна, по следните съображения: Несъмнено обсъждането на доводите и възраженията на страните във връзка с отговорността по чл. 38 вр. чл. 8. 4. от договора изисква да се извърши тълкуване на посочените клаузи по правилата на чл. 20 ЗЗД за изясняване на постигнатата обща воля. В чл. 38. 1. от договора за концесия се съдържат общи уговорки за отговорност за преки вреди, понесени от изправната страна поради неизпълнение на задълженията на неизправната страна. Клаузата на чл. 38. 3., че концедентът ще обезщетява и предпазва концесионера от каквито и да е претенции на трети лица, освен ако концесионерът е отговорен, касае събития и обстоятелства във времевия период от сключването на концесионния договор до датата на влизането му в сила, поради което е неотносима към конкретното задължение за обезщетение по чл. 200 КТ. Клаузата на чл. 38. 2. урежда предпазване и обезщетяване от и за претенции във връзка с погиване или увреждане на имущество или смърт или нараняване на лице, но от обхвата й изрично са изключени претенциите за обезщетение на работници и служители. Следователно, от уговореното в чл. 38 не произтичат самостоятелни права или задължения във връзка със спора. При тълкуването на клаузата на чл. 8. 4. от договора, на чието неизпълнение от страна на ответника се основава исковата претенция, е видно, че тя касае поето задължение за обезщетяване на концесионера в случаите на чл. 123 а ал. 3 КТ чрез стария работодател. В договора обаче липсва уговорка, че концесионерът в отношенията си с концедента и дружествата, на които той е едноличен собственик на капитала /старите работодатели/, няма да носи отговорност, в отклонение от общите правила относно солидарността, респективно, че ако изпълни задълженията си, то това ще бъде за сметка на стария работодател или на държавата. Напротив, с клаузата на чл. 8. 3. между страните изрично е разписано, че отговорността на концесионера за задължения към работници и служители, възникнали преди влизането в сила на договора, ще бъде както е предвидено в закона, т. е. при условията на обща солидарност между стария и новия работодател. Предвид изложеното, изпълнението на задължението на новия работодател /т. е. концесионера/ към работника, основано както на чл. 123 а ал. 3 КТ, така и на разпоредбите на концесионния договор, не може да доведе до вреди, за които да се търси плащане на обезщетение, тъй като изпълнението на това законово и договорно задължение не е било определено между страните като вредоносно. Всяко обезщетение по смисъла на ЗЗД е такова за понесени договорни или извъндоговорни вреди, каквито по делото не се установяват, а и не се обосновават. Следователно, мотивите на въззивния съд за липса на постигнато съгласие държавата да поеме припадащата се по смисъла на чл. 127 ЗЗД част от отговорността на концесионера по чл. 123 а ал. 3 КТ, включително на основание чл. 23 ЗЗД, като краен резултат съответстват на данните по делото. Предвид изложеното, с обжалваното въззивно решение правилно е бил отхвърлен искът по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 23 ЗЗД вр. чл. 8. 4. и чл. 38 от Договора за концесия за ангажиране отговорността на Държавата във връзка с платеното обезщетение по чл. 200 КТ от ФРАПОРТ ТУИН СТАР ЕЪРПОРТ МЕНИДЖМЪНТ АД на Ц. Л. заради претърпяната на 22.09.2005 г. трудова злополука, в размер на 72 772. 51 лв., поради което същото следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от спора, касаторът следва да бъде осъден да заплати съдебно-деловодни разноски на насрещната страна в размер на 450 лв., на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 385 от 03.12.2015 г. по в. т. д. № 308/2015 г. по описа на Пловдивския апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 486/15.10.2014 г. по т. д. № 399/2013 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, е отхвърлен искът на ФРАПОРТ ТУИН СТАР ЕЪРПОРТ МЕНИДЖМЪНТ АД против Държавата, чрез Министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, за заплащане на сумата 72 772. 51 лв. ОСЪЖДА ФРАПОРТ ТУИН СТАР ЕЪРПОРТ МЕНИДЖМЪНТ АД [населено място] да заплати на Държавата, чрез Министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, сумата 450 лв. – съдебно-деловодни разноски за настоящата инстанция. Решението е окончателно.

Цитирани разпоредби

1