Решение № 4693 от 8.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11313/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Образувано е по две касационни жалби, едната депозирана от Л. М. Л. от [населено място], чрез адв. Казаков и втората от страна на Министерството на вътрешните работи София, представлявано от Министъра на вътрешните работи. Двете жалби са против Решение 3679 от 30.09.2024г. на Административен съд Пазарджик по адм.д. 437/2024г. по описа на Съда, с което съдебният състав е уважил частично исковата претенция на Л. Л., като осъдил Министерството на вътрешните работи София, да заплати на Л. М. Л., [ЕГН] сумата от 2000 /две хиляда/ лева представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на постановена срещу ищеца Заповед 8121К-258 от 16.01.2020 г. на министъра на вътрешните работи, с която на ищеца е било наложено дисциплинарно наказание- уволнение и е било прекратено служебното му правоотношение с МВР, на основание чл. 194 ал.2 т.4, чл. 197 ал.1 т.6, чл. 203 ал.1 т.13, чл. 226 ал.1 т.8 и чл. 204 от ЗМВР. Ищецът обжалвал заповедта пред АС Пазарджик, който акт бил отменен, след като оспорването му било отхвърлен с решение 712/21.09.2020 г. по адм. дело 339/2020 г. обжалвано пред ВАС и отменено с решение 4861 от 05.04.2020 по адм. д. 957/2021 г. Претенцията на ищеца за горницата над 2 000,00 лева до пълния й размер от 20 000,00 лева била отхвърлена. Касаторът Л. М. Л. оспорва решението в отхвърлителната му част, докато Министерството на вътрешните работи оспорва тази част от него, с която е била уважена частично исковата му претенция. Т.е. Съдът дължи произнасяне по цялото съдебно решение. Касационният жалбоподател Министерство на вътрешните работи поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано - касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК. Л. изразява недоволство от размера на присъденото обезщетение като счита решението относно размера на присъдената сума за необосновано. Изразява становище, че решаващият съд не е отчел в съвкупност всички доказани като претърпени от касатора неимуществени вреди при оценяване размера на дължимата обезвреда. Навежда доводи и за нарушение на чл. 52 от ЗЗД, като съдът не е определил обезщетението по справедливост и същото е силно занижено. Иска отмяна на решението в атакуваната част и постановяване на решение, с което исковата претенция бъде уважена изцяло. Претендират се и направените по делото разноски в пълен обем за двете съдебни инстанции. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба на Л. Л.. Счита, че решението на първоинстанционния съд е неправилно, като исковата претенция е следвало да бъде отхвърлена изцяло. При условията на евентуалност, в случай че тази позиция на Прокуратурата не бъдела възприета, предлага намаляване размера на обезщетението, поради силното му завишаване от страна на първоинстанционния съд. Върховният административен съд - състав на трето отделение, намира касационните жалби за процесуално допустими. Подадени са в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страни с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за всяка от които решението в обжалваната част е неблагоприятно. Жалбите са депозирани срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледани по същество на основанията посочени в тях и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, съдебният състав намира касационните жалби за неоснователни. За да достигне до този правен извод, съдебният състав взема предвид следните обстоятелства от фактическа страна: Производството пред Административен съд-Пазарджик е разгледано по предявен от Л. М. Л. от [населено място], против МВР София, иск за обезвреда на неимуществени вреди в размер на 20 000. 00 лева, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба, до окончателното й изплащане, които са били причинени на ищеца през периода 16.01.2020-15.04.2021 г., когато е бил в сила и е породил предварителното си действие адм. акт - заповед 8121К-258 от 16.01.2020 г. на министъра на вътрешните работи, с която му е било наложено дисциплинарно наказание "уволнение" и е било прекратено служебното му правоотношение с МВР. Правилно първоинстанционният съд е възприел фактическата обстановка по делото, като съвкупност от факти, по които липсва спор. Не е спорно между страните, че по отношение на ищеца Л. било проведено дисциплинарно производство, приключило със заповед 8121К-258 от 16.01.2020 г. на министъра на вътрешните работи, с която дисциплинарният орган наложил на ищеца дисциплинарно наказание- уволнение, на основание 194 ал.2 т.4, чл. 197 ал.1 т.6, чл. 203 ал.1 т.13, чл. 226 ал.1 т.8 и чл. 204 от ЗМВР. Ищецът обжалвал заповедта пред АС Пазарджик, но оспорването му било отхвърлено с решение 712/21.09.2020 г. по адм. дело 339/20 г. Това решение било обжалвано пред ВАС и било отменено с решение 4861 от 05.04.2020 по адм. д. 957/21 г. по описа на вас, с обосновка за недоказаност на деянието и поради това за несъразмерност на наложеното наказание. В исковата молба се търси обезщетение единствено за причинените и намиращи се в пряка причинноследствена връзка неимуществени вреди от незаконната заповед за уволнение и незабавното й изпълнение. За установяване на претендираните неимуществени вреди първоинстанционният съд е допуснал до разпит двама свидетели , водени от ищеца св. И. Т. и св. П. Я.. От показанията на св. Т. АС-Пазарджик е установил дългогодишно познанство между двамата и запознатост на свидетеля със състоянието на ищеца след уволнението му. Според тях, Л. се затворил, появили се здравословни проблеми, вдигнал кръвно, имал разправии със семейството си. Св. Я. е установен като втори братовчед на ищеца който свидетелства за коренна промяна в поведението на ищеца след уволнението му- затворил се в себе си, вдигнал кръвно, станал неконтактен. Негативните промени в психиката на ищеца продължили дълго, като според него същият не е възстановил и към момента на разпита. Съдът е кредитирал показанията на свидетелите като логични, непротиворечиви и последователни. За определяне размера на дължимото обезщетение, в съответствие с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД съдебният състав е съобразил характера, степента и интензитета на увреждане, ведно с продължителността на претърпените болки и страдания, която била преценена като голяма . Въпреки това, съдебният състав не възприел за установен висок интензитет на страданията , както и тяхната многобройност, поради което обезщетението било уважено до размера от 2000,00 лева. Подчертано от страна на първоинстанционният съд било и това, че макар Заповедта за уволнение да била отменена, това не изключвало укоримостта в поведението на ищеца, което обстоятелство също пряко влияело върху размера на претендираното обезщетение, тъй като претърпените от санкцията вреди не са могли да имат толкова висок отзвук у ищеца, както ако деянието не е било извършено, или е било несъставомерно. В заключение и на основание чл.52 ЗЗД съдът присъдил обезщетение за причинените през претендирания период неимуществени вреди в размер на 2000,00 лева. Предвид, преценката за частична основателност на иска, съдът уважил и иска за заплащане на законната лихва върху присъдената главница, считано от датата на предявяване на исковата молба, както това било предявено, до окончателното изплащане на обезщетението. Присъдил и разноски на двете страни, съразмерни на изхода от спора. От правна страна, такапостановеното решение настоящият съдебен състав намира за валидно, допустимо и правилно,. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Както е посочил това първоинстанционният състав, за да възникне законовата отговорност следва да са налице твърдените незаконосъобразни действия и бездействия на дължностни лица при ответника, реално причинена вреда, произтичаща от тях, както и да е налице пряка причинна връзка между незаконосъобразните действия и настъпилата вреда. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Под преки вреди следва да се разбират само тези, които са типична, естественонастъпваща и неизбежна последица от вредоносния резултат. Освен преки, вредите следва да бъдат и непосредствени, т. е. да са настъпили по време и място, следващо противоправния резултат. Правилен е изводът на съда, че в случая ищецът, чиято е доказателствената тежест, е установил наличието на всички законови предпоставки по ЗОДОВ незаконосъобразен административен акт на административен орган по повод изпълнение на административна дейност, отменен по съответния ред; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт и вредата. Правилна е преценката на първоинстанционния съд за доказаност на иска по своето основание. Безспорно е по делото наличието на неправомерно уволнение на ищеца, което е във връзка с изпълнението на отменената като незаконосъобразна заповед. Уволнението , освен че е отстранило ищеца от работа за малко повече от година , е въздействало пряко и върху емоционалното му състояние с интензитет, който според доказателствата не се установява като значителен. Липсват както твърдения, така и доказателства за влошаване на здравословното му състояние например, вследствие именно на издадената заповед, което да е било надлежно регистрирано от специалист. Такова състояние би могло да бъде изпадане в депресии и посещения при психолози и психиатри през този период например. При обективните дадености, установени по делото решаващият съд обосновано е приел за доказана причинната връзка между претърпените от Л. неимуществени вреди, посочени по-горе, и неправомерното му уволнение. Липсват данни за други негативни събития през исковия период, които доказано да са повлияли на настроението и емоционалното състояние на ищеца. Настоящият състав обаче, не споделя изводите на първоинстанционния съд, че причините за отмяна на акта, обуславят размера на обезщетението. След произнасяне на съда по незаконния характер на заповедта, повторна преценка на приноса на пострадалия и субективната страна на деянието му е недопустима. Подобна позиция би противоречала на дадените в обратен смисъл указания в т. 3, изр. второ на Тълкувателно решение 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по т. гр. д. 3/2004 г. на ОСГК. Производството по налагане и оспорване на заповедите за уволнение за целите на ЗОДОВ следва да се възприема като наказателно в широк смисъл, според стандартите на ЕСПЧ, не просто защото засяга по един категоричен начин правната сфера на уволнените лица, но и защото борави с категориите вина, противоправност и санкция , по начина, по който това прави и наказателното производство. В този смисъл отменителното решение 4861 от 05.04.2020 по адм. д. 957/2021 г. притежава характера на присъда в широк смисъл и обвързва първоинстанционния съд в исковото административно производство относно обстоятелствата посочени в нормата на чл. 300 от ГПК, според която "Влязлата в сила присъда на наказателния съд (вкл. и оправдателната бел. с-ва) е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Разбира се преценка на въпроса за виновното съпричиняване е допустимо да бъде извършена и в настоящата хипотеза, но конкретната ситуация липсва установено поведение на ищеца, извън описаното в отменената заповед, което да се твърди и доказва, че се намира в пряка причинна връзка с установения вредоносен резултат. Въпреки несъгласието на съда с изводите на АдмС Пазарджик за наличието на виновно съпричиняване на вредоносния резултат, крайният извод на първоинстанционния съд за постигане на справедлива обезвреда на доказаното увреждане чрез присъждане на обезщетение в размер на 2 000,00 лева се явява правилно и обосновано. Направени са обосновани изводи за продължително но ниско по интензитет страдание. Липсват данни за резултиране на страданието в разстройство на психическото здраве на ищеца или друго състояние, което да е излязло извън рамките на обичайния здравен статус и да притежава болестен характер. Липсват данни също така за дискредитиране на ищеца в обществото. Правилен е изводът на съда, че негативните емоции са били с невисок общ интензитет. Това състояние граничи по-скоро с вътрешно чувство на разочарование и обида, засягащи човешката чест, т. е. личностната самооценка на пострадалия, но не и достойнството на ищеца, т. е. оценката на околните за неговата личност. Липсват твърдения и доказателства другите членове на обществото да са променили отношението си към него и това обстоятелство да е рефлектирало върху психическото състояние, достигайки много по-високи нива на въздействие. Не се доказва към момента на уволнението му или по-късно то да е намерило отзвук в пресата и средствата за масова комуникация, вкл. дигитални приложения и интернет канали. Предвид изложеното настоящата инстанция намира, че решението в обжалваната му част е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от спора искането за присъждане на разноски в полза на двамата касатора се явява неоснователно. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение,