Решение № 26 от 15.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2211/2021 г.

Решение № 26 от 15.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2211/2021 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Снежанка Николова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С определение № 60420 от 1.12.2021 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 260645 от 19.10.2020 г. по гр. д. № 11025/2019 г. на Софийски градски съд по подадената срещу него касационна жалба от Л. П. П. и С. П. М., чрез адв. К. Л.. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение от 25.04.2019 г. по гр. д. № 58129/2016 г. на Софийския районен съд, с което е признато за установено по отношение на П. Х. М., че Н. К. С. е собственик на основание наследствено правоприемство на недвижим имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], с площ по скица от 678 кв. м. Касаторите Л. П. П. и С. П. М. поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост, с молба за отмяната му и вместо това предявеният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК бъде отхвърлен. Ответната в настоящето производство страна – Н. К. С., чрез адв. М., оспорва жалбата и иска въззивното решение да бъде потвърдено. Претендира присъждане на направените разноски. Върховният касационен съд, в настоящият си състав, като обсъди доводите на страните и съгласно данните по делото, намира следното: С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен предявения от Н. К. С. установителен иск за собственост на спорния имот, предявен срещу наследодателя на касаторите, като въззивният съд е приел за необосновани доводите на ответника, че по делото е налице привидно и прикрито съглашение, според което той се явява собственик на 1/2 от процесния имот. Проследявайки хронологията при неговото придобиване е достигнал до констатацията, че правата на наследодателката на ищцата произтичат от съдебно решение, постановено през 1976 г. в производство по съдебна делба, в което участва като страна и ответникът П. М. и според постановеното решение имотът е поставен в дял на Н. С. и Р. М.. Последвала е съдебна спогодба от 25.11.1980 г., при която е извършена делба на имота на два дяла, като Н. С. е станала изключителен собственик на спорния имот, а впоследствие собствеността е придобита от нейната внучка по силата на наследствено правоприемство, а именно ищцата Н. С.. Съдът е отказал да кредитира представеното от ответника споразумение от 29.01.1986 г., тъй като от приетата по делото съдебно-почеркова експертиза се установява, че подписът под № 2 в споразумението вероятно не е положен от В. Н. С. в качеството й на майка и законен представител на малолетната по това време Н. С.. В този смисъл е отхвърлил твърдението на ответника, че този договор се явява писмено начало, от което да се зачита придобивната давност. В мотивите на решението са обсъдени и събраните свидетелски показания, като е формиран извод, че въз основа на тях не може да бъде установено по категоричен начин, че ответникът е осъществявал фактическа власт върху имота. Освен това е отбелязано, че същият сам е опровергал твърденията си за своене на имота, като е представил проект на договор от 20.01.2005 г., съгласно който ищцата като продавач му прехвърля 1/2 идеална част от собствения й недвижим имот. Така мотивиран, въззивният съд е приел за доказано правото на собственост върху процесния имот на ищцата, а направеното от ответника възражение за изтекла в негова полза придобивна давност за неоснователно, поради което е потвърдил първоинстанционното решение за уважаване на предявения установителен иск. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса, формулиран в т. 4 от приложеното изложение: "С какви доказателства е допустимо доказването на началото на придобивна давност по чл. 79 ЗС и попада ли в обхвата на доказателствата писмен документ – договор от 1986 г., който не е оспорен по съдържание?, респ. останалите писмени доказателства относно твърдяното вътрешно споразумение между наследниците и значението им за поддържания от ответника придобивен способ, като е прието същите да са относими към изхода на спора и да не са намерили разрешение в сочената от касаторите съдебна практика. Доколкото в същата трайно и безпротиворечиво се приема, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, като посочи фактите, които се установяват с тях, респ. не се установяват твърдените от страните такива, като изложи и съответните мотиви, то необсъждането на част от представените доказателства представлява съществено процесуално нарушение. Относно доказването на релевираното начало на придобивната давност по чл. 79 ЗС е допустимо събирането на писмени и гласни доказателства, в т. ч. и сочения договор от 1986 г., както и останалите писмени доказателства във връзка с твърдението за вътрешно споразумение между наследниците на общия наследодател. Следва да се приеме и относимостта на същите към релевирания от ответника придобивен способ, поради което и въззивният съд е бил длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност, като изложи и съответните мотиви относно поддържаните от ответника по иска доводи за притежаваната от него 1/2 ид. ч. от спорния имот на основание придобивна давност по постигнатото между наследниците споразумение преди делбата. Основното възражение на първоначалния ответник по предявения срещу него иск за собственост е за притежаваното от него право върху 1/2 от спорния имот, предмет на констативния нотариален акт № 25/2006 г., като същият се е позовал на постигнатата спогодба между наследниците на общия наследодател Х. М. А., извън привидната им делба по гр. д. № 1629/75 г. Видно от същата /с дата 17.06.1975 г. /, поради реалната неподеляемост на наследствения имот пл. № 99, кв. 6 по плана на кв. Г., Б., с площ 1 400 кв. м., същите се съгласяват той да се подели на две равни части, всяка по 700 кв. м., като единият дял ще е за Н. С. и П. М., а другият – в общ дял за останалите трима наследници. Налице е и съгласие за уравнение на дяловете от страна на Н. и П., за което е представена и нарочна разписка за плащане от страна на П. на неговата припадаща му се част от задължението за уравнение на стойността на дяловете на другите трима съделители. Тези писмени доказателства не са оспорени от ищцата. Ответникът не оспорва придобиването от страна на ищцата по наследство от нейната баба Н. С. на другата 1/2 ид. ч. след смъртта й през 1984 г. и след смъртта на дядо й А. С. през 2004 г. Същият е страна по договора от 29.01.1986 г., сключен между наследниците на Н. С. и П. М., с който първите му признават правото на собственост върху половината от получения при делбата от 1980 г. с Р. М. имот, представляващ пл. № * в кв. 6 по плана на кв. Г., [населено място], с площ от 700 кв. м., като спор относно идентичността с делбения имот не съществува между страните /а и същата се установява от удостоверение № 94-00-3002 от 25.10.2016 г. на ГИС София/. Действително, от заключението на графологичната експертиза е установено, че подписът в т. 2 на договарящите по този договор вероятно не е на В. С., като майка и законен представител на малолетната тогава Н. С., но изрично последната, чрез пълномощника й адв. М., е заявила, че не оспорва ръкописния текст на стр. 2 – протокол от открито с. з. на 18.09.2018 г. пред първоинстанционния съд. С него е признато правото върху 1/2 ид. ч. от имота на П. М., което кореспондира и с установения със спогодбата от 1975 г. факт за прикритото съглашение между наследниците. Въззивният съд не е имал основание да не кредитира горните писмени доказателства, които кореспондират и с останалите събрани такива относно установеното от този момент /1975 г./ владение на спорния имот от страна на първоначалния ответник, предмет на обстоятелствената проверка по нотариално дело № 25 от 2006 г. Признаването в него на притежавано от П. М. право в размер на 1/2 ид. ч. е в подкрепа на твърденията му за наличие на прикрито съглашение между наследниците на общия наследодател Х. А., обосноваващо вследствие установеното въз основа на него владение в необходимия законов срок опровергаване на извършената делба като привидна по отношение на тази част. Затова и ищцата Н. С. се легитимира като собственик по наследствено правоприемство след смъртта на баба си и дядо си върху 1/2 ид. ч. от спорния имот, за която част ответникът не е спорял и която част е предмет на представения предварителен договор за покупко-продажба от 20.01.2005 г. В този смисъл е и изявлението на ищцата в с. з. на 26.06.2018 г. пред първоинстанционния съд. Както този предварителен договор, така и данните от прокурорската преписка от 2007 г., а и събраните гласни доказателства, неопровергани от други, установяват осъществяваното от първоначалния ответник владение върху имота в рамките на необходимия законов срок, поради което и събраните по делото доказателства в своята съвкупност обосновават извод, различен от направения от въззивния съд в обжалваното решение. Възражението на ответника относно притежаваната от него 1/2 ид. ч. от имота е основателно, поради което и в тази му част въззивното решение следва да се отмени като неправилно и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия следва да се постанови друго, с което предявеният иск за тази част от правото на собственост следва да се отхвърли като неоснователен. В останалата част – за другата 1/2 ид. ч. от имота, установителният иск е основателен и въззивното решение следва да се потвърди. Въпреки този изход на делото на касаторите не се присъждат разноски, тъй като не са поискали такива, а на ответницата в настоящето производство се присъждат съразмерно с неуважената част на жалбата в размер на 300 лв. До този размер следва да се намалят и присъдените й с потвърденото първоинстанционно решение разноски с оглед чл. 78, ал. 1 ГПК. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.