Решение № 99 от 1.04.2014 г. на ВКС по н. д. № 2403/2013 г.

Решение № 99 от 1.04.2014 г. на ВКС по н. д. № 2403/2013 г., III н. о., НК, докладчик председателят Саша Раданова Производството е образувано по искане на П. А. Т. -подсъдим по нохд № 104/2012 г. на Казанлъшкия районен съд и внохд № 1241/2013 г. на Старозагорския окръжен съд-за възобновяване на наказателното производство, предмет на посочените дела, отмяна на постановените по тях съдебни актове и връщане на делото за ново разглеждане от досъдебното разследване. В искането, основано на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, се твърди наличието и се сочат доводи за допуснати съществени процесуални нарушения и за явна несправедливост на наложеното на Т. наказание лишаване от свобода. В съдебно заседание осъденият и защитникът му поддържат искането. Представителят на ВКПр не намира за основателни възраженията срещу правилността на двата съдебни акта и заключението му е за оставяне на искането без уважение. ВКС установи: Искането за възобновяване е допустимо: направено е от осъдения; заведено е в изпращащия съд на 29.ХI.2013 г., 18 дни след влизането в сила на необжалваемото въззивно решение; актовете, чиято отмяна се иска, са сред изроените в чл. 419 НПК; тези актове не са проверявани по касационен ред. Искането е неоснователно. С първоинстанционната присъда-№ 90 от 17.V.2013 г. -Т. е признат за виновен в това, че на 13.IХ.2011 г. в [населено място] е причинил на М. Ю. И. средна телесна повреда, представляваща проникване в гръдната кухина прободно-порезно нараняване, за което деяние, извършено при условията на опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б. "а" и "б" НК и на основание чл. 131а НК е осъден на 5 години лишаване от свобода. Т. е признат за виновен и в това, че по същото време и на същото място е причинил на повече от едно лице-на М. Р. М. и на А. П. С. - леки телесни повреди по чл. 130, ал. 1 НК, за което и на основание чл. 131, ал. 1, т. 4 НК е осъден на 1 г. лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 НК на Т. е определено общо наказание от 5 години лишаване от свобода, което да изтърпи в затвор при строг първоначален режим. С въззивното решение-№ 208 от 11.ХI.2013 г. -Т. е признат за невиновен в причиняването средната телесна повреда на М. Ю. И. при условията на опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б. "б" НК и е оправдан по това обвинение, а в останалата част присъдата е потвърдена. Заявеното в искането за възобновяване касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК е подкрепено с два довода: първо, неустановяването на факта, че пострадалият И. е биологичен баща на осъдения, което, наред с оправдаването на Т. по обвинението да е извършил престъплението по чл. 129 НК при опасен рецидив, би довело "до промяна в правната квалификация" и, второ, неустановяването на причината за промяната в показанията на разпитаните свидетели, на повода, породил конфликта между тези свидетели и Т., както и неустановяването, "кому принадлежат веществените доказателства и каква е тяхната доказателствена стойност". Установяването на факта, че М. И. е биологичен баща на Т., не би могло да се отрази върху правното квалифициране на деянието, тъй като средната телесна повреда е причинена при условията на опасен рецидив, а наказателното преследване за такова престъпление не се възбужда по тъжба на пострадалия и това изрично следва от чл. 160 НК. Въззивният съд не е оправдал Т. по обвинението по чл. 131а-както, очевидно погрешно, е счетено-а само по обвинението, опасният рецидив освен по б. "а", да е квалифициран и по б. "б" на чл. 29, ал. 1 НК. Неоснователно се възразява срещу пълнотата на доказателствения анализ, направен от двете съдебни инстанции. Подробно са обсъдени показанията на всички разпитани свидетели, аргументирано са кредитирани дадените при досъдебното разследване показания на Х. М., А. И. и А. С., които показания, след прочитането им, и тримата са потвърдили, а причината да заявят пред съда неистинни факти откровено е заявена от А.. С.: "Сега казах различно, защото не искам...да отиде в затвора. Приятели сме с П.." Неясен е доводът, относим към веществените доказателства-без да е конкретизирано, кои-и тяхната "доказателствена стойност". Като веществени доказателства от досъдебното разследване са приложени панталоните, с които подсъдимият е бил при извършването на инкриминираните деяния, доброволно предадени от него /л. 8/, ножът, който Т. е държал и който е бил взет от свидетеля З. З. /л. 9/, собствената на пострадалия М. М. блуза/тениска/, с която е бил облечен при нападението от Т., предадена от сина на М. М., И. М. /л. 10/ и намерения при огледа на местопроизшествието калъф/кания/ за нож /л. 12/. С изброените веществени доказателства съдът се е разпоредил като е постановил връщането на дрехите на техните собственици и унищожаването на ножа като оръжие на престъплението. Нито собствеността на дрехите е била спорна-от нея не следват и никакви изводи-нито пък факта, че З. е предал ножа, който е взел от ръката на подсъдимия. И след като е безспорно установено от свидетелите, че пострадалите са били наранени от Т., и са били наранени от него с нож-последното е и експертно потвърдено-доказателствената обезпеченост на обвинението не би се накърнила не само ако предадените веществени доказателства не са изследвани-а те не са и в прилагането им като такива не се съзира особен смисъл-за наличието по тях на биологичен материал, който да ги свърже с престъплението, или ако предаденият от З. нож вдействителност не е оръжието на престъплението, но дори и последното изобщо да не е открито. Възобновяване на наказателното производство не са налага и с оглед наложеното на Т. общо наказание лишаване от свобода. Определящото размера му е наказанието от 5 години, наложено за престъплението по чл. 131а НК. И тъй като този срок е минималният при законов толеранс от 5 до 12 години, намаляване е възможно единствено с определяне на наказанието при условията на чл. 55 НК, нито едно от които, обаче, не е налице: нито са многобройни /по-скоро отсъстват/смекчаващите отговорността на Т. обстоятелства, нито сред тях има поне едно с изключителен характер, нито обществената опасност на деянието и дееца позволяват извод за несъразмерността им с най-ниското наказание, предвидено в специалната материалноправна норма. С оглед на дотук изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 във вр. с 426 НПК, ВКС