Решение № 7318 от 4.06.2018 г. на ВАС по адм. д. № 6270/2018 г.

Решение № 7318 от 4.06.2018 г. на ВАС по адм. д. № 6270/2018 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 182, ал. 6 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). Образувано е по жалба на М. С. Д., съдия в Районен съд - Свищов, срещу решението на СК на ВСС (Съдийската колегия на Висшия съдебен съвет) по т. 3 от протокол № 12 от 17.04.2018 г., с което е отхвърлено на основание чл. 182, ал. 5 от ЗСВ възражението на жалбоподателката срещу недопускането й до участие в обявения с решение на Съдийската колегия на Висшия съдебен съвет по протокол № 49/5.12.2017 г. конкурс за преместване и заемане на 36 длъжности "съдия" в районните съдилища. По съображения за незаконосъобразност, относими към основанията по чл. 146, т. 4 и т. 5 от АПК (противоречие с материалноправни разпоредби и несъответствие с целта на закона), се претендира отмяна на обжалваното решение и задължаване на СК на ВСС да постанови решение, с което М. Д. да бъде допусната до участие в конкурса. Отправено е и искане (в случай, че се приеме, че СК на ВСС правилно е приложила закона) на основание чл. 150, ал. 2 от КРБ (Конституцията на Р. Б.) да бъде спряно производството по делото и на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от КРБ да се внесе искане в Конституционния съд за установяване на противоконституционност и несъответствие с международни договори, по които Р. Б. е страна, на разпоредбата на чл. 191, ал. 1 от ЗСВ, в частта "и е прослужил минимум три години на заеманата длъжност", приета с § 102, т. 1 от Закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт, обн. в ДВ, бр. 62 от 9.08.2016 г., в сила от 9.08.2016 г.). Ответникът - Съдийската колегия на Висшия съдебен съвет, в писмено становище, подадена от надлежно упълномощената юрисконсулт Ц. В., аргументира теза за неоснователност на жалбата и моли същата да бъде отхвърлена, като претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд в настоящия тричленен състав на шесто отделение, след като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, намира за установено следното: Жалбата е подадена в преклузивния срок по чл. 182, ал. 6 от ЗСВ от надлежно легитимирана страна срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е процесуално допустима. Обжалваното решение на СК на ВСС е взето и по отношение на жалбоподателката, което обосновава правният й интерес от търсената съдебна защита (това решение рефлектира в правната й сфера и засяга нейните права и законни интереси). Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. На 11.01.2018 г. М. С. Д., съдия в Районен съд - Свищов, е подала заявление за участие в обявения конкурс за преместване, като е посочила общо 5 районни съдилища, в които желае да бъде преместена. При извършената проверка на документите по реда на чл. 182, ал. 1 от ЗСВ Комисията по атестирането и конкурсите (КАК) към Съдийската колегия на Висшия съдебен съвет е установила, че М. С. Д. не изпълнява изискването по чл. 191, ал. 1, изр. 1 от ЗСВ: прослуженото от нея време на длъжност "съдия в районен съд" е 1 месец и 1 ден. С обжалваното решение по т. 1 от протокол № 12/17.04.2018 г. Съдийската колегия на Висшия съдебен съвет е отхвърлила общото възражение по чл. 191, ал. 5 от ЗСВ на М. С. Д. и още четирима други кандидати за преместване срещу недопускането им до участие в конкурса, след като е установила, че подателите му не са прослужили минимум три години на заеманите длъжности "съдия" в съответните районни съдилища. При извършената проверка на основание чл. 168 от АПК съдът установи, че оспореният акт е в изискуемата писмена форма и е приет от необходимото мнозинство (с 11 гласа "за") от компетентен орган при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимата материалноправна норма на чл. 191, ал. 1 от ЗСВ. На основание чл. 191, ал. 1 от ЗСВ кандидат за заемане на длъжност по чл. 189, ал. 1 (свободна длъжност в съдилищата, прокуратурите и следствените органи, извън тези по чл. 178) може да е съдия, прокурор или следовател, който има стажа по чл. 164 за обявената свободна длъжност и е прослужил минимум три години на заеманата длъжност. Фактите във връзка с придобития от жалбоподателката Димитрова стаж на магистратски длъжности на са спорни. Тя е заемала 2 години 5 месеца и 7 дни длъжност "младши съдия" в Окръжен съд - В. Т. и от 1.12.2017 г. е встъпила в длъжност като районен съдия в Районен съд - Свищов. Длъжността "младши съдия" по чл. 163, ал. 1, т. 5 от ЗСВ е различна по степен от длъжността "съдия в районен съд" по чл. 163, ал. 1, т. 4 от ЗСВ, поради което стажът на двете длъжности не може да се приравнява. Действащата и приложима към фактите разпоредба на чл. 191, ал. 1, изр. 1 от ЗСВ поставя като императивно условие за допускане до участие в т. нар. "вътрешни" конкурси за повишаване и преместване само на магистрати, които са прослужили минимум три години на заеманата длъжност. Жалбоподателката е с придобит стаж 1 месец и 1 ден на заеманата от нея длъжност "съдия" в Районен съд - Свищов, което е по-малко от изискуемите три години, наличието на които е абсолютно процесуална предпоставка за допустимост на участието й в процесния конкурс. Съгласно чл. 189, ал. 3 от ЗСВ извън случаите по чл. 194, ал. 2 преместването е преминаване на равна или на по-ниска по степен длъжност на съдията в друг съд, на прокурора в друга прокуратура и на следователя в друг следствен отдел. Съобразно чл. 191, ал. 1 от ЗСВ кандидат за заемане на длъжност по чл. 189, ал. 1 може да е съдия, прокурор или следовател, който има стажа по чл. 164 за обявената свободна длъжност и е прослужил минимум три години на заеманата длъжност. Прослуженото време като младши магистрат не се включва в общия стаж по чл. 191, ал. 1 от ЗСВ, понеже съгласно разпоредбата на чл. 163 от ЗСВ, длъжността, посочена в т. 4 - "съдия в районен съд", и длъжността, посочена в т. 5 - "младши съдия", са отделни магистратски длъжности. Младшите магистрати имат различен професионален статус от този на редовите магистрати, и за тях е предвиден друг ред на назначаване - този по чл. 243 от ЗСВ. В нормата на чл. 191, ал. 1 от ЗСВ няма предвидена възможност за приравняване на магистратски длъжности, посочени на различен ред в чл. 163 от същия закон. Жалбоподателското твърдение, че СК на ВСС неправилно тълкува разпоредбата на чл. 191, ал. 1, изр. първо от ЗСВ разширително, като прилага изискването за "уседналост" не само в конкурсите за повишаване, а и в конкурсите за преместване, е неоснователно. Стеснителното тълкуване на изискването на чл. 191, ал. 1, изр. първо от ЗСВ и прилагането му само за конкурсите за повишаване, а не и за преместване, би противоречало на изричното препращане в разпоредбата на чл. 191, ал. 1 от ЗСВ към нормата на чл. 189, ал. 1 от ЗСВ, според което препращане изискването за уседналост трябва да се прилага както в конкурсите за повишаване, така и за преместване. Смисълът на нормата е ограничаване на текучеството както на по-високо, така и на едно и също йерархично ниво в системата, осигурявайки по този начин стабилност и кадрово осигуряване на органите на съдебната власт за поне три години и предвидимост при планиране на конкурсите. Аргументите на жалбоподателката, че изискването за тригодишна уседналост при конкурсите за преместване ограничава предвидените в чл. 35, ал. 1 и чл. 48, ал. 3 от Конституцията на Р. Б. (КРБ) права, не могат да бъдат споделени. Правото на свободен избор на професия и място на работа не е ограничено по никакъв начин от този принцип. От друга страна, създаването на условия за правилно функциониране на съдебната система и в частност ограничаване на текучеството и осигуряване на кадровото обезпечаване на органите на съдебната власт, са функция на действащия конституционен правов ред. Законодателно установеният превес на обществените отношения, които гарантират правилното функциониране на съдебната система спрямо личните (на конкретния магистрат) интереси, не е израз на несъразмерност, дискриминация или неравноправно третиране (както смята жалбоподателката), а е насочено към надлежното кадрово обезпечаване на органите на съдебната власт с оглед осъществяване на възложените й с чл. 117, ал. 1 от КРБ от конституционния законодател функции. Не е налице противоречие на разпоредбата на чл. 191, ал. 1 от ЗСВ и с регламентирания основен принцип на свободно движение на работниците, залегнал в чл. 45 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), съобразно който гражданите на Европейския съюз имат право да търсят работа в друга държава от ЕС, да работят там, без да им е необходимо разрешително за работа, да живеят там за тази цел, да пребивават там дори и след като са приключили работата си, както и да бъдат третирани като гражданите на съответната страна по отношение на достъпа до заетост, условията на труд и всички социални и данъчни предимства. Позоваването от жалбоподателката на принципа, закрепен в чл. 45 от ДФЕС и доразвит от вторичното законодателство на ЕС и съдебната практика на Съда на Европейския съюз в Люксембург, не навежда доводи за противоречие на решението на СК на ВСС с действителното съдържание на този принцип, и поради това е неотносимо към предмета на спора, а тезата на М. Д., че тълкуването от СК на ВСС на нормата на чл. 191, ал. 1 от ЗСВ е в колизия с европейската норма и ограничава съществено правото на свободата на движение на работници, няма как да бъде споделена поради липса на всякакви аргументи в нейна подкрепа. По тези съображения следва да се приеме, че не са налице основанията за спиране на производството и отнасяне на въпроса за установяване на несъответствието на чл. 191, ал. 1 от ЗСВ в частта "и е прослужил минимум три години на заеманата длъжност" с Конституцията на Р. Б., пред Конституционния съд, тъй като визираният законов текст не противоречи на посочените от жалбоподателката основни конституционни принципи, както и на принципа на свободата на движение на работници, залегнал като основополагащ в правото на Европейския съюз, и не нарушава права или свободи, охранени с основния закон и с общопризнати норми на международното право или на международни договори, по които България е страна. Процесното решение на СК на ВСС не противоречи и на целите на закона, защото е съобразено с оповестените от кадровия орган критерии по прилагане на закона и постигане на целите му при провеждане на конкурси за преместване на съдии в районните съдилища. Изложеното налага извода, че СК на ВСС с обжалваното решение материално законосъобразно при спазване на дължимата процедура и наличие на изискуемата форма е отказал да уважи възражението на М. С. Д., съдия в Районен съд - Свищов, срещу недопускането й до участие в обявения конкурс за преместване и заемане на 36 длъжности "съдия" в районните съдилища", т. к. жалбоподателката към момента на подаване на заявлението й за участие в конкурса не е притежавала изискуемият минимален стаж на заеманата съдийска длъжност от три години. Обсъжданото решение е законосъобразно и защото е прието от компетентния административен орган и в съответствие с целта на закона. Поради това не са налице основанията по чл. 146 от АПК за отмяната му и жалбата на Димитрова срещу него следва да се отхвърли като неоснователна. Този изход на спора обуславя уважаване и на акцесорната ответникова претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Отговорността за разноски е гражданско облигационно отношение, произтичащо от процесуалния закон и уредено в него, като съдът в хипотезата на отхвърлена жалба (срещу оспорения административен акт) присъжда адвокатско възнаграждение не в полза на представляващия издалия акта орган юрисконсулт, а в полза на юридическото лице (ЮЛ), което е защитавано от него, респективно към това ЮЛ, в чиято структура се намира представляваният по този начин едноличен или колективен административен орган, издал оспореният административен акт. П. В. административен съд ответникът бе представляван от надлежно упълномощен юрисконсулт, осъществил защитата му чрез подаване на писмено становище по жалбата, като искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е направено своевременно с писменото становище. По изложените съображения и на основание чл. 143, ал. 4 от АПК във връзка с чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс в полза на Висшия съдебен съвет следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за съдебното производство в размер от 120 лева (платими от жалбоподателката), съгласно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 24 и чл. 25а, ал. 3, предл. второ от Наредбата за заплащане на правната помощ (размерът е определен предвид действителната фактическа и правна сложност на спора и съобразно вида и количеството на извършената дейност от юрисконсулта, който е представлявал издалия акта административен орган). Мотивиран така и на основание чл. 187, ал. 7 от ЗСВ, Върховният административен съд, шесто отделение,