Решение № 410 от 10.7.2024 г. на ВКС по н.д. № 20248002200357/2024 г.

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 НПК по касационна жалба на адвокат К. Н., повереник на частния обвинител Е. Ц. против присъда на Окръжен съд – Пловдив № 35 от 19.05.2022 г., постановена по в.н.о.х.д. № 513/2022 г. по описа на съда.

С касационната жалба и допълнението към нея се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК, като се твърди, че мотивите към присъдата са непълни до степен на непълноценност и неяснота. Все във връзка с недостатъци на мотивите на атакуваната присъда, в жалбата се излагат съображения за това, че в оспорения съдебен акт липсва приетата от съда фактология на деянието, а е възпроизведена само фактическата обстановка на първата инстанция; че съдът без да изложи собствена позиция по фактите е критикувал доказателствата по делото въз основа, на които е обосновал, че обвинението е недоказано; че съгласно чл. 305, ал. 3 НПК е необходимо в мотивите да се посочат установените обстоятелства, а това не се разбира от акта на Окръжния съд; че не се разбира кои измежду приетите от първата инстанция факти не са установени според въззивния съд; че съдът е отхвърлил показанията на пострадалия и очевидеца, заради несъществени разминавания и неясноти, обясними с напрегнатата ситуация и изминалия период от време; че възприемането на обясненията на подсъдимия, въпреки противоречията в тях буди съмнение за безпристрастно отношение; че съдът не е изследвал причините за влошените взаимоотношения между подсъдимия и пострадалия, което не му е позволило да разгледа инкриминираното събитие в необходимия солиден и напрегнат контекст, да го съпостави с преките доказателства и да достигне до извод за доказаност на обвинението. В обобщение в допълнението към касационната жалба се излагат съображения за нарушение на чл. 14, ал. 1 НПК при формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите, което обосновавало и нарушение на материалния закон, защото подсъдимият е оправдан за съставомерно деяние, което е извършил. С жалбата се отправя искане за отмяна на оправдателната присъда на Окръжния съд и за потвърждаване на първоинстанционната осъдителна присъда или за отмяна на оправдателната присъда и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В заключителната си пледоария пред ВКС повереникът на частния обвинител и граждански ищец поддържа изложените в жалбата касационни основания. Твърди, че въззивният съд е допуснал процесуален порок при формиране на вътрешното си убеждение, защото не е изложил в мотивите на присъдата фактите, които счита за установени; че оценката на доказателствата е в противоречие с житейската и формална логика, което довело и до нарушение на материалния закон. Повереникът моли за отмяна на въззивната присъда и за потвърждаване на първоинстанционната или за отмяна на присъдата и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Частният обвинител и граждански ищец – Е. Ц., редовно уведомен, не се явява в съдебното заседание на ВКС.

Пред касационния съд защитникът на подсъдимия пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт, съответно за оставяне на касационната жалба без уважение. Според защитата: въззивният съд е направил обстоен и критичен анализ на цялата доказателствена съвкупност, в това число и на показанията на свидетелите Д. и Ц., върху които изцяло е изградена обвинителната теза; от съдържанието на мотивите става ясно коя част от фактологията изложена от първата инстанция се възприема от въззивния съд и коя част от фактите не се споделят; от мотивите се разбира, че Окръжният съд не приема за доказан основния факт, относим към предмета на делото, а именно, че подсъдимият е отправил закана с убийство, насочвайки към пострадалия оръжие, заради противоречията в показанията на свидетеля Д.. Подсъдимият П. Н., редовно призован за заседанието пред касационната инстанция, не се явява и не изразява становище по касационната жалба.

В съдебно заседание на касационната инстанция прокурорът от Върховната прокуратура изразява становище в подкрепа на жалбата на повереника на частния обвинител и граждански ищец, която счита за основателна. Представителят на държавното обвинение излага доводи, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, доколкото е проявил избирателност и тенденциозност при интерпретацията на свидетелските показания, като е приел за достоверни обясненията на подсъдимия и свидетелските показания на братовчедка му, а е игнорирал показанията на основния свидетел Д. и на пострадалия Ц.. Прокурорът счита, че съдът с недостатъчно сериозни мотиви изцяло е изключил като недостоверни показанията на последните двама свидетели, още повече, че неправилно били интерпретирани и показанията на полицейските служители, които твърдят, че не си спомнят кой какво им е казал, когато са дошли на място. В заключение прокурорът отправя искане за отмяна на присъдата и за връщане на делото за ново разглеждане.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани в чл. 347, ал. 1 НПК, намери за установено следното:

Касационната жалба е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 3 и т. 4 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1 НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 2 НПК.

Разгледана по същество, касационната жалба е основателна, макар и не по всички посочени в нея основания.

С присъда № 260028 от 23.11.2021 г. по н.о.х.д. № 596/2018 г. РС Карлово, 1. наказателен състав, е признал подсъдимия П. Н. Н. за виновен на 16.12.2017 г. да се е заканил на Е. Ц. с убийство и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 144, ал. 3, вр. с ал. 1 НК и чл. 54 НК му наложил наказание лишаване от свобода в размер на 3 месеца, чието изпълнение на основание чл. 66, ал. 1 НК отложил за срок от 3 години.

С присъдата съдът отхвърлил предявения от Е. Ц. против П. Н. граждански иск в размер на 6 000 лева, представляващи обезщетение за причинените му неимуществени вреди от деянието.

С присъдата в тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски, а съдът се е произнесъл и по веществените доказателства.

По жалба на защитниците на подсъдимия, пред Окръжен съд – Пловдив е било образувано в.н.о.х.д. № 513/2022 г., приключило с нова въззивна присъда № 35 от 19.05.2022 г., с която на основание чл. 334, т. 2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК въззивният съд отменил първоинстанционната присъда в наказателно- осъдителната й част и за разноските, като вместо това признал подсъдимия за невиновен и го оправдал по възведеното му обвинение да е извършил престъплението по чл. 144, ал. 3 вр. с ал. 1 НК. В частта за гражданския иск и за веществените доказателства първоинстанционната присъда била потвърдена, а на основание чл. 190, ал. 1 НК съдът постановил разноските да останат за сметка на държавата.

Обобщено доводите в касационната жалба сочат на поддържано нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК – допуснато от въззивната инстанция съществено нарушение на процесуалните правила при допускане, събиране и оценка на доказателствата, довело до незаконосъобразно оправдаване на подсъдимия. Нарушението на материалния закон е декларирано абстрактно без да се сочат конкретни доводи, поради което и няма как да бъде обсъдено по същество.

Възражението на повереника в касационната жалба е, че мотивите на въззивната присъда са непълни и неясни, защото не е изложена възприетата от съдебния състав, изводима от доказателствата, фактическа обстановка; че показанията на свидетелите Ц. и Д. са приети за недостоверни в нарушение на процесуалните изисквания за оценка на доказателствата.

1. Възражението на касационния жалбоподател, че мотивите на въззивната присъда не съдържат приетата от съда фактическа обстановка, е неоснователно.

Разпоредбата на чл. 339, ал. 3 НПК препраща към чл. 305 НПК относно изискванията за формата и съдържането на съдебния акт в случаите на нова въззивна присъда. В чл. 305, ал. 3 НПК е регламентирано изискването съдът да посочи в мотивите на присъдата установените обстоятелства и въз основа на кои доказателствени материали е сторил това. В настоящия случай Окръжният съд действително е възпроизвел фактическата обстановка, изложена от първия съд, а след това подлагайки на анализ част от доказателствените материали е изразил позицията си, че авторството на деянието и обективните елементи на престъпния състав не са установени по несъмнен начин. От мотивите става ясно, че решаващият съд е приел показанията на свидетелите Д. и Ц. за недостоверни, съответно обясненията на подсъдимия, като неопровергани и подкрепени от показанията на свидетелките Н. и П. - З. – оценил за оборващи внесеното обвинение. Така на л. 40 от съдебното дело по в.н.о.х.д. № 513/2022 на ОС Пловдив, съдът недвусмислено изложил, че не е установено на инкриминираната дата подсъдимият да се е заканил на пострадалия с думи и насочвайки срещу него оръжие и това заканване да би могло да възбуди основателен страх у него за осъществяването му.

Вярно е, че при изложението в мотивите на второинстанционната присъда се наблюдава смесване на фактически, доказателствени и правни съображения, което се отклонява от общоприетите стандарти за структурата на съдебния акт и създава затруднения за възприемането му от страните. Независимо от това волята на съда, по фактите и доказателствата за тяхното установяване, е разбираема, поради което това нарушение се прецени като несъществено от касационната инстанция.

1. Същевременно обаче ВКС намери за основателни доводите на касационния жалбоподател за съществени процесуални нарушение при оценката на доказателствените материали.

Касационната инстанция приема, че при оценка на доказателствените материали Окръжният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила по чл. 13 и чл. 14 НПК за всестранно, обективно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Освен това, част от доказателствените източници не са били обсъдени задълбочено, част – не са били съпоставени с необходимото внимание помежду си, доколкото са били носители на противоречива информация, а други не са били оценени според действителното им съдържание. В този смисъл е налице и нарушение на чл. 339, ал. 3, вр с чл. 305, ал. 3 НПК, тъй като по съществени за наказателната отговорност въпроси въззивната инстанция не е изложила дължимите мотиви.

За да приеме обвинението за недоказано съставът на Окръжния съд е подложил на анализ показанията на свидетелите Д. и Ц. и е стигнал до извод за тяхната недостоверност, в противовес на изводите на първоинстанционния съд.

ВКС разгледа тази част от доказателствената дейност на въззивния съд, като разкри съществени отклонения от изискванията на процесуалния закон.

1. Показанията на свидетеля Д. са приети за недостоверни, поради противоречия относно факта на обема и обхвата на извършеното от него заснемане на къщата в деня на деянието – 16.12.2017 г. Според ОС Пловдив пред първата инстанция свидетелят заявил, че измерил цялата сграда, а в разпита пред въззивната инстанция вече изложил твърдение, че не е оглеждал и мерил сградата от северната й страна.

Това привидно противоречие касае несъществено обстоятелство, което няма отношение към релевантните факти, но по същественото е, че съдът е интерпретирал показанията на свидетеля превратно. Видно от протокола за разпит на свидетеля Д. от първоинстанционното съдебно следствие – л. 272 от съдебното дело по н.о.х.д. № 596/2018 г. на РС Карлово, той е казал: „Мерих сградата отвън и отвътре, първия етаж. Стълбището беше заключено, иначе всичко друго съм измерил“, от което съдът е заключил, че става дума за цялата сграда, въпреки че свидетелят не е казал изрично че е оглеждал северната част на къщата. Същевременно, при разпита на същия свидетел от въззивния съд, той заявил, че е снимал къщата само от южната и западната страна, но не и от северната. Става дума не за противоречие, а за различно по обем и изразни средства идентично описание на това, което Д. е извършил на инкриминираната дата.

Това несъществуващо противоречие е послужило на ОС Пловдив да приеме, че различието в показанията на Д. пред въззивния съд е имало за цел той да ги съобрази с показанията на разпитания преди него свидетел А. Х., който твърдял, че по време на деянието се намирал от северната страна на къщата. Този извод на съда е напълно произволен – видно от протокола от съдебното заседание – л. 29 гръб от съдебното дело по в.н.о.х.д. № 513/2022 г., свидетелят Д. е бил изведен от съдебната зала и не е присъствал на разпита на свидетеля Х., поради което няма как да съобрази дадените от него след това показания, а от друга страна съдът не е мотивирал как това обстоятелство е от естество цялостно да дискредитира показанията на свидетеля Д. като достоверен източник на доказателства.

За да елиминира показанията на свидетеля Д. като основен аргумент на обвинението, въззивният съд се е позовал на несъществуващи доказателства – на л. 39 от съдебното дело е посочил, че Д. е бил личен приятел с пострадалия Ц., което поражда съмнение в безпристрастността му. Както пред първата инстанция, така и пред въззивния съд Д. е заявил по идентичен начин, че познава Ц. от жена му, с която бил съученик, но никога не е твърдял, че са приятели. Същевременно съдът е оценил превратно и показанията на полицейските служители П. и К., за да обоснове недостоверност на показанията на Д.. В мотивите – л. 39 от съдебното дело, ОС Пловдив е записал, че Д. бил казал, че не е разговарял с полицаите, дошли на местопрестъплението, което се опровергавало от показанията на П. и К.. Свидетелят Т. П. е разпитан пред първата инстанция, като са приобщени и показанията му от досъдебното производство относно факта, дали е разговарял с Д., когато е пристигнал на местопрестъплението. Пред Районния съд П. е казал: „Разговарях с него (Д.), но каза, че просто е на мястото, за да си върши задълженията. Разговарял съм с Д. за пистолета, но не си спомням точно какво е казал.“ В разпита пред разследващ, надлежно приобщен на основание чл. 281, ал. 5, вр. с ал. 1, т. 2, пр. 2 НПК, П. е казал: „А. Д., който присъстваше при нашето пристигане на място, нищо не каза т.е. не сподели нищо с нас.“ Казаното от полицейския служител съответства на казаното от свидетелите Д. (л. 272 гръб от съдебното дело по н.о.х.д. № 596/2018 г. на РС Карлово) и Ц. (л. 270 гръб от същото съдебно дело), че полицаите нищо не са питали Д., а са разговаряли само с подсъдимия и пострадалия. Напълно произволно Окръжният съд е приел в мотивите си, че Д. бил казал на П., че не е виждал оръжие. Същевременно съдът се е позовал на съдържанието на докладна записка, изготвена от свидетеля К., което е недопустимо от процесуалния закон.

1. За да приеме показанията на свидетеля Ц. за недостоверен източник на обвинителни доказателства ОС Пловдив се е позовал на процесуално недопустими аргументи. От една страна сочи, че Ц., подобно на Д. твърдял, че са обиколили цялата къща, включително и от северната й страна, а това било в противоречие с казаното от свидетеля Х.. Прави впечатление, че показанията на свидетеля Х. са анализирани от ОС Пловдив изолирано, като им е предадено несъществуващо значение. Това е така, защото този свидетел твърди, че не е възприел инкриминирания инцидент, а само е чул разправия. Същевременно той обяснява, че се е намирал зад къщата, за да работи с циркулярна машина. От доказателствата по делото изобщо не се установява, че от мястото, на което се е намирал Х., той е бил видим за Д. и Ц., за да може да се противопоставят неговите показания на тези на очевидците.

За да приеме показанията на Ц. за необективни, въззивният съд посочил, че той бил осъждан за същото престъпление (закана с убийство); че бил привлечен към наказателна отговорност за престъпление от общ характер в хода на настоящото дело; че според заключението на съдебно-психиатричната и психологична експертиза бил конфликтна и емоционална неустойчива личност.

Известно е, че достоверността на гласните доказателствени средства се оценява според тяхната логичност, последователност, непротиворечивост, съответствие с други достоверни доказателствени материали по делото. Отхвърлянето на свидетелските показания на формално основание – съдимост на лицето или личностен психологически профил, е произволно и в противоречие с изискванията на чл. 14, ал. 1 НПК за формиране на вътрешното убеждение по фактите въз основа на обективно изследване на обстоятелствата по делото. Доказателствата и средствата за тяхното установяване трябва да се оценяват въз основа на собствената им логичност и връзка с останалите материали по делото, а не да се приемат или отхвърлят на формално основание, което не е еднозначно и поради това произволно.

1. Освен посоченото, ОС Пловдив е подходил непоследователно и незадълбочено при оценката и на останалите доказателствени средства – протоколите за разпит на подсъдимия и на свидетелите М. П. - З. и М. Н.. Съдът е проявил непоследователност, като от една страна е приел, че показанията на пострадалия Ц. са недостоверни защото той е заинтересован от благоприятен изход на делото, както и заради дълготрайно влошените им отношения с подсъдимия, а същевременно същите обстоятелства са счетени за неотносими към достоверността на показанията на близките роднини на подсъдимия, а и към неговите собствени обяснения.

Неубедително ОС Пловдив е оправдал първоначалното отричане от подсъдимия пред полицаите, за това че не притежава оръжие, защото не бил разбрал, че се касае за огнестрелно оръжие. Същевременно не е оценено значението в цялостната доказателствена съвкупност на протокола за доброволно предаване, с който подсъдимият предал на разследващите инкриминирания газов пистолет.

При касационната проверка ВКС не може да контролира и подменя вътрешното убеждение на инстанциите по фактите. Касационната инстанция следи дали са спазени процесуалните изисквания и правилата на формалната логика при осъществения анализ и оценка на доказателствата, които са гаранция за правилността на формиране на суверенната воля на въззивния съд като втори и последен съд по фактите.

Действително неотменимо право на съда по фактите е да възприеме за достоверни или недостоверни определени доказателствени материали, но след като изложи причините за това – да изследва тяхното съответствие с останалите доказателства по делото, както ги подложи на анализ за съответствието им с правилата на формалната логика и на процесуалния закон. В случай, че въззивният съд беше обсъдил показанията на свидетелите Д. и Ц. според действителното им съдържание, съответно ако ги беше съпоставил с показанията на свидетеля П. от съдебното и досъдебното производство, с протокола за доброволно предаване на инкриминираното оръжие, би могъл да достигне до различни изводи по фактите и правото в конкретния казус. Процесуално недопустимо е процесът по проверка и оценка на доказателствените материали да се основава на предположения, формални критерии и превратна интерпретация, вместо на цялостното им, обективно и всестранно изследване.

1. ВКС намира за необходимо да отбележи и друг процесуален пропуск, който може да се дължи и на техническа грешка и недоглеждане, доколкото страните не твърдят да са накърнени процесуалните им права да научат съдържанието на диспозитива на присъдата – публично и непосредствено след приключване на тайното съвещание.

В случая видно от протокола за проведеното на 19.05.2022 г. съдебно заседание на ОС Пловдив по в.н.о.х.д. № 513/2022 г., съдът е провел допълнително съдебно следствие, като е допуснал и разпитал свидетеля А. Х., съответно провел повторен разпит на свидетелите Ц. и Д.. След като приключил въззивното съдебно следствие, Окръжният съд дал ход на съдебните прения, а след изчерпване на пренията, предоставил последна дума на подсъдимия. След това съдът се оттеглил на тайно съвещание, но след приключването му в протокола за съдебното заседание, който е единственото доказателствено средство за това, което се е случило, е отбелязано, че след тайното съвещание, съдът е уведомил страните, че ще се произнесе със съдебен акт в законоустановения срок, за което те ще бъдат уведомени писмено – л. 32 гръб от съдебното дело по в.н.о.х.д. № 513/2022 г. на ОС Пловдив.

Правилата за постановяване на присъдата от втората инстанция са идентични с тези, които важат в първоинстанционното производство. Постановяването на присъдата е сложен фактически състав, който приключва с публичното й обявяване в присъствие на страните, за което се прави съответно отбелязване в съдебния протокол, както и разясняване на правото на страните на жалба и протест срещу присъдата. Съобразно принципа за непрекъснатост на съдебното заседание, отразен в чл. 259 НПК, след изслушване на съдебните прения и последната дума на подсъдимия членовете на състава на съда не могат преди постановяване на присъдата да разглеждат друго дело.

Доколкото частният обвинител е упражнил в срок правото си на жалба против въззивната присъда и по делото няма данни, съдът да е уведомявал писмено страните за постановения акт, а и присъдата е със същата дата, на която е проведено и съдебното заседание, ВКС прие, че в случая се касае за несъществено процесуално нарушение.

1. С оглед констатациите относно незаконосъобразната процесуална дейност на състава на ОС – Пловдив при упражняване на правомощията му по чл. 334, т. 2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 3 от НПК, релевираните с касационната жалба претенции за неправилно оправдаване на подсъдимия, се явяват основателни. Това налага отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд – Пловдив. При новото разглеждане на делото следва да се отстранят констатираните нарушения, да се проведе пълно, всестранно и обективно изследване на обстоятелствата по делото, като се извърши прецизен анализ на всички доказателства и доказателствени средства в тяхната взаимна връзка и съвкупност, с цел разкриване на обективната истина.

Искането на повереника на частния обвинител за това ВКС след отмяна на оправдателната присъда на ОС Пловдив да потвърди първоинстанционната присъда е процесуално невъзможно, тъй като касационната инстанция не разполага с такива правомощия по чл. 354, ал. 3 НПК, доколкото може да действа като въззивен съд единствено при условията на чл. 354, ал. 5, изр. 2 НПК, а настоящият случай не попада в тази хипотеза на процесуалния закон.

ВКС констатира, че въззивната присъда е обжалвана от повереника на частния обвинител само в наказателно-оправдателната й част, но не и в частта, в която е потвърдена първоинстанционната присъда, с която е отхвърлен като недоказан предявеният от Е. Ц. против П. Н. граждански иск за претърпени от деянието неимуществени вреди. В този смисъл в тази част присъдата е влязла в сила и не подлежи на касационна проверка.

Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,