Решение № 6552 от 17.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4946/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Х. К., гражданин на Либия, с [ЛНЧ], чрез адв. Б. Славеева, срещу Решение 1935 от 04.03.2025 г., постановено по адм. д. 229 по описа на Административен съд - Хасково (АС - Хасково) за 2025 г. С обжалваното съдебно решение е отхвърлена жалбата на настоящия касационен жалбоподател срещу Решение 13529 от 27.12.2024 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) при Министерски съвет (МС) на Република България, с което на К. е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Депозираната касационна жалба е бланкетна, като с нея се търси отмяна на първоинстанционното решение поради неговата неправилност и връщане на преписката на председателя на ДАБ за ново разглеждане. С допълнителна молба, в изпълнение на дадени му указания, касационният жалбоподател излага оплаквания за неправилност на атакуваното съдебно решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорва се извода на съда за липса на предпоставките по чл. 8, ал. 1 ЗУБ, предвид личното положение на чужденеца - през месец март 2019 г. предоставил информация на правителствените сили на Либия за оръжеен склад на генерал Халифа Хафтар, през месец април 2019 г. се сражавал на страната на правителството срещу опозиционните сили и бил ранен в крака от избухнала бомба, а впоследствие получил смъртни заплахи по телефона. Въз основа на изложените факти касационният жалбоподател намира за необосновано заключението на първоинстанционния съд, че не е налице основание за предоставяне на бежански статут поради липса на системно поведение от страна на която и да е армия или военна организация в Либия. Оспорва се и изводът на съда, че отсъствали предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9 ЗУБ с оглед наличните данни от предоставената справка от Дирекция Международна дейност (Д МД ) към ДАБ при МС, както и личното положение на молителя, който вече бил преследван, бил понесъл тежко посегателство и бил обект на директни заплахи. Подържа се становище, че не били изложени мотиви дали връщането на чужденеца в Либия няма да представлява нарушение на принципа забрана за връщане по чл. 4, ал. 3 ЗУБ. По изложените в касационната жалба съображения се иска отмяната на обжалваното съдебно решение и уважаване на предявеното оспорване. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател не се явява и не се представлява. Ответникът по касация председателят на ДАБ при МС не представя писмено становище или писмен отговор на касационната жалба. В съдебното заседание пред настоящия съд не се явява, но се представлява от упълномощен юрисконсулт Е. Хичовски, който от негово име оспорва касационната жалба, а по същество на спора моли да бъде оставено в сила обжалваното съдебно решение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба, което поддържа и устно в съдебното заседание пред настоящия съд. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното съдебно решение на релевираните касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното съдебно решение е неблагоприятно, срещу акт, който подлежи на инстанционен контрол и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Въз основа на направените фактически установявания при съобразяване на приобщените по делото доказателства, първоинстанционният съд е направил извод от правна страна, че спорното административно решение е издадено от компетентен орган, в предписаната писмена форма, като при постановяването му не е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, което да е основание за отмяната му на това основание. Съдът не възприел доводите на К. за извършено от административния орган нарушение на правилото на чл. 75, ал. 2 ЗУБ, тъй като не установил административният орган да е пропуснал да изследва какъвто и да е твърдян факт от бежанската история, свързан с личното положение на молителя. По отношение на материалната законосъобразност на спорното административно решение съдът споделил преценката на административния орган, че в хода на производството не били заявени конкретни обстоятелства, въз основа на които да се направи извод за съществуването на визираното в чл. 8, ал. 1 ЗУБ опасение от преследване, основано на раса, религия, националност, политическо мнение, или принадлежността на чужденеца към определена социална група. Търсещият закрила не твърдял в страната си на произход да е заплашван, преследван, да му е било упражнявано физическо насилие, или да е бил обект на репресии. Дискриминационни и други неблагоприятни мерки, водещи към риск от преследване в страната по произход, също не се установявали. По отношение заявеното от лицето по време на интервюто пред ДАБ, че бил заплашван от хора на Халифа Хафтар, съдът приел, че това обстоятелство не може да се счита за преследване по смисъла на чл. 8 ЗУБ - не били изложени данни за системно поведение от страна на представители на която и да е армия или друга военна организация в Либия. Опасенията на К., че щял да бъде търсен от тези хора, ако се завърне в страната си, не били достатъчни, за да се направи извод, че трябва да му бъде предоставен статут на бежанец, тъй като хипотетичната вероятност той да бъде потърсен не обосновава автоматично наличието на реална заплаха от преследване. Съдът изследвал данните от наличната по административната преписка Справка с вх. МД-02-63 от 14.11.2024 г. на Д МД към ДАБ, въз основа на която заключил, че няма основания да се приеме, че в Либия са налице преследвания на лица, основани на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, или нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водели до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество или повторяемост. По тези съображения приел, че не били налице основания за прилагане на чл. 8 ЗУБ по отношение на К., съответно нямало основания за прилагане на чл. 8, ал. 6 ЗУБ. По отношение наличието на предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУБ, съдът счел, че лицето не било изложено и за него не съществувал риск от посегателства по смисъла на посочените разпоредби. По приложението на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ приел, че не са налице хипотезите за предоставяне на субсидиарна закрила по решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело С-456/2007 г. Споделил като правилни и обосновани фактическите установявания на администрацията, основани на справката от 14.11.2024 г. на Д МД към ДАБ, че нямало вътрешен или международен въоръжен конфликт на територията на Либия, който да представлява самостоятелно основание за предоставяне на хуманитарен статут на кандидата за закрила. Констатирали се спорадични инциденти, политическа безизходица, както и престъпни групи, касаещи сигурността, но те не можели да се характеризират като въоръжен конфликт, граничещ с безогледно насилие. В конкретния случай спрямо заявителя не били налице сериозни и потвърдени основания да се счита, че единствено на основание присъствието му на територията на държавата по произход той щял да бъде изправен пред реален риск да стане обект на заплаха, релевантна за предоставяне на хуманитарен статут. От установеното в справката на ДАБ и от общодостъпната информация от други източници, съдът приел, че в Либия не е налице въоръжен конфликт, който да е повсеместен и освен това да е насочен пряко към мирните граждани на тази страна. В този смисъл несподелима била тезата, че със самото присъствие на К. в родния му край или в друго населено място, той щял да бъде изложен на тежки заплахи срещу живота или личността му поради безогледно насилие, породено от въоръжен конфликт. От изложеното по време на проведеното с чужденеца интервю се установявало, че той не е имал взаимоотношения с армията и полицията, и не е извършвал политическа или друга особена дейност. По тези причини съдът отрекъл възможността, че личното и общественото положение на чужденеца предполагали същият да е в рискова група, чиято дейност да го постави в неблагоприятна позиция на фона на общата обстановка в страната по произход и на фона на спорадичните проблеми със сигурността там. Съдът споделил и извода на председателя на ДАБ при МС, че не били налице визираните в чл. 9, ал. 6 и ал. 8 ЗУБ основания, тъй като нямало твърдения член на семейството му да е с предоставена международна закрила, нито молбата му за закрила била обоснована с други причини от хуманитарен характер. По така изложените съображения, съдът формирал решаващ извод за неоснователност на оспорването и отхвърлил жалбата на К. срещу спорното административно решение. Решението е валидно, допустимо и правилно. Правилен като резултат е изводът на първоинстанционния съд, че в случая отсъстват предпоставките за предоставяне на статут на бежанец на К. на основание чл. 8, ал. 1 ЗУБ. Настоящата инстанция възприема съображенията на административния орган, че поведението на търсещия закрила разубеждава в значителна степен твърденията му, че чувства опасения да бъде обект на преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 ЗУБ, породени от получени по телефона заплахи за убийство заради дадена от него информация към правителствените сили за съществуването на оръжеен склад на опозиционните сили на генерал Хафтар и участието му във военни действия на страната на правителството. В тази връзка следва да се отбележи, че К. не дава обяснения защо не е потърсил международна закрила още при първоначалното си напускане на Либия и навлизане на територията на Турция, където е пребивавал 4 години. Не е ясно защо не е потърсил подобен статут и в Гърция, където след напускането на Турция е пребивавал на остров Родос в продължение на 6 месеца. Много показателно е и обстоятелството, че след като е подал молба за международна закрила в Република България през 2023 г. чужденецът не се е възползвал от възможността да получи такава, а е напуснал самоволно страната и е заминал за Швейцария, където също е подал такава молба. При това, К. е бил надлежно уведомен с връчената му от длъжностно лице в ДАБ покана от 23.08.2023 г., че неявяването му на определената дата за провеждане на интервю ще бъде считано за неспазване на съществено задължение в производството по предоставяне на международна закрила и ще представлява основание за прекратяване на производството по молбата му. Наред с това, надлежно връчени са му и подробни указания от ДАБ относно реда за подаване и разглеждане на молбата му и за правата и задълженията му в тази връзка, в които е ясно посочено, че същият няма право да напуска територията на Република България по време на производството без разрешението на ДАБ. Независимо от това молителят е избрал да не спази тези си задължения, с което явно демонстрира, че получаването на международна закрила не е от съществено значение за него и не му е приоритет като контрапункт на твърдените негови опасения. В контекста на извършваната преценка относно това налице ли са реални заплахи от преследване за К., неговото процесуално поведение в хода на съдебното производство също е показателно. То дава основание да се направи извод за неоснователността на изразените от него опасения от преследване. При призоваването му за насроченото открито съдебно заседание в АС - Хасково същият не е открит нито в Регистрационно-приемателния център в гр. Харманли, където е бил регистриран, нито на посочения в първоинстанционната му жалба адрес в гр. София. В оспорения административен акт, който е получен лично от чужденеца, е посочено изрично, че при отсъствие повече от 1 месец на адреса, същият следва да уведоми съдебните органи и ДАБ за новия си адрес, в противен случай съдебните съобщения ще се считат за връчени. Такова уведомление отсъства по делото. Чужденецът съответно не се явил на откритите съдебни заседание пред първата инстанция и пред касационната такава, като единствено е бил представляван от служебно назначения му защитник. Така описаните обстоятелства сочат на пълна незаинтересованост на лицето от процедурата по получаване на международна закрила в Република България, както в хода на административното производство по разглеждане на молбата му, така и в хода на съдебното такова по оспорване на неблагоприятния за него административен акт. Логическите и опитни правила диктуват, че подобно поведение не би могло да се прояви у лице, което има основателни опасения, че ако не получи статут на закрила и бъде върнат в страната си по произход ще бъде обект на тежко посегателство там. Обжалваното решение е правилно и в частта, с която са отречени останалите основанията за предоставяне на бежански статут по чл. 8, ал. 6 ЗУБ и на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, ал. 6 и ал. 8 ЗУБ. Настоящата касационна инстанция споделя изложеното от състава на АС Хасково в тази връзка, като на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение в тази им част. В касационната жалба отсъстват конкретни упреци към тези изводи на първоинстанционния съд. По отношение предпоставките на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ следва да се подчертае, че в конкретния случай не се доказаха елементи от личното положение на молителя, които да намаляват степента на безогледно насилие, която следва бъде установена в страната му по произход, за да получи той субсидиарна закрила, съобразно тълкуването на Съда на Европейския съюз в неговото Решение по дело С-465/2007 г. Необходимо е допълнително да се посочи, че административният орган обосновано е аргументирал и приложимостта на чл. 9, ал. 5 ЗУБ в случая, тъй като от представената по делото преписка се установява, че опозиционните сили на генерал Хафтар не владеят територията на цялата страна. Неоснователни са касационните оплаквания за отсъствие на мотиви относно приложимостта на принципа забрана за връщане органът е изложил такива мотиви, като те се основават именно на възприетите и от настоящата инстанция доводи за липса на изискуемите предпоставки по чл. 4, ал. 3 ЗУБ. Предвид изложеното, обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила като валидно, допустимо и правилно. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо и изр. второ АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение