Решение № 5020 от 15.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3022/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на кмета на Община Варна, чрез процесуалния си представител юриск. М. Димова срещу решение 13088/05.12.2024 г. по адм. дело 1132/2023 г. по описа на Административен съд Варна в частите, в която е отменен ревизионен акт (РА) МД РА 007/20.12.2022 г., издаден от началник отдел Контролно ревизионна дейност в дирекция Местни данъци при Община Варна, мълчаливо потвърден от кмета на Община Варна в частите, в които е отменен частично акта за установени задължения на Р. Х. М. от гр. Варна за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) за 2017 г. за разликата над над 6 149,03 лева до 13 216,99 лева, както следва: За 2017 год. за разликата над 1 472,63 лв. (ДНИ 321,88лв. главница и 136,80 лв. лихви, ТБО 595,49 лв. главница и 418,46 лв. лихви) до 2 731,31 лв. (ДНИ 722,74 лв. главница и 200,96 лв. лихви, ТБО 1 337,08 лв. главница и 470,53 лв. лихви); За 2018 год. за разликата над 1 696,27 лв. (ДНИ 282,24лв. главница и 136,80 лв. лихви, ТБО 560,22 лв. главница и 572,96 лв. лихви) до 2 987,28 лв. (ДНИ 718,94 лв. главница и 335,70 лв. лихви, ТБО 1 330,04 лв. главница и 602,60 лв. лихви);, За 2019 год. за разликата над 1 204,90 лв. (ДНИ 113,76 лв. главница и 235,19 лв. лихви, ТБО 420,83 лв. главница и 435,12 лв. лихви) до 2 723,55 лв. (ДНИ 715,14 лв. главница и 245,34 лв. лихви, ТБО 1 322,99 лв. главница и 440,08 лв. лихви); За 2020 год. за разликата над 992,50 лв. (ДНИ 113,15 лв. главница и 161,70 лв. лихви, ТБО 418,63 лв. главница и 299,02 лв. лихви) до 2 498,87 лв. (ДНИ 711,33 лв. главница и 168,61 лв. лихви, ТБО 1 316,49 лв. главница и 302,44 лв. лихви); и За 2021 год. за разликата над 782,73 лв. (ДНИ 112,54 лв. главница и 89,04 лв. лихви, ТБО 416,37 лв. главница и 164,78 лв. лихви) до 2 275,98 лв. (ДНИ 707,52 лв. главница и 92,88 лв. лихви, ТБО 1 308,92 лв. главница и 166,66 лв. лихви). В частите, в които съдът е потвърдил установените с ревизионния акт задължения, не е постъпила касационна жалба от Р. Х. М. и тази част от решението не е предмет на касационна проверка от настоящия съдебен състав. В касационната жалба не са посочени конкретни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, но от изложението й може да се направи извод, че се релевират оплаквания за неправилно прилагане на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Според касатора спорните между страните по делото въпроси са два: 1). Липса на преценка и произнасяне по исканото от жалбоподателката прихващане и възстановяване на надплатените от нея суми, съгласно удостоверение за липса на задължения, изх. 5305004506/28-11.2022 г. и 2). Определеният размер на задълженията за ДНИ и ТБО за процесните имоти и периоди, които според жалбоподателката не са съобразени с подадените през месец октомври 2018 г. две декларации, с които тя е предекларирала имотите като свое основно жилище, а не като търговски обекти и в тази връзка увеличеният с 40 на сто коефициент за местоположение определената базисна стойност за склада към магазин 1 от 13,60 лв. а не 17 лв., в случай, че се приеме имотът като основно жилище и действителният статут на терасата и застроения подход към магазин 2, които според жалбоподателката представляват общи части на сградата, за които тя не дължи ДНИ и ТБО. Изводите на съда в тази част според касатора са неправилни, за което в касационната жалба са развити подробни съображения, в която е преразказана фактическата обстановка, установена по делото. От приетата от съда съдебно техническа експертиза касационният жалбоподател сочи, че терасата и подходът са функционално свързани с магазин 2 и обслужват само него, като до магазина се стига единствено посредством тях, а останалите собственици нямат достъп до тях. Твърди, че единственото доказателство, на което съдът се е позовал е частта от заключението, в която вещото лице е посочило, че обектите се намират в очертанията на сградата, като терасата отговаря на определението, дадено от ЗУТ, тъй като е разположена върху застроена площ на сутерена на кота 2,55. Според касатора правният режим на терасите не е уреден безспорно и очевидно не отговаря на житейските нужди, а съдебната практика не била категорична и се срещат различни становища. В тази връзка е налице позоваване на решениe по адм. дело 5214/2022 г. на ВАС по сходен на настоящия казус, както и по решения по адм. дела 10476/2019 г. и 981/2011 г. на първоинстанционни административни съдилища (за тях няма данни да са влезли в сила). Касаторът е посочил, че се приема същото и когато терасата е ценообразувана и включена в площообразуването при проектирането и изграждането на сградата или ако при строителството на ЖСК терасата е остойностена и заплатена на основание чл. 45, ал. 3 от Наредбата за цените на недвижимите имоти, дори и да не е включена като площ в площта на самостоятелния обект и в тази връзка се позовава на съдебна практика на Софийски градски съд по гр. дело 4363/2009 г. и на Окръжен съд Велико Търново по възз. гр. дело 270/2018 г. (за тях също няма данни да са влезли в сила). Подробни съображения, обосноваващи посочените оплаквания са развити в касационната жалба, с която се иска отмяна на решението в отменената част на ревизионния акт. Претендира се и присъждане на сторените по делото разноски, вкл. и за юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание не се е явил процесуален представител на касационния жалбоподател, а в депозирана по делото молба е заявено, че поддържа касационната жалба и искането за присъждане на разноски, както се прави и възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение на ответника по касация. Ответникът по касационната жалба Р. Х. М. от гр. Варна, редовно призована не се е явила в съдебно заседание, не е изпратила и процесуален представител. От адв. Д. Топалова постъпила молба, в която са изложени съображения по съществото на спора и моли да се остави в сила решението в обжалваната му част. В молбата се иска и присъждане на направените от Р. М. разноски в размер на 600 лв. за касационната инстанция. Представителят на Върховна касационна прокуратура в писмено заключение по делото счита касационната жалба за неоснователна, а решението в обжалваната част за правилно. Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал.1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: За да отмени частично оспореният от Р. М. ревизионен акт за установени задължения за ДНИ и ТБО за 2017 г., 208 г., 2019 г., 2020 г. и 2021 г. първоинстанционният съд е приел, че същият е издаден от компетентен орган по смисъла на чл. 4, ал. 3 и 4 ЗМДТ, в предписана от закона форма, съдържащ реквизитите по чл. 120, ал.1 ДОПК, а относно материалната му законосъобразност в обжалваната част, че ревизионният акт е незаконосъобразен. Според съда от съдържанието на легитимиращия жалбоподателката нотар. акт 12, том 3, рег. 5942, дело 349/2008 г. е установено, тя е придобила магазин 2 със застроена площ от 49,30 кв.м., заедно с тераса към магазина с площ от 60 кв.м. и застроен подход към тях от 32,50 кв.м., като жалбоподателката е декларирала терасата и застроения подход към магазина като своя собственост и с двете декларации по чл. 14 ЗМДТ от 2008 г. и от 2018 г. От заключението на съдебното техническата експертиза съдът е приел, че от съдържащата се в административната преписка екзекутивна и строителна документация и справки в КК за самостоятелни обекти в сграда с идентификатор 10135.1507.810.1, описаните в ревизионния акт тераса и застроен подход към самостоятелен обект магазин 2, представляват общи части по смисъла на чл. 38, ал.1 от Закона за собствеността (ЗС). Съдът е споделил констатираното в заключението на вещото лице, че подът на терасата и подът на подхода представляват покрив на помещенията в сутерена на кота 2,55, тъй като то отговаря на фактическото установяване, че поради предназначението си за покрив на изградените под магазините помещения, като части от сградата, подовете и терасата и подхода несъмнено представляват всичко друго по смисъла на цитираната разпоредба. По естеството си или по предназначение същите според съда служат за общо ползване съгласно чл. 38, ал.1 ЗС. Съдът е приел също, че принципно общите части на сградата са извън гражданския оборот, те не могат да бъдат придобивани от собствениците на обекти в съсобствена сграда и не могат да бъдат предмет на разпореждане. Това според съда се отнася и за покривната тераса и за подхода, които също не могат да бъдат придобивани в собственост, в какъвто смисъл е и заключението на вещото лице и в тази връзка съдът се е позовал на решение по гр. дело 1283/2010 г. на Второ ГО на ВКС. Предвид изложеното и при липса на изрично съгласие по реда на чл. 38, ал. 2 ЗС, ирелевантно според съда за определяне собствеността на терасата и подхода, съответно и за дължимостта на ДНИ и ТБО. За тях обстоятелството, че те са функционално свързани с магазин 2, обслужват само него и са прилежащи към него, нито са декларирани от жалбоподателката по реда на чл. 14 ЗМДТ, като сами по себе си тези факти съдът е счел, че не са достатъчни, за да се приеме, че жалбоподателката М. е придобила в лична собственост общи части от сградата тераса и застроен подход, част от която е собственият й обект магазин 2. Съдът е възприел като основателно възражението на Р. М., че тя дължи ДНИ и ТБО само за собствения си магазин 2 от 49,30 кв.м., но не и за прилежащите към него общи части тераса и подход, представляващи покрив на помещенията в сутерена. Затова и в тази част съдът е приел ревизионният акт за незаконосъобразен в тази част поради неправилно приложение на материалния закон. В частта за установените с ревизионния акт задължения за ДНИ и ТБО за магазин 1 и склад към него, като за търговски обекти, вместо като основно жилище, съдът е приел, че легална дефиниция на понятието жилище липсва в ЗМДТ, поради което следва да се приложи дефиницията на посоченото понятие в § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ, в която е дефинирано, че жилище е съвкупност от помещения, покрити и/или открити пространства, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди. За категорично установено съдът е приел, че процесните имоти по функционалното си предназначение са пригодени да бъдат използвани и фактически се използват за жилищни нужди. Този извод съдът е приел, че се подкрепя от съдебно техническата експертиза, според която самостоятелни обекти магазин 1, склад към него на ет. -1 и магазин 2, находящи се в масивна жилищна сграда на ет. 0 (партер), по предназначение като начин на ползване, се ползват за жилищни нужди и отговарят на законовите изисквания на ЗУТ за жилище. За част от периода съдът е приел от 01.01.2017 г. до 25.10.2018 г. (датата на подаване на коригиращата декларация по чл. 14 ЗМДТ), че правилно приходните органи са третирали собствените на жалбоподателката имоти като търговски обекти и са ги обложили с ДНИ и ТБО (в тази част няма касационна жалба от Р. М.). За периода от 26.10.2018 г. до 31.12.2021 г. според съда имотите са жилищни съобразно фактическото им ползване и подадената коригираща декларация от М., вкл. и относно увеличения с 40 % коефициент за местоположение. Предвид изложеното съдът е приел че ревизионният акт следва да бъде изменен чрез редуциране на дължимите ДНИ - главници и лихви до размерите съгласно допълнителното заключение на съдебно счетоводната експертиза. В частта за ТБО съдът е приел, че в жалбата на Р. М. няма конкретни възражения срещу ревизионния акт в тази му част, но съдът е извършил преценка въз основа на доказателствата съгласно чл. 62, чл. 71, вкл. по т. 2 и 3 ЗМДТ и е приел за установено извършеното сметосъбиране и сметоизвозване, почистване на териториите за обществено ползване, а също и за обезвреждането в депо на територията на населените места, където се намира имотът на жалбоподателката. На основание чл. 18, ал. 1, т. 2 от Наредбата на Общински съвет Варна за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на Община Варна съдът е приел, че размерът на ТБО е върху данъчната оценка и предвид промяната на данъчната основа на процесните имоти в периода от 26.10.2018 г. до 31.12.2021 г., е изменил ревизионният акт и в тази му част. Решението в обжалваните части е правилно постановено. В частта за ДНИ. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1 ЗМДТ данъчно задължени лица са собствениците на облагаеми с ДНИ недвижими имоти. В процесния случай Р. М. е собственик на недвижим имот, легитимираща се като такъв с нотар акт. 12, том 3, рег. 5942, дело 349/2008 г. на находящи се в жилищна сграда в гр. Варна, [улица]на магазин 1, заедно с намиращия се под него склад, както и на магазин 2 и застроен подход към тях, заедно с тераса към магазина. Разпоредбата на чл. 10, ал.1 ЗМДТ предвижда облагане с ДНИ на собственик сгради и самостоятелни обекти. Установено е по делото, че първоначално Р. М. е декларирала процесните имоти като търговски обекти, а с коригираща декларация, подадена на 25.10.2018 г. като жилищни, като към тази декларация била приложена техническа експертиза, която е удостоверила, че двата магазина са функционално обединени и се ползват за жилищни нужди. В този смисъл с ревизионния акт е установено, че с процесната коригираща декларация М. изрично е отразила, че двата магазина ги използва за жилищни нужди. С ревизионния акт това възражение не било прието, като е констатирано, че промяната на търговски обекти в жилищни обекти предвид фактическото им ползване като жилища не е основание да промяна в данъчното облагане. В този смисъл издателят на акта се позовава на забраната по чл. 178, ал. 4 ЗУТ, според който не се разрешава строежи или части от тях да се ползват не по предназначение или в нарушение на условията за въвеждане в експлоатация. Ревизиращият орган е приел, че в случая не е важно фактическото ползване на имота като жилищен, а обстоятелството, че не е променено предназначението на имотите от търговски обекти в жилища, поради което двата магазина се ползват в противоречие с условията за въвеждане и експлоатация в противоречие с търговското им предназначение. В приетата по делото съдебно техническа експертиза на вещото лице инж. П. М. описаните в ревизионния акт като прилежащи части тераса и застроен подход към самостоятелен обект магазин 2 представляват общи части на сградата по смисъла на чл. 38 ЗС. Според вещото лице при извършения от него оглед на място е установено, че подходът не е застроен, като подовете и на терасата, и на подхода представляват покрив на помещенията в сутерена на кота 2,55., като функционално тези части са свързани само с магазин 2 и затова са прилежащи към него. В съдебно заседание вещото лице е потвърдило заключението и изрично е заявило, че терасата и подходът не се ползват от никой друг и не могат да бъдат общи части за всички собственици в сградата. Пояснено е от експерта в съдебно заседание, че единствено през подхода и терасата се стига до входа на магазин 2 и те го обслужват, а и представляват покрив и никой друг от съсобствениците на сградата имат достъп до тях, както и макар, че се използва имотът като жилище, той е магазин, тъй като няма промяна на предназначението. При така установеното законосъобразни са изводите на решаващия съд, че след като процесната тераса и застроения подход към магазин 2 отговарят на определението на чл. 38, ал. 1 ЗС за общи части и по определение те принадлежат на всички съсобственици в сградата, но в същото време следва да се приеме, че макар в случая да се ползват от ответницата по касация, те не представляват самостоятелни обекти, които да се подведат под нормата на чл. 11 ЗМДТ, поради което не подлежат на облагане с ДНИ, респ. и с ТБО. В този смисъл и настоящият касационен състав счита, че следва да се възприеме приетото от съдебно - техническата експертиза, в която вещото лице категорично е констатирало, че единствено през подхода и терасата се стига само до магазин 2, т.е. ползването им е само по отношение на Р. М.. В този смисъл е и цитираната от първоинстанционния съд съдебна практика на ВКС и ВАС, като към нея следва да се добавят и решения по гр. дела 4703/2019 г. Първо Гражданско отделение на ВКС, цитирано в решение по адм. дело 9013/2020 г. на ВАС, Осмо отделение. С оглед изложеното в тази част решението не страда от пороците, посочени в касационната жалба и като правилно, на основание чл. 221, ал. 2, предл.1 АПК следва да бъде оставено в сила. За ТБО решението в тази обжалвана част също е правилно. Следва да се отбележи, че в касационната жалба липсват конкретни оплаквания за частичната отмяна на установеното с процесния ревизионен акт задължение за ТБО за периода 2017 г. 2021 г. Затова и настоящата касационна инстанция дължи произнасяне само по отношение спазването от съда на материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 АПК. Съдът обосновано е приел, че разпоредбата на чл. 62 ЗМДТ регламентира заплащането на услугите по събиране, извозване и обезвреждане в дела или други съоръжения на битовите отпадъци, а също така и за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места. Правилно е отчел, че размерът на ТБО се определя по реда на чл. 66 за всяка услуга поотделно и се определя в годишен размер съгласно решение на общинския съвет, в случая това е Общински съвет Варна, респ. чл. 18, ал. 1, т. 2 от Наредбата и са налице всички издадени заповеди на кмета на посочената община, както и доказателствата за събиране и извозване на битовите отпадъци, относими и и към процесния имот. Съдът за да измени размерите, установени с ревизионния акт за ДНИ и ТБО е разграничил периодите от 01.01.2017 г. до 25.10.2018 г. датата на подаване на коригиращата декларация по чл. 14 ЗМДТ и деклариране на процесните обекти като жилищни, установено и от съдебно техническа експертиза, като за посочения период обектите са третирани като търговски, а след този период от 26.10.2018 г. до 31.12.2021 г. като жилищни, което се е отразило и на размерите и на ДНИ, и на ТБО, посочени в обжалваното решение.. С оглед изложеното и в тази обжалвана част решението е постановено правилно и на основание чл. 221, ал. 2, предл.1 АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото на касационния жалбоподател не се дължат разноски, въпреки че такива са поискани, а на ответницата по касация с оглед направеното искане, следва да се присъдят разноски за касационната инстанция в размер на 600 лв. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение