Решение № 5171 от 13.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3379/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационната жалба, подадена от О. Р., роден на [дата], гражданин на Република Украйна /РУ/, чрез процесуалния му представител адвокат С. Гърков, срещу решение № 3206/26.01.2026 г., постановено по адм. дело № 338/2026 г. по описа на Административен съд София-град /АССГ/, първо отделение, 42-ри състав. Релевирани са подробни доводи за неправилност на атакуваното решение като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необосновано и в противоречие с приложимия материален закон - основания по чл. 209, т. 3 АПК, по които се претендира отмяната му. Ответникът – началник на Гранично полицейско управление /ГПУ/ - Средец към Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР /ГДГП –МВР/, в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК не представя отговор на касационната жалба. В открито заседание и в писмени бележки, чрез процесуалния представител главен юрисконсулт Н. Николова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли атакуваният съдебен акт да бъде оставен в сила. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211 от АПК, поради което е допустима, а разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Производството пред АССГ е образувано по жалбата на О. Р., гражданин на Република Украйна, срещу заповед рег. № 5404 ПАМ-332/13.10.2025 г. на началника на ГПУ - Средец към ГДГП –МВР, с която на основание чл. 44, ал. 6, ал. 8 и ал. 10 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ и чл. 95 от Закона за министерството на вътрешните работи /ЗМВР/ чужденецът е принудително настанен в специален дом за временно настаняване на чужденци /СДВНЧ/, за срок до отпадане на пречките за изпълнение на наложената му принудителна административна мярка /ПАМ/ "експулсиране", но за не повече от 6 месеца. От първостепенния съд е събрана цялата административна преписка по издаване на оспорената заповед, при което, в резултат на съвкупната преценка на приобщените по делото доказателства, от АССГ е приета за установена следната, споделена от настоящия състав, фактическа обстановка: Жалбоподателят О. Р. е със статут „чужденец с неподновена карта за временна закрила“, чийто срок на валидност е изтекъл 23.02.2023 г., и няма данни за регистриран адрес в Република България. На 12.10.2025 г., при извършена от гранични полицаи проверка на движещ се автомобил с украинска регистрация на разклона за [населено място], общ. Средец, обл. Бургас, чуждият гражданин е заловен да превозва четирима нелегални мигранти /с произход Кралство Мароко и Ливан/ без документи за самоличност, които не са могли да удостоверят влизането си в страната от Република Турция по законоустановения ред. Всички лица и автомобилът са задържани и отведени до ПВЗЛ в ГПУ, като за това са уведомени ДАНС и Районна прокуратура-Бургас. Срещу жалбоподателя е образувано досъдебно производство ДП № 64/12.10.2025 г. по чл. 280 от НК. При тези данни, със заповед рег. № 5404 ПАМ-330/13.10.2025 г. на началника на ГПУ-Средец, на жалбоподателя О. Р. е наложена принудителна административна мярка „експулсиране“ в Република Украйна, а с последваща заповед на същия административен орган /заповед рег. № 5404 ПАМ-331/13.10.2025 г./ е наложена и ПАМ „забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите-членки на Европейския съюз“ за срок от 5 години. За обезпечаване изпълнението на първата цитирана заповед и във връзка с изготвена от началника МГПГ на ГПУ-Средец докладна записка рег. № 5404р-9858/13.10.2025 г., обективираща горепосочените констатации относно спирането и задържането на чужденеца, началникът на ГПУ-Средец издава атакуваната пред първоинстанционния съд заповед за принудително настаняване на украинския гражданин в СДВНЧ към Дирекция „Миграция“. След издаване на обжалваната заповед, с протоколно определение № 72 от 14.10.2025 г. на Районен съд- Средец, III състав, постановено по НОХД № 243/2025 г. /образувано срещу О. Р. във връзка с горепосоченото ДП № 64/12.10.2025 г. по чл. 280 от НК/, съдът одобрява споразумение по чл. 381 НПК, с което жалбоподателят /като обвиняем/ се признава за виновен в извършване на престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1, предл. първо, предл. второ, т. 5 и т. 6, вр. с ал. 1 НК. По силата на споразумението на О. Р. е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 година и 10 месеца /отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК, за срок от 3 години/, както и наказание „глоба“ в размер на 3 000 лв. Видно от данните от приобщените по делото доказателства, събрани пред първата инстанция, чуждият гражданин не е настаняван в СДВНЧ-Любимец и СДВНЧ- София към Дирекция „Миграция“, не е принудително експулсиран от страната, а е изразил желание да напусне РБългария, с оглед на което същият е асистиран до ГКПП-Лесово и на 14.10.2025 г., в 17:08 ч., доброволно е напуснал страната. При тази фактическа установеност, първостепенният съд формира извод за законосъобразност на атакувания индивидуален административен акт и постановява обжалваното решение, с което отхвърля жалбата на О. Р.. Решението е валидно, допустимо и правилно. Въз основа на доказателствата по делото, първоинстанционният съд е установил всички правнозначими факти и достигнал до законосъобразни правни изводи. Възраженията, поддържани пред настоящата инстанция, са релевирани и пред първостепенния съд, който обосновано ги е отхвърлил като неоснователни. Правилни са изводите на първоинстанционния съд, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, в съответствие с административнопроизводствените правила. По делото е представена Заповед № 40703-632/17.06.2024 г. на директора на РДГП-Елхово, с която на основание чл. 44, ал. 1, изр. първо, ал. 5, ал. 6, ал. 9, ал. 10 и ал. 13, вр. с чл. 39а, ал. 1 ЗЧРБ издателят на оспорения акт е оправомощен да налага принудителни административни мерки по чл. 39а, ал. 1 и чл. 44, ал. 5, ал. 6, ал. 9, ал. 10 и ал. 13 ЗЧРБ. С разпоредбата на чл. 44, ал. 1, изр. първо от ЗЧРБ се допуска правомощията по издаване на заповеди за прилагане на принудителни мерки по този закон да се делегират от съответните директори на оправомощени от тях длъжностни лица, поради което е налице материална компетентност на издателя на акта. Противно на изложените твърдения в касационната жалба, настоящият състав намира, че първостепенния съд е обсъдил подробно възраженията на жалбоподателя относно липсата на изложени в заповедта мотиви и законосъобразно е установил, че същата е надлежно мотивирана, тъй като съдържа предвидените в чл. 59, ал. 2 АПК реквизити. Видно от текста на атакуваната заповед, като правно основание за издаването й са отбелязани разпоредбите на чл. 44, ал. 6, ал. 8 и ал. 10 ЗЧРБ и чл. 95 от ЗМВР, а като фактическо основание са посочени съществуващи пречки за изпълнение на заповед № 5404 ПАМ-330/13.10.2025 г. за налагане на ПАМ „експулсиране“ и опасност чужденецът да се укрие, като е извършено изрично препращане към събраженията, изложени в докладна записка рег.№ 5404р-9858/13.10.2025 г. /вписана от органа като „предложение рег.№ 5404р-9858/13.10.2025 г.“/ на началника МГПГ на ГПУ-Средец. Предвид това, АССГ правилно е преценил наличието на мотиви, включително при съобразяване на дадените разяснения в Тълкувателно решение № 16/1975 г. на ОСГК на ВС. Правилен е и изводът на административния съд, че при издаването на процесната заповед не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Преценката за характера и тежестта на допуснато нарушение на административнопроизводствените правила е винаги конкретна, с оглед спецификата на отделния казус, като нарушението е съставомерно по чл. 146, т. 3 АПК единствено, когато е рефлектирало върху съдържанието на властническото волеизявление, или е накърнило правото на защита на страната. В конкретния случай дори и да се приеме, че е допуснато нарушение на чл. 26 АПК, то същото се явява несъществено, доколкото неуведомяването на адресата за проведеното административно производство не е осуетило правото му на защита. Необходимо е да се подчертае, че чуждият гражданин не е оборил установените в докладна записка рег.№ 5404р-9858/13.10.2025 г. факти, въпреки че е имал възможност да стори това в съдебната фаза на спора. В атакуваното в настоящото производство съдебно решение, решаващият състав на АССГ е извършил подробен анализ на приложимата национална и европейска нормативна уредба и е изложил обосновани доводи в подкрепа на извода, че оспорената пред него заповед е материално законосъобразна и съответства на целта на закона. Съгласно разпоредбата на чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, в случаите, когато чужденецът, спрямо когото е приложена ПАМ по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и 3 от същия закон, възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване, органът, издал заповедта, може да издаде заповед за принудителното му настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци, с цел организиране на връщането или експулсирането. Мярката по чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ има обезпечителен характер, като същата следва да осигури и гарантира изпълнението на предходно наложена мярка /в настоящия случай на такава по чл. 39а, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ – „експулсиране“. С разпоредбата на чл. 15, § 1 от Директива 2008/115/ЕО са регламентирани две хипотези, в които е допустимо задържане и то освен ако в конкретния случай не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки, а именно: когато е налице опасност от укриване, или когато засегнатият гражданин на трета страна избягва или възпрепятства подготовката на връщането или процеса по извеждането. По делото няма спор, че със заповед рег. № 5404 ПАМ-330/13.10.2025 г. на началника на ГПУ-Средец на жалбоподателя е наложена предвидената в чл. 39а, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ принудителна административна мярка „експулсиране“, както и че пребивава незаконно на територията на РБългария, считано от 23.02.2023г., когато е изтекла регистрационната му карта за предоставена временна закрила. Правилни и съответни на закона са и изводите на първоинстанционния съд, че не са налице предпоставките за прилагане спрямо чужденеца на някоя от предвидените в чл. 44, ал. 5, т. т. 1-3 ЗЧРБ, по-леки обезпечителни мерки. Действително, член 15, § 1 от Директива 2008/115/ЕО изисква да е установено, че не могат да се приложат ефективно други достатъчни, по-леки принудителни мерки, но в конкретния случая съвкупната преценка на всички факти обосновава извода, че такива не могат да бъдат наложени на по касационния жалбоподател. Както бе посочено по-горе, съдът обосновано е преценил, че към датата на издаване на оспорената заповед - 13.10.2025 г., О. Р. има качеството на незаконно пребиваващ в страната чужденец без адресна регистрация, не разполага с финансови средства за издръжка, няма близки и роднини в РБългария и е осъден за извършено престъпление от общ характер, поради което обезпечителните мерки по ал. 5 на чл. 44 от ЗЧРБ са неприложими. Липсата на адрес, на който чуждият гражданин да е установен (или да би могъл да се установи), води до извод за наличие на реална опасност той да се укрие (по смисъла на § 4, т. 4в от ЗЧРБ) и по този начин да бъде осуетено изпълнението на приложената по отношение на него ПАМ. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че първоинстанционният съд обосновано е приел, че са проявени елементите на фактическия състав на чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ и чл. 15, § 1 Директива 2008/115/ЕО. Правомощията на административния орган при преценката му за необходимостта от принудителното настаняване на чуждия гражданин в СДВНЧ за постигане на легитимната цел - организиране на експулсирането му, са упражнени законосъобразно. Настоящият състав счита за неоснователни релевираните в касационната жалба възражения за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с уведомяването на касатора по електронен път и липсата на възможност за узнаване на предоставения от съда срок за представяне на писмена защита. Както бе посочено по- горе, жалбоподателят е упражнил в пълна степен правото си на защита по делото. По изложените съображения и споделените мотиви на първоинстанционния съд, към които препраща, касационният съдебен състав приема, че атакуваното решение е правилно и при липсата на установени други негови пороци от кръга на предвидените в чл. 209 АПК, следва да бъде оставено в сила. Ответникът не претендира разноски и такива не му се дължат. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,