Решение № 10556 от 30.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9415/2019 г.

Решение № 10556 от 30.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9415/2019 г., II о., докладчик съдията Илияна Дойчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроицесуалния кодекс (АПК). Образувано е по три касационни жалби - по протест на Софийска градска прокуратура против решение № 2817 от 24.04.2019 г., постановено по адм. д. № 716/2019 г. по описа на Административен съд София - град в частта, в която е отхвърлен протеста на Софийска градска прокуратура срещу разпоредбата на чл. 41 от Наредба за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община, приета с решение № 466 по протокол № 53/14.07.2005 г. на Столичен общински съвет; по касационна жалба на Столичен общински съвет против решение № 2817 от 24.04.2019 г., постановено по адм. д. № 716/2019 г. по описа на Административен съд София - град, в частта, в която е отменена разпоредбата на чл. 55 от Наредба за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община, приета с решение № 466 по протокол № 53/14.07.2005 г. на Столичен общински съвет и по касационен протест на Софийска градска прокуратура против решение № 4037 от 13.06.2019 г., постановено по адм. д. № 716/2019 г. по описа на Административен съд София – град, с което частично е уважена молбата за допълване на решението в частта за разноските като Столичен общински съвет е осъден да заплати на СГП сумата 16, 67 лв., представляваща направени по делото разноски за заплащане на такса за обявяване на оспорването в ДВ, съобразно уважената част на протеста и са отхвърлени исканията за отстраняване на очевидна фактическа грешка, за изменение на решението в частта му за разноските, присъдени на Столична община и за допълване на решението с разпореждане по чл. 194 АПК. Касаторите навеждат доводи за неправилност на обжалваните решения, в обжалваните им части, като постановени в нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Молят за отмяната им като процесуалния представител на Столичен общински съвет претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по протестите на Софийска градска прокуратура – Столичен общински съвет, чрез процесуалния си представител, оспорва първия и моли в обжалваната част решението да бъде оставено в сила, а по частния протест не изразява становище. Ответникът по касационната жалба на Столичен общински съвет – Софийска градска прокуратура в писмено становище оспорва същата и моли в тази част обжалваното решение да бъде оставено в сила. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба на Столичен общински съвет и основателност на протеста на Софийска градска прокуратура против решение № 2817 от 24.04.2019 г., постановено по адм. д. № 716/2019 г. по описа на Административен съд София - град. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационния протест и касационната жалба против решение № 2817 от 24.04.2019 г. за процесуално допустими, като подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежни страни, а разгледани по същество за неоснователни, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд София-град отменя разпоредбите на чл. 5, ал. 2, т. 1, чл. 30, чл. 33, ал. 1, т. 1, чл. 43, ал. 5 (в частта, с която се предвижда, че "при неплащане в указания срок, заповедта се отменя с нова заповед") и чл. 55 от Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община, приета с решение № 466 по протокол № 53/14.07.2005 г. на СОС и отхвърля протеста на прокурор от Софийска градска прокуратура, в частта срещу разпоредбата на чл. 41 от Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община, приета с решение № 466 по протокол № 53/14.07.2005 г. на СОС. В частта по отношение отменените разпоредби на чл. 5, ал. 2, т. 1, чл. 30, чл. 33, ал. 1, т. 1 и чл. 43, ал. 5 (в частта, с която се предвижда, че "при неплащане в указания срок, заповедта се отменя с нова заповед") решение № 2817 от 24.04.2019 г., постановено по адм. д. № 716/2019 г. АССГ, като необжалвано, е влязло в законна сила. За да отхвърли протеста против чл. 41 от наредбата съдът приема, че разписаната процедура не противоречи на разпоредба от по висок ранг. Приема, че от нормите на чл. 42, ал. 2, чл. 47 и чл. 45 а, ал. 1 от Закона за общинската собственост (ЗОС) следва, че не всяко жилище може да бъде определено за продажба и не на всяко лице може да се продаде общинско жилище. Констатира, че за продажба се определят конкретно предвидени жилища, които се продават на наемателите, настанени в тях по административен ред и такива на правоимащи по ЗУЖВГМЖСВ. Прави извод, че кметът на района извършва проверка по реда на НРУУРОЖТСО и съобразява потребностите на съответния район преди кмета на общината да внесе предложение до общинския съвет за определяне на едно жилище от такова под наем в такова за продажба. За да отмени разпоредбата на чл. 55 от НРУУРОЖТСО първоинстанционният съд приема, че в ЗОС не е предвидено заплащане на режийни разноски при разпоредителни сделки с общински имоти като в закона липсва легално определение на понятието. Констатира, че заплащането на режийни разноски в размер на 2% върху цената на правото е предвидено в § 3, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за държавната собственост, но същият не намира приложение за имоти – частна общинска собственост. Излага съображения, че общинският съвет не разполага с правомощия да въвежда с наредба нови, неустановени от специалния закон – ЗМДТ, такси. Приема, че разпоредбата противоречи на чл. 111 от ЗМДТ. Решението в обжалваните му части, е постановено в съответствие с материалния закон и е обосновано. Законосъобразен е изводът на съда, че протестираният текст на чл. 41 от наредбата не противоречи на материалноправни норми от по-висока степен, а именно на чл. 42, ал. 2, вр. с ал. 1 и чл. 47, ал. 1 от Закона за общинската собственост (ЗОС), регламентиращи правомощията на общинските съвети да променят предназначението на общински жилища и да вземат решение за продажба на такива жилища. Съгласно чл. 138 от Конституцията на Република България общинският съвет е орган на местно самоуправление. Правомощията на общинския съвет са регламентирани в чл. 21 ЗМСМА. Съгласно разпоредбата на чл. 21, ал. 1, т. 8 от ЗМСМА това е органът, който приема решения за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество. Кметът на общината е орган на изпълнителната власт, който организира изпълнението на актовете на общинския съвет (чл. 44, ал. 1, т. 7 ЗМСМА). Както правилно е посочил първоинстанционният съд ЗОС регламентира придобиването, управлението и разпореждането с имоти и вещи общинска собственост като в чл. 42, ал. 1 е посочено, че по своето предназначение общинските жилища са за настаняване под наем на граждани с установени жилищни нужди; за продажба, замяна и обезщетяване на бивши собственици, чиито имоти са отчуждени за общински нужди; ведомствени и резервни. Жилищата по ал. 1 се определят от общинския съвет по предложение на кмета на общината и могат да се променят съобразно потребностите в общината (чл. 42, ал. 2 ЗОС). Следователно законът предвижда, че промяната на статута на имотите се извършва с решение на общинския съвет след предложение на кмета на общината. Общинският съвет при Столична община е този, който определя на кои жилища може да се промени статута от такива под наем в такива за продажба, но предложението се прави съгласно потребностите на общината. Съгласно чл. 2 от Закона за териториалното деление на столичната община и големите градове (ЗТДСОГГ) Столична община се дели на райони и кметства в районите. По смисъла на чл. 5 от ЗМСМА, общината е основна административно-териториална единица, докато съгласно чл. 2 ЗМСМА, кметствата и районите са съставни административно-териториални единици в общините и те се създават за изпълнение на възложените им със закон или с решение на общинския съвет функции и компетенции. По изложените съображения именно кметовете на райони в големите общини могат да определят потребностите от промяната на статута на жилищата в поверените им райони и едва тогава кметът на общината да внесе в общинския съвет, съгласно дадените му правомощия, доклад за определяне на жилищата за продажба. Освен това правилото на чл. 41 от наредбата регламентира, че въз основа на предложените от кметовете на райони списъци, кметът на Столична община внася доклад в СОС за определяне на жилищата за продажба. Нормата следва да се тълкува във вр. с чл. 39 и 40 от наредбата и регламентира процедурата по определяне лицата, на които могат да се продадат общински жилища, което не изключва вземането на решение от общинския съвет за промяна на предназначението на жилищата. По изложените съображения чл. 41 НРУУРОЖТСО се явява част от процедура, предвидена в предходните членове на наредбата и не противоречи на норми от по-висок ранг. Законосъобразен е изводът на съда, че оспореният текст на чл. 55 от наредбата противоречи на материалноправни норми от по-висока степен и следва да бъде отменен. Като орган на местно самоуправление общинският съвет е компетентен да приема норми за поведение, задължителни за физическите и юридическите лица на територията на съответната община, по въпроси, които не са от изключителната компетентност на други органи, в сферите, очертани в разпоредбите на чл. 17, ал. 1 ЗМСМА, които включват и общинското имущество, общинските предприятия, общинските финанси, данъци и такси, общинската администрация (чл. 17, ал. 1, т. 1 ЗМСМА). Правомощията на общинския съвет в областта на местните данъци, такси и цени на услуги следва да се изпълняват при стриктно спазване на регламентацията, възприета в съответните закони, тъй като съгласно чл. 60, ал. 1 от Конституцията на Република България, данъците и таксите трябва да бъдат установени със закон, а разпоредбата на чл. 141, ал. 4 от Конституцията на Република България предоставя на общинските съвети правомощието да определят размера на местните такси по ред, установен със закон. Анализът на разпоредбите, както и значението на понятията "установява" и "определя", изяснено с Решение № 10 от 26.06.2003 г. на КС на РБ по конст. дело № 12/2003 г., налагат заключението, че въвеждането, посочването на данъка или таксата следва да бъде направено със закон, а точното и ясно очертаване на всички белези на таксата е част от правомощията на общинските съвети. Следователно общинският съвет може да определи размер на такса, която е установена със закон, но не и самостоятелно да въведе такава. В случая обжалвания текст на чл. 55 от НРУУРОЖТСО предвижда, че при продажба и замяна на общински жилища, физическите и юридическите лица, заплащат на общината режийни разноски в размер на 2 %, изчислени върху данъчната основа, определена по реда на чл. 46, ал. 2, т. 1 ЗМДТ във вр. с чл. 30, ал. 1 ЗДДС. Правилно първоинстанционният съд приема, че понятието "режийни разноски" не е уточнено в наредбата на общинския съвет. Разноски с такъв характер са включени в § 1, т. 15 от ДР на ЗМДТ, като част от пълните разходи на общината по предоставяне на услугата по смисъла на чл. 8 ЗМДТ, наред с разходите за работни заплати и осигуровки на персонала; както и материални, консултантски разходи; разходи за управление и контрол; разходи по събиране на таксите и други, имащи отношение към формирането на размера на таксата, определени конкретно от общинския съвет. Следователно по смисъла на разпоредбата режийните разноски са част от пълните разходи, които се покриват посредством съответната местна такса за услугата, която общината предоставя при разпореждане с имоти-общинска собственост. Съпоставката на разпоредбите налага заключението, че в обжалвания текст понятието "режийни разноски" не е използвано в смисъла, посочен в закона като част от пълния размер на разходите, а с него е въведен размер на местна такса. Таксата в обжалвания текст е определена в противоречие с изискванията на чл. 7, ал. 1, на чл. 8, ал. 1 и с чл. 115 а, ал. 1 ЗМДТ, според които местните такси се определят въз основа на необходимите материално-технически и административни разходи по предоставяне на услугата, включително разходите за изпълнение на задълженията на длъжностните лица с оглед на тяхната квалификация и разходвано работно време и целят да възстановят пълните разходи на общината. С наредбата размерът на таксата не е определен по посочения в закона начин, а е обвързан с цената на имота, която няма отношение с материално – техническите и административни разходи по предоставяне на услугата, още повече, че съгласно текста разноските по оценка на имуществото се заплащат от приобретателя отделно. Действително, разпоредбата на чл. 111 ЗМДТ предвижда, че по производства за настаняване под наем, продажби, замени или учредяване на вещни права върху общински имоти се заплаща такса. Таксата обаче следва да бъде определена по правилата, цитирани по-горе, което в случая не е направено, а също и с отделен подзаконов нормативен акт, приет на това основание - чл. 9 ЗМДТ. Следователно систематичното място на обжалвания текст не е в Наредбата за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, приета на основание чл. 8, ал. 2 от Закона за общинската собственост (ЗОС), а в тази по чл. 9 ЗМДТ. Този извод следва от чл. 12 от Закона за нормативните актове (ЗНА), който предвижда, че актът по прилагане на закон може да урежда само материята, за която е предвидено той да бъде издаден, както и от чл. 10 ЗНА, който предписва обществени отношения от една и съща област да се уреждат с един, а не с няколко нормативни актове от същата степен. Ето защо като отменя обжалвания текст от наредбата Административен съд София - град постановява решение в съответствие с материалния закон. Ксационният протест против решение № 4037/13.06.2019 г., постановено по адм. д. № 716/2019 г., на Административен съд София-град, е неоснователен. Решението е постановено по молба на подателя на протеста за допълване на решението в частта му за разноските по реда на чл. 248 ГПК, по молба за поправка на очевидна фактическа грешка и допълване на решението, с разпореждане за обнародването му съгласно изискването на чл. 194 АПК. С решението е допълнено решение № 2817/24.04.2019 г. постановено по адм. д № 716/2019 г. по описа на АССГ в частта за разноските като е осъден Столичен общински съвет да заплати на Софийска градска прокуратура сумата от 16,67 лв. направени по делото разноски за платена такса за обявяване на оспорването в ДВ; оставена е без уважение молбата на протестиращия прокурор от СГП за изменение на решението в частта относно присъдените разноски в полза на СОС с направено възражение за прекомерност; оставена е без уважение молбата от протестиращия прокурор от СГП за поправка на допуснатата в диспозитива на решението № 2817/24.04.2019 г., постановено по адм. д. № 716/2019 г. по описа на АССГ, очевидна фактическа грешка и е оставено без уважение искането на протестиращия прокурор от СГП за допълване на решение № 2817/24.04.2019 г., постановено по адм. д. № 716/2019 г. по описа на АССГ с разпореждане по чл. 194 АПК. За да постанови този резултат съдът приема, по искането за поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението, че прокуратурата на Република България е първостепенен разпоредител с бюджетни средства, който следва да отговаря, както за заплащане на присъдени обезщетения, така и за присъдени разноски, поради което правилно оставя без уважение искането за отстраняване на очевидна фактическа грешка. Настоящата инстанция, на основание чл. 221, ал. 2, изречение второ АПК напълно споделя доводите на първоинстанционния съд залегнали в мотивите на решението, постановено в производството по реда на чл. 248 ГПК, поради което не намира за нужно да ги преповтаря. Правилно съдът се позовава на тълкувателно решение № 4 от 16.07.2009 г., постановено по т. д. № 2/2009 г. на ОСС на ВАС съгласно, което прокуратурата дължи разноски при отхвърляне на подаден до административен съд протест или при неговото оттегляне, при условията на чл. 143 АПК, както и такса за съобщаване чрез обявление в "Държавен вестник" по чл. 181, ал. 1 и чл. 188 АПК при подаден протест срещу общ административен акт и подзаконов нормативен акт и приема, че на прокуратурата се дължат разноски съобразно уважената част на протеста. Законосъобразен е изводът на съда, че искането за намаляване на присъдените в полза на СОС разноски, е неоснователно, като присъдените разноски в размер на 25 лв., представляващи юрисконсулско възнаграждение са в минимален размер. Правилно съдът приема, че искането за допълване на решението с разпореждане по чл. 194 АПК, е неоснователно. Нормата е свързана с изпълнението на съдебното решение и липсата на диспозитив в този смисъл не обосновава непълнота на постановеното съдебно решение, като последното в частта му, в която е влязло в сила е изпълнено. Ето защо и постановеното по делото допълнително решение е правилно. С оглед на изложеното Върховният административен съд намира, че обжалваните решения са правилни. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция констатира, че същите са валидни и допустими, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъдат оставени в сила. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,