Решение № 65 от 10.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5980/2007 г.

Решение № 65 от 10.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5980/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК, във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. "б" и сл. от ГПК (отм.). С решението от 31.07.2007 г. по гр. д. № 152/2007 г. Софийският апелативен съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила решението от 7.11.2006 г. по гр. д. № 234/2006 г. на първоинстанционния Софийски градски съд, с което е отхвърлен иска на И. Д. А. от гр. С. против Националната с. с. за заплащане на сумата 20 361.38 лв., на основание чл. 261, ал. 2, вр. с ал. 1 ЗМВР (отм.). Въззивното решение е обжалвано от ищецът И. Д. А., чрез пълномощника му адвокат В. П., с касационна жалба, подадена в срока по чл. 218в, ал. 1ГПК (отм.). Касаторът поддържа оплаквания за неправилността му поради нарушение на материалния закон и необоснованост на направените изводи и моли за отмяната му, като вместо това се постанови друго решение, с което предявения иск бъде уважен, с присъждане на направените по делото разноски. Ответникът - Н. с. с. /НСС/ не е взел становище по жалбата. Върховният касационен съд на РБ, състав на II гражданско отделение, като обсъди релевираните в жалбата касационни основания във връзка с данните по делото и на основание чл. 218ж ГПК (отм.), приема следното: По делото е установено, че със заповед от 9.01.95 г. касаторът е уволнен от НСС, където работел като следовател, на основание чл. 66, ал. 1, т. 5 ЗМВР, § 4 и 5 ПЗР на ЗСВ поради обособяване на НСС като самостоятелно юридическо лице в съдебната власт и му е изплатено еднократно парично обезщетение в размер на 8 брутни заплати, възлизащо на сумата 161 824 лв. /неденоминирани/. С последваща заповед от 27.11.2003 г. е освободен от длъжност следовател от НСС, поради навършване на възраст за пенсиониране, считано от 1.01.2004 г. и му е изплатено еднократно парично обезщетение в размер на 12 брутни месечни възнаграждения, възлизащо на сумата 30 784.80 лв. Претендираната от ищеца сума представлява разлика между дължимото обезщетение при повторното освобождаване от с., което според него е следвало да се изчисли на база на последното му трудово възнаграждение, след приспадане на изплатеното такова при първото освобождаване от работа, позовавайки се на разпоредбата на чл. 261, ал. 2 във вр. с ал. 1 ЗМВР (отм.). За да остави в сила първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, въззивният съд приел, че ищецът е получил дължимите му се по закон парични обезщетения при всяко едно от уволненията му, в общия размер от 20 заплати, като всяко от тях е изчислено според полученото трудово възнаграждение към момента на уволнението. Съдът намерил становището на ищеца за противоречащо на закона, който предвижда при повторно освобождаване от работа да се приспада от дължимото обезщетение това, което вече е получено като брой трудови възнаграждения, а не да се преизчислява вече полученото на база различно брутно трудово възнаграждение, водещо до различна стойност на вече полученото обезщетение. Въззивният съд е разгледал иска на основанието, предявено от ищеца - чл. 261, ал. 2, вр. с ал. 1 ЗМВР/97 г., сега отм., като е направили аналогия с разпоредбата на чл. 139г ЗСВ (отм.). Настоящата инстанция счита, че въззивното решение е правилно и обосновано, а оплакванията на касатора са неоснователни. С влизане в сила на ЗСВ /Д. в. бр. 59/22.07.94 г./ следователите са извадени от системата на МВР и преминават към съдебната система, като съгласно § 4, ал. 2 ЗСВ тези от НСС запазват досегашните си права относно категорията на труд, паричните добавки за прослужени години и звания, добиване право на пенсия, както и размера и реда за получаване на обезщетения при прекратяването на трудовия договор. На това основание и при освобождаването му от работа през 1995 г. ищецът е получил предвиденото в чл. 68, ал. 1 ЗМВР от 1991 г. (отм.) еднократно парично обезщетение, определено на база полученото към този момент трудово възнаграждение. При последващото му освобождаване поради пенсиониране е в сила ЗМВР от 1997 г. (отм.), в който въпросът за изплащане на еднократно обезщетение при освобождаване от с. е уреден в чл. 261, на което основание се позовава касаторът. В сила е и новата разпоредба на чл. 139г на отменения ЗСВ от 1994 г. /Д. в. бр. 133/98 г./, съгласно която ищецът, като следовател, при освобождаване от длъжност има право на еднократно парично обезщетение при предвидените в нея предпоставки, но не повече от 20 брутни месечни възнаграждения. Т. е. уредбата на това право на обезщетение досежно максималния размер на брутните месечни възнаграждения е еднаква към релевантния момент и по ЗМВР и по ЗСВ. Дори и да се приеме с оглед разпоредбата на § 5 ПЗР ЗМВР /97 г. приложимостта на чл. 261 с.з. относно изплащане на еднократното парично обезщетение при освобождаването на ищеца от длъжността следовател, то изводите на въззивния съд за неоснователност на иска му се споделят изцяло и от настоящата инстанция. Правопораждащ факт за плащане на паричното обезщетение е освобождаването от длъжност, поради което и същото се определя по размер на брутните трудови възнаграждения именно към този момент на освобождаването и е недопустимо преизчисляване на изплатеното вече обезщетение на база друго брутно трудово възнаграждение, както неоснователно поддържа касаторът. Действително, второто обезщетение е платено при действието на ЗМВР от 1997 г., разпоредбата на чл. 261, ал. 1 от който предвижда при освобождаване от с. да се изплаща еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има служителя, но не повече от 20. П. повторното освобождаване се приспада обезщетението, получено при предишното уволнение - ал. 2, т. е. предвиденото обезщетение е ограничено по размер - не повече от 20 брутни месечни възнаграждения. След като вече е получил 8 такива при първото уволнение, то правилно при второто му освобождаване ответникът му е заплатил разликата до максималния предвиден от закона размер - 20. Н. е и в разрез с целта на закона, както правилно е посочил въззивният съд, да се прави преизчисляване на общия размер от 20 месечни възнаграждения на база последното възнаграждение и след това да се приспада вече платеното, в който смисъл е и чл. 262, ал. 3 ЗМВР (отм.), предвиждащ еднократните парични обезщетения по чл. 261 да се изплащат на базата на брутното месечно възнаграждение, определено към момента на освобождаване от служба. В заключение, въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон, направените от него изводи са обосновани от събраните доказателства, поради което и решението му следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.), настоящият състав на ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, II гражданско отделение