Решение № 6395 от 25.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 15452/2018 г.
ВАСI отделение25.04.2019 г.докладчик Бисер Цветков
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2057/17.10.2018 г. на Административен съд Пловдив по адм. д. № 823/2018 г. ОСЪЖДА "ЛГС Логистикс глобал сервисе" ЕООД да заплати на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – Пловдив деловодни разноски в размер 2 077. 31 лева. Решението е окончателно.
Мотиви
Решение № 6395 от 25.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 15452/2018 г., I о., докладчик съдията Бисер Цветков Производството е по реда на гл. ХІІ от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на "ЛГС Логистикс глобал сервисе" ЕООД /ЛГС/, представено от адв. М. Кавръкова, срещу решение № 2057/17.10.2018 г. на Административен съд Пловдив по адм. д. № 823/2018 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионен акт /РА/ № Р-16002617002741-091-001/27.11.2017 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Пловдив. Касаторът заявява общо трите категории касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК за неправилност на съдебния акт. Твърди процесуални нарушения, допуснати от съда в познавателната му дейност по преценка на доказателствата. Според него е установено получаването на доставки на гориво от доставчика "Лукойл България" ЕООД не само с фактурите, а и с пътни листове и товарителници, сочещи на факта на зареждане с гориво за осъществен международен курс с описан маршрут. Настоява на доказателственото значение на счетоводните записвания като част от редовно водено счетоводство. Позовава се на относима според него практика на СЕС. Иска отмяна на решението, а имплицитно и на РА. Претендира деловодни разноски. Ответникът по касация директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" Пловдив изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Заключението на прокурора е за неоснователност на касационната жалба. Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие следното: С обжалвания пред АС Пловдив ревизионен акт са установени в тежест на ЛГС допълнителни задължения за ДДС в общ размер 34 963. 86 лева с лихви за забава 11 507. 30 лева и за корпоративен данък за 2014 и 2015 г. в общ размер 14 449. 93 лева със закъснителна лихва 3 656. 96 лева. Източник на задължението за косвен данък е извършена от органите по приходите корекция на декларираните от РЛ резултати по ЗДДС в д. п. м. 03, 05, 07, 11 и 12. 2014 г.; м. 01 и 03. 2015 г. заради отказ да признаят упражнено в тази данъчни периоди право на приспадане на данъчен кредит в размера на данъчното задължение по РА по 134 бр. фактури с издател "Лукойл България" ЕООД с предмет на доставките гориво. Според администрацията доставките не са осъществени от този доставчик, тъй като не са издадени от него данъчните документи. Отказът е основан на разпоредбите на чл. 70, ал. 5; чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС. Декларираният от дружеството СФР за 2014 и 2015 г. е преобразуван с данъчни постоянни разлики чл. 26, т. 2 във вр. с чл. 10, ал. 1 ЗКПО съответно 150 527. 53 лева и 24 292 лева. Определени са допълнителни задължения за корпоративен данък за внасяне 2014 г. в размер 12 020. 73 лева и за 2015 г. в размер 2 429. 20 лева с лихви за забава 3 247. 95 лева и 409. 01 лева С първоинстанционното решение е отхвърлено оспорването срещу РА. По констатациите на първостепенния съд фактурите, по които е упражнено правото на приспадане не са издадени от посочения в тях издател. Информационен източник за това познание е обяснението на доставчика от извънсъдебната фаза на производството, в което се отрича да са издадени конкретните данъчни документи с позоваване на номерата на фискалните устройства и на фискалните памети на тези устройства в бензиностанции Б-031-Русе, Б-094-Русе и Б-197-Ботевград. В подобен смисъл е и постъпилата в хода на съдебното дирене справка от "Лукойл България" ЕООД. По справката фактурите са 137 и издаването само на една е потвърдено, но тя е от бензиностанция Б057 – Хасково. В първоинстанционното решение е описан пораждащия правото на приспадане фактически състав и към процесуалните тежести на жалбоподателя е отнесено установяването на елементите му. Според съда правото на данъчен кредит не съществува по всички фактури. ДЗЛ не е предприело всички разумни мерки, за да се убеди, че осъществяваните от него сделки не водят до участие в данъчна измама. На обратното сочело ползването на фактури, които не са издадени от посочения в тях издател. Решаването на спора за съществуването на установеното с РА задължение за корпоративен данък е мотивирано със значението на факта на осъществяването на доставките по фактурите за вярното документиране при прилагане на института на документалната обоснованост и обвързаното с невярното документиране възникване на данъчни постоянни разлики по чл. 26, т. 2 ЗКПО. Крайният извод на съда е за правомерно извършено увеличаване на СФР на жалбоподателя с отчетените разходи по фактурите на "Лукойл България" ЕООД. Оспореният съдебен акт е правилен. Неоснователни са доводите на касаторите за допуснати от съда процесуални нарушения, включително в процеса на доказване. С мотивите на РА е въведено отрицателно правно твърдение за отсъствие на упражненото от РЛ право на приспадане на данъчен кредит. Субективните права не са предмет на доказателствена дейност. Затова и защитата на ДЗЛ с въвеждането на насрещно правно твърдение за съществуване на данъчното право /а то е направено още с упражняването на правото по реда на чл. 72, ал. 2 ЗДДС/ предполага доказване на пораждащия правото фактически състав, за което носи доказателствената тежест /арг. чл. 154, ал. 1 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК/. Придобиването на правото на разпореждане като собственик с материалната вещ е елемент от този фактически състав – чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС и чл. 14, § 1 от Директива 2006/112/ЕО. Своенето на данъчния документ е сред формалните предпоставки за правото на приспадане. Продажбите на горива от бензиностанция през средство за измерване не предполагат създаване на други информационни източници освен фискалната касова бележка, респ. фискална бележка, която е и фактура при условията на чл. 34 от Наредба № Н-18/13.12.2006 г. за регистриране и отчитане на продажби в търговските обекти чрез фискални устройства. Доказването на покупките с издадени от ЕСФП фактури е разколебано от отричането на посочения в тях издател, както и от несъответствието на посочените във фактурите номера на фискално устройство и на фискалната памет - те са част от необходимото съдържание на фискалната касова бележка /а съответно и на фактурата в хипотезата на чл. 34 от Наредбата/. С подобна конструкция е обоснована констатацията в юрисдикционния акт на ДДОДОП, че предметът на доставката е налице, но доставката не е извършена от издателя на фактурите. В хипотезата на различен от издателя на фактурата доставчик, включително когато действителният доставчик не може да бъде установен, отричането на правото на приспадане на данъчен кредит е допустимо само при установявания за доставките като част от данъчна измама и представи у ДЗЛ за това обстоятелство /вж. решението на Съда по дело С-277/14/. Възприемането на доставките като част от данъчна измама следва от твърдението на ДЗЛ покупката на гориво да е осъществена от конкретни бензиностанции на "Лукойл България" ЕООД и идентифицирането на бензиностанциите чрез съдържанието на данъчния документ по чл. 26, ал. 1, т. 2 от Наредбата /доколкото той е и фактура/, но без за конкретните търговски обекти да има регистрирани ФУ, като тези от които са издадени фактурите. Съставянето на данъчен документ с невярно съдържание може да се възприеме като част от данъчна измама /вж. т. 49 от решението на СЕС по дело С-285/09/ и своенето му да не осигурява претендираното данъчно предимство. Разходите по фактурите на "Лукойл България" ЕООД не са документално обосновани. Не е вярно отразяването във фактурите на неосъществени стопански операции /вж. чл. 10, ал. 1 ЗКПО/. Разходите, които не са документално обосновани формират данъчни постоянни разлики по чл. 26, т. 2 ЗКПО, не се признават за данъчни цели и с тях се увеличава счетоводния финансов резултат в годината на счетоводно отчитане на разхода /чл. 23, ал. 2, т. 1 ЗКПО/. Съгласието на касационния съдебен състав с изводите на първостепенния съд мотивира оставянето в сила на решението му. При този изход на спора на ДДОДОП се дължат разноски в размер 2 077. 31 лева на основание чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК във вр. с чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение