Решение № 400 от 21.10.2011 г. на ВКС по н. д. № 1924/2011 г.

Решение № 400 от 21.10.2011 г. на ВКС по н. д. № 1924/2011 г., II н. о., НК, докладчик съдията Биляна Чочева Производство пред ВКС е по реда на чл. 420, ал. 2, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на защитника на осъдения Т. Д. Г. за възобновяване на ВНОХД № 468/2010 г. на Великотърновския окръжен съд и отмяна на постановеното по него въззивно решение от 11.12.2010 г., с което е била потвърдена присъда № 114/5.07.2010 г. по НОХД № 342/2010 г. на Великотърновския районен съд в осъдителната й част. С тази част на присъдата подсъдимият Т. Д. Г. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК за това, че на 14.04.2009 г., в м. "П.", землище на ..., причинил на С. Й. Р. средна телесна повреда, изразяваща се във фрактура на тялото на малкопищялната кост на лявата подбедрица, довело до трайно затрудняване движението на левия долен крайник, поради което и във вр. с чл. 54 от НК му е било наложено наказание 3 месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е било отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 3 години. В искането, поддържано и в с. з. пред ВКС от защитника на осъдения, се изтъкват доводи съотносими към основанията за възобновяване съгласно чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Претендира се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на досъдебното производство. Прокурорът от ВКП намира искането за възобновяване за неоснователно. Частният обвинител, редовно призован, не се явява и не излага позиция по жалбата. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: Искането за възобновяване е било депозирано в изискуемия по чл. 421, ал. 3 от НПК 6-месечен срок, считано от влизане в сила на въззивното решение, което не е подлежало на проверка по касационен ред. Поради това то е допустимо, но разгледано по същество е НЕОСНОВАТЕЛНО, предвид следните съображения: Доводите за допуснати нарушения на процесуалните правила, свързани с неоправдано забавяне на разследването в досъдебната фаза, обхвата на въззивната проверка по чл. 313 - 314 от НПК и съдържанието на мотивите на окръжния съд с оглед изискването по чл. 339, ал. 2 от НПК, което да е довело до осъждане в противоречие с нормата на чл. 303 от НПК и при ограничаване на правото на защита, са неоснователни. ВКС не споделя оплакванията, че с 4 месечното забавяне на официалното повдигане на обвинението след датата на инкриминираното събитие (14.04.2009 г.) съществено са били ограничени процесуалните права на защита на осъдения Т. Г., вкл. е пренебрегнат чл. 6, т. 3, б. "а" от ЕКЗПЧ. В същината си посочените оплаквания се основават върху поддържаната в хода на производството теза за недостоверност на показанията на пострадалия, че е претърпял телесно увреждане с характера на средна телесна повреда и че авторът на деянието е подсъдимия Г. До голяма степен именно с цел установяване на тези правнорелеватни факти по пълен и обективен начин се е стигнало до по-късно повдигане на обвинението, когато са били събрани достатъчно доказателства за това, което е в съгласие с чл. 219 от НПК. Съдържанието на постановлението за привличане, съобщено на тогава обвиняемия и неговия защитник на 27.08.2009 г. изобщо не разкрива основания да се счита, че е било нарушено гарантираното му право по чл. 6, т. 3, б. "а" от ЕКЗПЧ да бъде своевременно и подробно информиран за характера и причините за обвинението срещу него. Вярно е, че се съзират известни забавяния по движението на преписката във връзка с жалбата на пострадалия Р. до предявяване на обвинението, а също и крайно необосновани рестрикции за получаване на документи, поискани от защитника след това, но като цяло тези нарушения не са рефлектирали негативно върху възможностите защитата да бъде упражнена пълноценно в съдебната фаза на процеса, който е решаващия стадий, където се детерминира вината и отговорността на осъденото лице. Видно от развитието на съдебния процес правото на защитата е било реализирано в пълен обем, като в този аспект нарушенията от досъдебното производство са били ефективно преодоляни. Оплакването за непълнота на въззивните мотиви с оглед липсата на анализ съобразно направените от защитата възражения също не може да бъде подкрепено. Всички те са били обвързани с оценката на доказателствата и правилното изясняване на авторството на деянието. За да постанови съдебния си акт и конкретно да потвърди, че подсъдимият е автор на инкриминираното му деяние, въззивният съд е извършил цялостна проверка на оспорваната присъда и след комплексен собствен анализ на доказателствените източници е потвърдил валидността на установените от първата инстанция фактически и правни заключения, касаещи извършено от подсъдимия Г. престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. Изводите му са основани на съвкупна оценка на доказателствените материали, без да е допуснато селективното им или превратно тълкуване. В тази връзка следва да бъде припомнено, че преценките както за достоверността и надеждността на доказателствените източници, така и за тяхната достатъчност да обуслови един или друг фактически извод, е суверенно правомощие на решаващия съд, стига да е ясно по какъв начин това е било постигнато. Ясни и изчерпателни са съображенията поради какви причини е отдадено доверие на показанията на пострадалия Р. относно времето и мястото на извършване на нападението върху него, както и характера на причиненото му телесно увреждане. Съдът е намерил доказателствена подкрепа за изложеното от него по тези въпроси, проследявайки коректно съобщената от Р. информация непосредствено след инцидента на множество свидетели (вж. л. 9 от мотивите), както и проведените медицински изследвания в периода 14.04. - 21.04.2009 г. Поради твърде обтегнатите съседски отношения между пострадалия и подсъдимия е изследвана и вероятността за набеждаване, която обаче е била отхвърлена с оглед комплекса от изтъкнати и приети за достоверни обстоятелства, потвърждаващи изложените от него възприятия, което е било потвърдено и от констатациите на комплексната съдебно психологична и психиатрична експертиза. ВКС намира за принципно основателно възражението за мотивите за нападението (на 14.04.2009 г.), които въззивния съд неправилно е очертал като свързани с подаването на жалба и образуване на административна преписка срещу подсъдимия, за което има данни да е извършено на 24.04.2009 г. Тази неточност обаче не повлиява по-различно фактическо обяснение на инцидента, тъй като цялостния прочит на съдебните мотиви, както и на доказателствата по делото, недвусмислено сочат на твърде обтегнати съседски взаимоотношения породени от постоянния шум от ремонтната дейност, извършвана от подсъдимия пред дома му, за което пострадалият постоянно се е жалил без особен успех и намеса от компетентните власти. Поради това ВКС намира, че осъждането на подсъдимия като автор на инкриминираното му деяние по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК не почива върху предположения, а въз основа на достатъчно убедителни данни, поради което и отсъства нарушение по чл. 303 от НПК. Основателно е възражението за допуснато нарушение по чл. 340, ал. 2 от НПК. Правилото по този текст изисква съобщаване на изготвеното въззивно решение на страните, за което се прилагат съответните съобщения, които по настоящото дело липсват. Обявяването на въззивния съдебен акт (независимо от разпоредбата на чл. 412, ал. 2, т. 1 от НПК, указваща момента на влизането им в сила) има съществено значение за реализиране на правото на защита, което би могло да се отнася към използване на процедурата за възобновяване по глава ХХIII от НПК и пренебрегването му не следва да се допуска. Доколкото обаче материалите по делото разкриват, че на 15.04.2011 г. (вж. л. 37 от НОХД № 342/10 г.) защитникът е получил препис от въззивното решение (от Великотърновския районен съд) и поради това е бил спазен 6-месечния срок за депозиране на искането за възобновяване, то в конкретния случай ВКС не намира, че посоченото нарушение, допуснато от Великотърновския окръжен съд, е довело до ограничаване на процесуалните права на осъдения, поради което и то не е съществено. Предвид изложените съображения ВКС намира, че не са налице сочените основания за възобновяване и направеното по този повод искане следва да бъде оставено без уважение. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение