Решение № 3959 от 08.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1925/2026 г.

Производството е по чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс(АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от М. К., гражданин на Р.Турция, чрез процесуалния си представител адв. Ц. Банков, против решение №43257 от 29.12.2025г., постановено по адм. дело №10779/2025г. на Административен съд – София-град, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед №5394 ПАМ – 67/18.09.2025г. на Началник ГПУ – Летище Варна, ГД „Гранична полиция“ – МВР за налагане на принудителна административна мярка „Забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите - членки на Европейския съюз“ за срок от 5 /пет/ години. В касационната жалба са изложени твърдения за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. При изложени съображения прави искане решението на Административен съд – София-град да бъде отменено, алтернативно се прави искане за изменение на административния акт в частта на определения срок на забраната, като същия бъде намален към минимума. Ответникът - Началник на ГПУ – Летище Варна, ГД „Гранична полиция“ – МВР, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Е. Кабранска, в съдебно заседание оспорва жалбата като неоснователна и заявява искане за оставяне в сила на обжалваното решение. Прави възражение за прекомерност на претендирания от касационния жалбоподател адвокатски хонорар. Не се претендират съдебни разноски. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба на М. К., гражданин на Р.Турция срещу заповед №5394 ПАМ – 67/18.09.2025г. на Началник ГПУ – Летище Варна, ГД „Гранична полиция“ – МВР за налагане на принудителна административна мярка „Забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите - членки на Европейския съюз“. Съдът е отхвърлил оспорването. За да стигне до този правен резултат, съдът приема, че заповедта е издадена от компетентен орган, като актът е мотивиран от фактическа и правна страна. От установените по делото факти, съдът приема за доказани описаните фактически обстоятелства, както по чл. 10, ал. 1, т. 7 – турският гражданин е опитал да премине през страната и да отпътува за Хамбург, Германия, ползвайки фалшива румънска лична карта, което е установено от извършени експертни справки, а по чл. 10, ал.1, т. 25 е прието, че на чужденеца е наложена административна мярка по чл. 41 от ЗЧРБ издадена на 12.01.2025г. от група „Миграция“ ОДМВР-Ловеч. Така изложените фактически обстоятелства не са били оспорени пред административния съд, поради което същия ги приема за безспорно доказани. За неоснователен е приет довода, че лицето подписало се като „преводач“ от немски език не е владеело езика, тъй като е представено удостоверение за актуализация на езикова квалификация на Х. Х., издадено от Академията на Министерство на вътрешните работи. От постъпилото удостоверение за семейно положение е видно, че чужденецът е в граждански брак с българска гражданка, което било допълнителна индикация, че лицето владее и български език.Съдът е приел, че правото на защита на чужденеца не е нарушено, независимо, че заповедта му е връчена след задържане, тъй като е било образувано досъдебно производство. Изрично е подчертано, че не е предмет на оспорването неспазването на срока по чл. 60, ал. 5 от АПК. Административният съд е приел за ирелевантни възраженията, че чужденецът притежава с бившата си съпруга, от която има две припознати деца недвижим имот в България. Решението е правилно. Настоящият състав на Върховния административен съд споделя изцяло развитите от първоинстанционния съд мотиви, не намира за необходимо да ги преповтаря изцяло, поради което препраща изцяло с оглед правомощията си по чл. 221, ал. 2, предл. последно АПК. Оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в съответствие с административнопроизводствените правила. Правилно съдът е приел, че оспорената заповед съдържа предвидените в чл. 59, ал. 2 АПК реквизити чрез отразяване на фактическите и правните основания за издаването й. Заповедта е мотивирана и в съдържанието й се препраща към предложение с рег. № 5394р-17636/18.09.2025 г. по описа на ГПУ – Летище Варна. Посочените в заповедта мотиви за издаването й съответстват на предвидените в чл. 10, ал. 1, т. 7 и т. 25 от ЗЧРБ предпоставки за прилагане на мярката. Съгласно чл. 42з, ал. 1, ЗЧРБ принудителната административна мярка "Забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите - членки на Европейския съюз, се налага, когато по отношение на чужденеца са налице някои от основанията на чл. 10, ал. 1 ЗЧРБ. В настоящият случай органът се е позовал на основанието по чл. 10, ал. 1, т. 7 от ЗЧРБ - когато чужденецът е направил опит да влезе в страната или да премине през нея чрез използване на неистински или преправени документи, виза или разрешение за пребиваване. Съдът е взел предвид безспорно установеното обстоятелство, че М. К., без документ за самоличност използва изцяло фалшив документ за пътуване – лична карта на Румъния с имена на Т. В.. Органът се е позовал и на чл. 10, ал.1, т. 25 от ЗЧРБ, според която норма се отказва издаване на виза или влизане в страната на чужденец, когато на лицето е наложена принудителна административна мярка по чл. 41, освен ако не е допуснато доброволно завръщане. В случая на М.К. със заповед №295з – 127 от 12.01.2025г. на група „Миграция“ при ОДМВР – Ловеч е наложена ПАМ на М.К., връщане до страна на произход по чл. 41, т.1 от ЗЧРБ. Неоснователни са оплакванията на касационния жалбоподател относно срока на наложената ПАМ. Съгласно чл. 42з, ал. 3 от ЗЧРБ предвижда, че забраната за влизане и пребиваване на територията на държавите - членки на Европейския съюз е за срок до 5 години. Забраната за влизане и пребиваване на територията на държавите - членки на Европейския съюз може да е за срок, по-дълъг от 5 години, когато лицето представлява сериозна заплаха за обществения ред или за националната сигурност. С оглед предвиденото в закона следва да се приеме, че в дискрецията на административния орган е да определи какъв да е срока на наложената забрана. Посоченият начин на определяне на срока с оглед наличието и на възможност за по – дълъг период от 5 години обосновава извода, че само при срок над 5 години е налице задължение за административният орган да изложи мотиви. В настоящият случай при определяне продължителността на забраната са съобразени всички факти и обстоятелства от значение за случая - осъщественото деяние е извършено при явно незачитане на законите и установения правов ред в страната. Предвид на това наложеният му срок от 5 години на ПАМ е в рамките на законоустановения съгласно чл. 42з, ал. 3 ЗЧРБ и съответства на тежестта и обществената опасност на установеното нарушение. С оглед гореизложеното не е налице задължение за административният орган да излага нарочни мотиви, обосноваващи налагането на максималният 5 – годишен срок. Противно на твърдяното от касатора административният акт е съобразен с принципа за съразмерност, предвиден в чл. 6, ал. 2 и ал. 5 от АПК съгласно който административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава, като административните органи трябва да се въздържат от актове и действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с преследваната цел. Съгласно чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, при налагане на мярка от вида на процесната, компетентните органи следва да отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Намесата в правото на личен живот на чуждия гражданин е в съответствие със закона и е пропорционална на преследваната цел – да не се допусне присъствие в страната на чужденец, който се явява заплаха за обществения ред. Следва да се посочи, че срокът е определен предвид установената фактическа обстановка и целите на закона, които са защита на обществените интереси и мотивиране на нарушителя за спазване на установения правов ред. Налагането на ПАМ за срок от 5 години е в рамките на законоустановения максимален срок съгласно чл. 42з, ал. 3 от ЗЧРБ и е в съответствие с принципа на съразмерност по чл. 6 АПК. Неоснователен е довода на касационния жалбоподател, че при издаването на заповедта за прилагане на ПАМ е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, в това число чл. 14, ал.1 от АПК. Основен принцип на административния процес, установен от нормата на чл. 14, ал. 1 от АПК е, че производствата по същия кодекс се водят на български език. Съгласно чл. 14, ал. 2 от АПК лицата, които не владеят български език, могат да се ползват от родния си или от друг, посочен от тях език. В тези случаи се назначава преводач. По този начин законодателят е осигурил възможността на лицата, които не владеят български език да участват пряко в производството, да представят доказателства, да се запознават с преписката и т. н. В случая видно от оспорения административен акт е направено отбелязване, че Х. Х. е превел на разбираем за чужденеца немски език, представено е по делото удостоверение за актуализация на езиковата квалификация от Академия на Министерството на вътрешните работи, по дисциплина немски език, поради което следва да се обоснове, че не е допуснато нарушение на чл. 14, ал.2 от АПК. Тук е мястото да се посочи, че нито в заповедта, нито в друг документ чужденецът е посочил на своя или на друг език, че не разбира написаното и че желае да му се назначи друг преводач, и че не е разбрал същността на заповедта. В този смисъл е Решение 5885 от 21.05.2020 година по адм. дело № 4993/2018 година по описа на ВАС. От друга страна жалбоподателят е упражнил правата си на защита, т. к. същият е упражнил правото си на жалба в законоустановения срок. Наред с това, оспорващият е упълномощил адв. Ц. Банков, които да подаде жалба срещу издадената Заповед, като Пълномощното е написано на български език и не са ползвани услугите на преводач, което недвусмислено сочи, че оспорващият е разбрал съдържанието на Заповедта и е предприел действия по упълномощаване на адвокат, които да подаде жалба срещу Заповедта до съда, при което по никакъв начин на оспорващия не е нарушено правото на защита и правото да разбере съдържанието на заповедта. Наред с това, в нормата на чл. 14, ал. 2 от АПК няма изискване за назначаване на надежден преводач, „заклет“ преводач, а само на преводач, който владее съответния език. Несъстоятелно е твърдението, че индивидуалният административен акт съдържа съществен порок изразяващ се в липсата на индивидуализация на адресата, тъй като веднъж е записана дата на раждане „01.06.2085г.“, а след това „01.06.1985г.“, с оглед на приобщените по делото доказателства, следва да се приеме, че в случая е допусната техническа грешка при изписването, което не представлява съществено нарушение. По изложените съображения се достига до извод, че обжалваното съдебно решение е съобразено материалния и процесуалния закон, обосновано е и не страда от инвокираните с касационната жалба пороци, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение