Решение № 4058 от 28.04.2022 г. на ВАС по адм. д. № 1586/2022 г.
ВАСIV отделение28.04.2022 г.докладчик Светослав Славов
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 57/29.12.2021 г. постановено по адм. дело № 565/2021 г. на Административен съд - Русе. ОСЪЖДА Ю. Х., гражданин на Република Турция, със съдебен адрес гр. Русе, ул. "Църковна независимост" № 3, офис № 8, да заплати на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Русе, сумата от 200. 00 лева представляващи юрисконсултско възнаграждение. Решението е окончателно.
Мотиви
Решение № 4058 от 28.04.2022 г. на ВАС по адм. д. № 1586/2022 г., IV о., докладчик съдията Светослав Славов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Ю. Х., гражданин на Република Турция, подадена чрез процесуален представител адвокат И. Гаваз от Адвокатска колегия - Русе, срещу решение № 57/29.12.2021 г. постановено по адм. дело № 565/2021 г. на Административен съд – Русе, с което на основание чл. 172, ал. 2 от АПК е отхвърлил жалбата му срещу заповед № 5373 ПАМ-32/17.08.2021 г. на началника на група "Миграция" при Областна дирекция на МВР – Русе, с която на основание чл. 44, ал. 1, във вр. с чл. 39а, ал. 1, т. 1 и чл. 40, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в Република България. Наведени са доводи за необоснованост на съдебното решение, като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и противоречие с материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, по които се претендира отмяната му. Претендира присъждане на разноски за които не представя списък съгл. разпоредбата на чл. 80 от Гражданскопроцесуалния кодекс, приложим на основание чл. 144 от Административнопроцесуалния кодекс. Ответникът – началникът на група "Миграция" при ОД на МВР – Русе, редовно призован, не се явява и не се представлява. В постъпилото по делото писмен отговор на касационната жалба, изготвен от процесуалния представител юрк. Т. Й. излага обстойни доводи за правилността на постановения съдебен акт. Мои съда да постанови решение с което да остави в сира обжалваното решение на Административен съд – Русе. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение приема касационната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, а разгледана по същество - за неоснователна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалбата на Ю. Х., срещу заповед № 5373 ПАМ-32/17.08.2021 г. на началника на група "Миграция" при Областна дирекция на МВР – Русе, с която на основание чл. 44, ал. 1, във вр. с чл. 39а, ал. 1, т. 1 и чл. 40, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в Република България е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ "Отнемане на правото на пребиваване в Република България" В съответствие с представените доказателства е констатирано, че на 25.07.2008 г. на Ю. Х., гражданин на Република Турция е издадено разрешение за постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 4 ЗЧРБ. На 19.07.2021 г. чужденецът е подал заявление до началника на група "Миграция" при ОД на МВР – Русе за издаване на български личен документ – "разрешение за пребиваване". При извършените административни проверки е констатирано, че лицето е отсъствало от територията на Република България за периодите от 27.08.2018 г. до 24.04.2020 г. и от 28.02.2020 г. до 17.07.2021 г., както и че за периода от 2011 г. до 2018 г. е пребивавало в страната не повече от 35 дни. Установено е, че чужденецът е женен за М. Ю. и имат две деца, които са с българско гражданство. Ю. Х. е бил уведомен за образуваното административно производство по издаване на за отнемане правото му на постоянно пребиваване. В хода на административното производство е заявил, че причината поради която не е пребивавал в Република България е, че е полагал грижи за болни близки в Република Турция. За да отхвърли жалбата срещу атакуваната заповед, съдът е приел, че тя е издадена от компетентен орган в кръга на делегираните му правомощия, без при това да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимия материален закон. Посочил е, че при издаване на заповедта, органът е отчел и обсъдил обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, при което приел, че чужденецът не е уязвимо лице по смисъла на § 1, т. 4 б ДР ЗЧРБ, по отношение на него няма образувани производства по реда на Закона за убежището и бежанците, както и че за периода от 2011 до 2018 г. престоят му бил не повече от 35 дни годишно. По отношение на твърдението му, че отсъствието от страната се е наложило поради полагане на грижи за свои близки на се представени доказателства както в хода на административното, така и в хода на съдебното производство. От доказателствата по делото безспорно е установено, че Ю. Х. заедно със семейството си живее постоянно в Република Турция, а посещенията му са спорадични и се ограничават до гостуване на родните на неговата съпруга и на близки в страната, което не разкриват "трайно привързване" на лицето с Република България. Първоинстанционният съд приел за неоснователно твърдението за нарушение на чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи поради това, че с приложената ПАМ по никакъв начин не се засягат нито правото му на семеен живот, нито на лични отношения със съпругата му и децата му. Постановеното решение е правилно. Съгласно чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, въз основа на който е издадена оспорената заповед, отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага и когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 ЗЧРБ, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 ЗЧРБ. Аналогично, с разпоредбата на чл. 9, § 1, т. "в" от Директива 2003/109 ЕО е регламентирано, че чужденецът губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието от територията на общността за период от дванадесет последователни месеци. В съответствие с предвидената в чл. 9, § 2 от Директива 2003/109 ЕО възможност, в нормата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ са регламентирани хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута. Установено е, че такива изключения не са налице по отношение на Ю. Х. От друга страна разпоредбата на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ предвижда при прилагане на принудителните административни мерки компетентните органи да отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. По делото няма спор, че Ю. Х. е получил статут на постоянно пребиваващ като родител на български гражданин. След анализ на представените по делото доказателства съдът е направил правилен и обоснован извод, че чужденецът няма семейство на територията на Република България, предвид обстоятелството, че със съпругата си и двете им деца живеят и работят в Турция и чужденеца не попада и в категорията уязвими лица. Твърденията в жалбата за отсъствието нямат характер на особени причини, респ. не сочат на извънредни обстоятелства, които обективно са препятствали изпълнението на изискването да не отсъства повече от 12 месеца от територията на страната. Правилно в тази връзка съдът е приел, че след като чужденецът и семейството му живеят постоянно и заедно в Турция, то с приложената ПАМ по никакъв начин не се засягат нито правото му на семеен живот, нито на лични отношения и контакти със съпругата му и двете им деца. С оглед установеното от фактическа страна, административният съд, след като е обсъдил наведените от страните доводи и представените по делото доказателства от значение за правилното решаване на спора, е приел, че административният орган е издал законосъобразен акт, на посоченото в него правно основание - чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ. Направените в тази връзка обосновани и правилни изводи, че заповедта е издадена от компетентен орган, мотивирана е с посочване на фактическите и правни основания за това и при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, нито противоречие с приложимия материален закон и неговата цел, се споделят изцяло от настоящата инстанция, поради което не следва да бъдат излагани повторно в мотивите на настоящото решение. Първата инстанция, като приела заповедта за отнемане на правото на постоянно пребиваване за законосъобразна и отхвърлила, като неоснователна подадената срещу нея жалба, е постановила правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора в полза на ответника, на основание чл. 143, ал. 3 АПК, връзка с чл. 228 от АПК следва да бъдат присъдени своевременно претендираните разноски за настоящата съдебна инстанция - за юрисконсултско възнаграждение, които следва да бъдат определени на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, в размер на 200. 00 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение