Решение № 1709 от 20.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10412/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Заместник-изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие /ДФЗ/ чрез процесуалния представител юрк. Колева против Решение 6773 от 29.07.2024 г., постановено по адм. д. 567/2024 г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което е отменен Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) 01-6500/4742 от 17.05.2023 г., издаден от заместник-изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие" /ДФЗ/, поправен с Решение за поправяне на очевидна фактическа грешка 03-РД/2152 от 26.05.2023 г., издадено от заместник-изпълнителния директор на ДФЗ.

В касационната жалба са развити доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон. Касатора излага доводи за недопустимост на съдебния акт като постановен по просрочена жалба. По същество излага доводи за неправилност на изводите на съда за допуснато процесуално нарушение при издаване на административния акт. Искането е за отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора, с което подадената от Н. Т. А. жалба срещу АУПДВ бъде отхвърлена.

Ответникът Н. Т. А., чрез адв. Пейчинов, в представено по делото писмено становище оспорва касационната жалба и моли същата да се остави без уважение като неоснователна. Претендира разноски за касационната инстанция съобразно представен списък.

Постъпила е и частна жалба подадена от Н. Т. А., чрез адв. Пейчинов срещу Определение 7915 от 16.09.2024 г. постановено по адм. д. 567/2024 г. по описа на Административен съд Пловдив, с което е изменено Решение 6773 от 29.07.2024 г., постановено по адм. д. 567/2024 г. по описа на Административен съд - Пловдив, в частта за разноските.

В частната жалба са развити доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон - касационно основание по 209, т. 2 и т. 3 от АПК. Искането е за обезсилване на определението или алтернативно за неговата отмяна.

Ответникът по частната жалба заместник-изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" /ДФЗ/ редовно уведомен не изразява становище по същата.

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото.

Върховният административен съд, състав на осмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от легитимирана страна в преклузивния срок по чл. 211 АПК против подлежащ на оспорване съдебен акт. По същество жалбата е неоснователна.

Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред Административен съд - Пловдив е бил Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) 01-6500/4742 от 17.05.2023 г., поправен с Решение за поправяне на очевидна фактическа грешка 03-РД/2152 от 26.05.2023 г., издадени от заместник-изпълнителния директор на ДФЗ, с който на Н. Т. А. е определено подлежащо на възстановяване публично държавно вземане, представляващо недължимо платена сума по главница в размер на 487 841, 46 лв. по договор за предоставяне на финансова помощ 200949 от 28.07.2009 г., представляващи изплатена финансова помощ по изпълнение на дейност Изграждане на хидромелиоративни съоръжения - система за капково напояване", подмярка Изграждане на противоерозионни съоръжения", както и законна лихва върху тази сума в размер на 104 842, 67 лв. за периода от 19.01.2010 г. до 16.02.2012 г.

Установено е по делото, че Н. Т. А. е подала Единно заявление за подпомагане за получаване на финансова помощ по мярка Преструктуриране и конверсия на винени лозя от Националната програма за подпомагане на лозаро - винарския сектор с УИН 2901010075. След извършени административни проверки и проверка на място, с Уведомително писмо с изх. на ДФЗ 01 - 6500/11839 от 27.07.2009 г. Н. Т. А. е уведомена, че подаденото от нея заявление за подпомагане за с УИН 2901010075 е одобрено.

На 28.07.2009 г. между ДФЗ и Н. Т. А. е сключен Договор 200949/28/07/2009 г. за предоставяне на финансова помощ по мярка Преструктуриране и конверсия на винени лозя от Националната програма за подпомагане на лозаро - винарския сектор 2008/2009 - 2013/2014 г. за следните дейности: 1/ дейност "Презасаждане със или без промяна на местонахождението на лозята (преструктуриране на лозята), със или без смяна на сорта с възможност за увеличаване на броя на лозите в хектар и/или смяна на формировката със или без смяна на подпорната конструкция", с краен срок на изпълнение - 30.11.2010 г.; 2/ дейност "Смяна на формировката със или без смяна на подпорната конструкция", с краен срок на изпълнение - 31.08.2010г.; и 3/ дейност "Изграждане на хидромелиоративни съоръжения - система за капково напояване", с краен срок на изпълнение - 30.06.2010г.

На 28.07.2009 г. Н. Т. А. е подала заявление за авансово плащане с искана сума в размер на 1 482 393, 83 лева. Сумата е изплатена.

На 07.10.2011 г. А. е уведомила ДФЗ, че в процеса на реализация на проекта е сключила договор за кредит "овърдрафт" с Интернешънъл Асет Банк АД със срок до 31.05.2011 г., като договорът не е анексиран за удължаване на срока и банката е пристъпила към изземване на изграденото капково напояване. В тази връзка изп. директор на ДФЗ е изпратил писмо до Интернешънъл Асет Банк АД, като в отговор на същото от банката е предоставена информация, че с оглед допуснати от кредитополучателя просрочия по издължаване на кредита (по договор за овърдрафт - кредит) и след изчерпване на всички възможности за договаряне банката е пристъпила към изпълнение по отношение на заложеното имущество, като в хода на изпълнителното дело 1360/2011 г. по описа на ЧСИ Кр. Ангелов по реда на чл. 521 от ГПК съдебния изпълнител принудително е отнел от длъжника компоненти от системата за капково напояване, които са предадени на банката.

При извършена проверка на място от експерт от отдел "Технически инспекторат" при ДФЗ - РА е установено, че изграденото хидромелиоративно съоръжение не функционира, като след приемане на представения отчет, на 31.05.2011г. е била освободена банковата гаранция.

За проверката е съставен контролен лист, в който е посочено, че кандидатът е присъствал на проверката на място и че е установено частично нарушено капково напояване, като липсват основните възли и елементи, и липсва капковия маркуч на всички парцели. Посочено е, че капковото напояване не работи.

С докладна записка с вх. 01 - 6500/28964 от 15.12.2011 г. на началник отдел Технически инспекторат" при ДФЗ, е представена на началник сектор "Вино" контролен лист от извършена проверка на А. и е поискано становище от началник отдел "Правен" относно действия, които следва да предприеме ДФЗ-РА по Договор 200949 от 28.07.2009 г. във връзка с получените резултати от проверка на място от които е видно, че системата за капково напояване не е налична и не се използва по предназначение. От сектор "Вино", отдел СПМ до РА, отдел "Лоши вземания" е изготвен Доклад за нередност 10, в който е посочено, че от страна на бенефициента Н. Т. А. е установена небрежност/грешка и е нарушена т. 4.11 от Договор 200949 от 28.07.2009 г. Като правно основание за регистриране на сумата като лошо вземане в пълен размер е посочено: т. 1.1 "Изграждане на хидромелиоративни съоръжения - система за капково напояване" от Договор 200949 от 28.07.2009 г. и т. 8.2 от същия за неизпълнение на задължения по договора. Посочена е и дата на откриване на нередността - 07.10.2011 г. с Уведомително писмо вх. 01-6500/28964 от 07.10.2011 г.

На 14.10.2021 г. е издадено писмо за откриване на производство по издаване на акт за установяване на публично държавно вземане с изх. 01 - 6500/4742, поставено на таблото за уведомления на ДФЗ - Областна дирекция гр. София на основание чл. 18а, ал. 10 от АПК.

При така установената фактическа обстановка е издаден процесният АУПДВ.

Административният съд е проследил процесуалните действия в хода на производството по издаване на АУПДВ. За да отмени обжалваният АУПДВ решаващият състав е приел, че същият е валиден административен акт, но при издаването му са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, обосноваващи отмяната му.

За да достигне до горния извод съдът е съобразил приложимата нормативна уредба като е посочил, че е налице ненадлежно връчване на уведомлението по чл. 26, ал. 1 от АПК лишило адресата на акта от участие в административното производство по издаването му в нарушение на чл. 34, ал. 3 от АПК. В мотивите на съдебния акт решаващият състав е посочил, че в съответствие с чл. 26, ал. 2 от АПК съобщаването за започването на производството се осъществява по реда на чл. 18а от АПК. Съдът е анализирал представените доказателства за връчване- неподписан констативен протокол, според съдържанието на който на 28.10.2022 г. на основание чл. 18а, ал. 10 от АПК на таблото за уведомления на ДФЗ - Областна дирекция гр. София е поставено Уведомление за издаденото писмо по чл. 26 от АПК за откриване на производство по издаване на акт за установяване на публично държавно вземане с изх. 01 - 6500/4742 от 14.10.2021 г. и протокол за уведомяване по реда на чл. 18а, ал. 7 от АПК, в който е посочено, че на 08.11.2022 г. служител на ДФЗ не е осъществил контакт с А. чрез телефонно обаждане на посочен от последната телефон за връзка. Предвид представените доказателства съдът е приел, че съобщаването по реда на чл. 18а, ал. 10 АПК чрез поставяне на съобщението на таблото за обявления или на Интернет страницата на съответния орган е способ, който се прилага когато съобщаването не може да се извърши по реда на предходните алинеи, а по делото липсват доказателства ответния орган да е правил опит да връчи писмо с изх. 01-6500/4742 от 14.10.2021 г. на последния адрес, посочен от А., или на адреса, на който е получавала съобщения или е била призована за последен път в производството като липсват данни и за съобщаване по чл. 18а, ал. 9 /чрез залепване на уведомление на вратата или на пощенската кутия / от АПК.

На следващо място съдът е приел, че започналото на 14.10.2021 г. производство по издаване на АУПДВ, с изготвянето на уведомление до бенефициера по чл. 26, ал. 1 от АПК е след изтичане на давностния срок по член 3, параграф 1 от Регламент 2988/95. Съдът е посочил, че извършената нередност не е продължаваща, нито повторно извършена, а е налице еднократно неизпълнение на задължение от страна на А. за извършване на дейност "изграждане на хидромелиоративни съоръжения - система за капково напояване" с краен срок на изпълнение 07.02.2011 г., съгласно допълнително споразумение 4/28.01.2011 г.

Предвид изложеното съдът е приел, че съобразно алинея трета на чл. 3, параграф 1 от Регламент 2988/95, срокът за давност се прекъсва с всяко действие на компетентните органи, което е нотифицирано на лицето, свързано с разследването или правните действия, отнасящи се до нередовността, като срокът започва да тече отново след всяко действие, което го прекъсва. Прието е, че за такова действие на ДФЗ, се счита връчването на Покана за доброволно изпълнение с изх. 01 - 6500/1945 от 27.02.2012 г. по реда на чл. 47 от ГПК, чрез залепяне на уведомление на входната врата на 23.03.2012 г., т.е. давността е прекъсната на 07.04.2012 г. и срокът е започнал да тече отново на 08.04.2012 г., като е изтекъл на 08.04.2016 г. Посочено е, че в случая на 08.04.2020 г. е изтекъл и осемгодишният срок (считано от извършването на нередността), който представлява абсолютният давностен срок, установен в алинея четвърта на чл. 3, параграф 1 от Регламент 2988/95.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

Неоснователно в касационната жалба се твърди недопустимост на обжалваното съдебно решение като постановено по просрочена жалба.

За да приеме, че жалбата на А. е подадена в срока по чл.149, ал.1 от АПК административният съд се е съобразил с доказателствата по делото. С касационната жалба отново се твърди, че Акт за установяване на публично държавно вземане 01-6500/4742 от 17.05.2023 г. на изпълнителния директор на ДФЗ е връчен на 19.07.2023 г., при спазване на правилата за връчване по чл.18а, ал. 10 АПК.

От представените пред съда доказателства е видно, че оспореният административен акт е изпратен с препоръчана пратка, като са представени три броя обратни разписки, с дати на връщане 23.05.2023 г., 31.05.2023 г. и 28.06.2023 г. Първите две разписки са от адреса в [населено място] и са върнати с отбелязване "преместен", а третата разписка е от адрес: гр. Раковски, [улица] е върната с отбелязване "непотърсена". Следващите действия на административния орган видно от Констативен протокол 2 са били за уведомяване по реда на чл. 18а, ал. 7 от АПК от страна на служител на ДФЗ на 10.07.2023 г., като не е осъществен контакт с А., чрез телефонно обаждане на посочен от последната телефон за връзка. След направения неуспешен опит за контакт по телефона на следващия ден (11.07.2023 г.), на основание чл. 18а, ал. 10 от АПК на таблото за уведомления на ДФЗ - Областна дирекция гр. София е поставено Уведомление за издадените АУПДВ 01-6500/4742 от 17.05.2023 г. и Решение за поправяне на очевидна фактическа грешка 03-РД/2152 от 26.05.2023 г.

С оглед събраните доказателства, съдът правилно е приел, че не е спазен редът за връчване на процесния акт. За да приложи реда за връчване по чл.18а, ал.10 АПК, административният орган следва да удостовери, невъзможността за съобщаването на акта по реда на предходните алинеи. В настоящият случай, както правилно е приел административният съд липсват представени доказателства за залепване на уведомление по реда на чл. 18а, ал. 9 от АПК, нито на адреса в [населено място], нито на адреса в гр. Раковски. Едва след залепването на уведомление (но при спазване на изискванията за това), като крайна възможност за органа е пристъпване към реда на чл.18а, ал.10 от АПК.

Изложеното обосновава извод, че Административен съд Пловдив не се е произнесъл по просрочена жалба и решението му не е недопустимо. Решението на административния съд е валидно и правилно.

Първоинстанционният съд е достигнал до правилен извод за незаконосъобразност на оспорения административен акт, съответстващ на изяснената фактическа обстановка и съвкупната оценка на доказателствата по делото. Оплакванията на касатора не се установяват при проверката на доказателствения материал по делото.

Неоснователно е възражението в касационната жалба, че противно на приетото от съда, по делото не се установява правата на жалбоподателя да са засегнати и не са налице процесуални нарушения, опорочаващи административната процедура по издаване на обжалвания акт.

Правилно първоинстанционният съд e посочил, че важна гаранция за участието на заинтересованото лице в производството е уведомяването му по чл. 26, ал. 1 АПК за неговото започване. В съответствие с чл. 26, ал. 2 АПК съобщаването за започването на производството се осъществява по реда на чл. 18а АПК. Както бе споменато вече, разпоредба на чл. 18а АПК урежда последователност на начините на връчване на съобщения, като неуспешното връчване по един от начините е условие за прилагане на следващия. Съобщаването по реда на чл. 18а, ал. 10 АПК чрез поставяне на съобщението на таблото за обявления или на Интернет страницата на съответния орган се прилага когато съобщаването не може да се извърши по реда на предходните алинеи. Липсата на информационни следи за изчерпването на възможностите за връчване по чл. 18а, ал. 9 АПК - чрез залепване на уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп - на входната врата или на видно място около нея, респ. чрез пускане на уведомлението в пощенската кутия, изключва редовността на връчването на съобщението по реда на чл. 18а, ал. 10 АПК.

Предвид изложеното изцяло споделяни от касационния съдебен състав са изводите на първостепенния съд изложени в тази връзка. Мотивите в тази част се споделят от настоящия съдебен състав и не следва да бъдат преповтаряни, поради което по силата на чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК, касационната инстанция препраща към тях.

Споделят се и изводите на състава на Административен съд Пловдив относно погасяване по давност на публичните задължения, установени с оспорения АУПДВ.

Както правилно е посочил административния съд, приложимото материално право относно института на погасителната давност в случаи като процесния е предмет на регламентация в чл. 3 от Регламент 2988/95.

В текста на чл. 3 от Регламента е установена 4 годишна давност за процедурите от извършване на нередността и 8 годишна абсолютна давност. На основание чл. 3, § 3 от Регламента, държавите-членки запазват възможността да прилагат срок, който е по-дълъг от този, предвиден в параграфи 1 и 2 съответно.

Съгласно чл. 171, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), публичните вземания (каквото е процесното на основание чл. 162, ал. 2, т. 8 ДОПК) се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок.

Според ал. 2 на същата разпоредба с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в случаите, когато:

1. задължението е отсрочено или разсрочено;

1. вземането е предявено в производство по несъстоятелност;

1. е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение;

1. изпълнението е спряно по искане на длъжника;

1. е подадена жалба за разрешаване на спор по глава шестнадесета, раздел IIа.

Безспорно давността "цели да гарантира правната сигурност на икономическите оператори (вж. в този смисъл решение на СЕС от 11 юни 2015 г. по дело С-52/14, Pfeifer & Langen GmbH & Co. KG, ECLI: EU: C: 2015: 381, т. 24 и цит. там практика). Те трябва да са в състояние да установят кои техни операции са породили окончателни последици и кои все още могат да бъдат обект на преследване", и се прилага както за "нередностите, които водят до налагане на административна санкция по смисъла на член 5 от този регламент, така и за нередностите, които са предмет на административна мярка в съответствие с член 4 от регламента, състояща се в отнемане на незаконно придобитата облага" (вж. в този смисъл решения Handlbauer, C 278/02, EU: C: 2004: 388, т. ЗЗ и 34, Josef Vosding Schlacht-, Kьhl- und Zerlegebetrieb и др., C 278/07 C 280/07, EU: C: 2009: 38, т. 22, както и Cruz & Companhia, C 341/13, EU: C: 2014: 2230, т. 45).

Правилно съставът на първоинстанционния съд е съобразил, че извършването на нередност, с което започва да тече давностният срок, предполага изпълнението на две условия, а именно: действие или бездействие на икономическия оператор, представляващо нарушение на правото на Съюза, както и вреда или потенциална вреда, причинена на бюджета на ЕС. Давностният срок започва да тече от извършването на нередността, т. е. от момента, в който са настъпили както действието или бездействието на икономическия оператор, представляващо нарушение на правото на Съюза, така и вредата, причинена на бюджета на ЕС, като началният момент на давностния срок винаги е датата на по-късното събитие /решение от 06.10.2015 г. на СЕС по дело С-59/14, т. 24-26 и решение от 03.10.2019 на СЕС по дело С-378/18, т. 33/. В случай на многогодишна програма срокът за давност продължава докато програмата не бъде изрично прекратена. Обосновано съдът е приел, че в случая е налице еднократно неизпълнение на задължението за изграждане на хидромелиоративни съоръжения с краен срок за изпълнение 07.02.2011г, което е станало известно на ДФЗ на 07.10.2011г.

Съгласно член 3, § 1, ал. 1, изречение първо от Регламента, срокът за давност за процедурите е четири години от момента, в който нередността по смисъла на член 1, параграф 1 е извършена. Съобразно ал. 3 на чл. 3, § 1 от Регламента, срокът за давност се прекъсва от всяко действие на компетентните органи, което е нотифицирано на лицето, свързано с разследването или правните действия, отнасящи се до нередността, а оттам и давностният срок започва да тече отначало след всяко такова действие. Според ал. 4 на чл. 3, § 1 от Регламент 2988/95, срокът за давност влиза в сила най-късно на датата, на която изчита срок, равен на двукратния давностен срок, ако компетентните власти не са наложили санкции, освен ако административната процедура не е била отложена в съответствие с разпоредбите на чл. 6, § 1 от регламента.

От изложеното се налага извод, че в настоящия случай са изтекли, както четиригодишния, така и осемгодишния срок по чл. 3, § 1 от Регламента. Нарушението е извършено през 2011г., като най-късната дата е тази на узнаване от страна на ДФЗ за извършеното нарушение 07.10.2011 г., а единственото действие, което е извършено от страна на органа след тази дата и преди издаване на уведомлението за откриване на производство по издаване на процесния АУПДВ (с писмо от 14.10.2021г.) е изпращане на покана за доброволно изпълнение, връчена чрез залепване на уведомление на 07.04.2012г. Следователно, считано от 08.04.2012г. срокът е започнал да тече отново, като на 08.04.2016г. е изтекъл четиригодишния срок чл. 3, § 1, ал.1 от Регламент 2988/95. Безспорно в случая е изтекъл и осемгодишния срок по чл. 3, § 1, ал.4 от Регламента, както и срока по чл.171, ал.2 ДОПК. Следователно, публичните задължения са погасени с изтичане на давностния срок, а оспореният акт се явява издаден без основание и като такъв е незаконосъобразен само на това основание.

По изложените съображения касационният съдебен състав счита, че обжалваното решение е правилно и не страда от релевираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК, поради което следва да бъде оставено в сила.

По частната жалба на Н. Т. А., подадена чрез адв. Пейчинов:

С обжалваното Определение 7915 от 16.09.2024 г. постановено по адм. д. 567/2024 г. по описа на Административен съд Пловдив е изменено Решение 6773 от 29.07.2024 г., постановено по адм. д. 567/2024 г. по описа на Административен съд - Пловдив, в частта за разноските, като присъдените разноски за адвокатско възнаграждение на адв. П. Пейчинов са намалени от 27 430 лева на 18 300 лева.

За да измени решението в частта с разноските административният съд е съобразил приетото в Решение на СЕС от 25 януари 2024 г., постановено по дело C - 438/22 г., материалният интерес по делото, обема на спора, фактическата обстановка, правните въпроси и проявената процесуална активност на ангажирания от жалбоподателя адвокат, като въз основа на тях е стигнал до извод, че определянето на адвокатския хонорар в размер на 18 300 лв. (около две трети от минималния размер изчислен по реда на чл.7, ал.2, т.6 във вр. с чл.8, ал.1 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения) отговаря на легитимните цели и се явява справедлив, обоснован и кореспондиращ с положения адвокатски труд.

Така постановеният съдебен акт е валиден, допустим и правилен.

При определяне на разноските, решаващият състав на административният съд е съобразил Наредба 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и Решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, в което е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Решенията на Съда на ЕС по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК, поради което настоящият съдебен състав счита, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения, а оттук и следващите се размери на юрисконсултски възнаграждения, могат да служат като ориентир при определяне служебно на възнагражденията, но без да са обвързващи за съда. Следователно, същите подлежат на преценка от съда с оглед вида на правния спор и съществуващия материален или нематериален интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

Такава преценка е извършена от първоинстанционният съд при постановяване на определението. В случая е съобразено, че делото е с висок материален интерес, но същевременно не се отличава с фактическа и правна сложност. Всички критерии, посочени в решението на СЕС, включително вида и количеството на извършената работа от пълномощника на Н. Т. А. в първоинстанционното производство са съобразени и разноските в размер на 18 300 лв. са правилно определени с Определение 7915 от 16.09.2024 г. по описа на Административен съд Пловдив.

Предвид изложеното, обжалваното определение, като правилно следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора по настоящето дело и своевременно заявеното искане в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят сторените в касационното производство разноски. Същите, с оглед направеното възражение, както и съгласно чл. 38, ал. 2 във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв, при съобразяване на Наредба 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и Решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, с оглед високия материалния интерес, липсата на фактическа и правна сложност и съобразно осъщественото процесуално представителство пред касационната инстанция следва да се определят в размера приет в първоинстанционното производство - 18 300 лв.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал.2 АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение