Решение № 14610 от 25.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8394/2020 г.

Решение № 14610 от 25.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8394/2020 г., I о., докладчик съдията Бисер Цветков Производството е по реда на гл. ХІІ от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция ""Обжалване и данъчно-осигурителна практика" София срещу решение № 1814/12.03.2020 г. на Административен съд София-град /АССГ/ по адм. д. № 8360/2016 г. в частта, с която е отменен ревизионен акт /РА/ № Р-2217-1010474-091-001/18.04.2016 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП София относно установените задължения за подоходен данък по ЗОДФЛ (отм.); за данъчни периоди 2004-2006 г. и по ЗДДФЛ за данъчни периоди 2007 и 2008 г., както и задължения по ЗДДС за данъчни периоди м. 01 – м. 12.2004 г., д. п. м. 02, 04, 07 и 11.2005 г., м. 04. 2006 г., м. 01-м. 12.2007 г. и за м. 04 и 05.2008 г. в общ размер 266 400. 08 лева и лихви за забава в общ размер 284 308. 64 лева. Доводите на касатора са за противоречие с материалния закон на решението в частта за разпоредената отмяна. Обосновава законосъобразността на установяването с РА на погасени по давност задължения, доколкото с изтичането на давностния срок не се погасявало материалното право на кредитора, а възможността за принудителното му изпълнение, което не изключвало доброволното погасяване или удовлетворяването на държавата по реда на чл. 128 или чл. 170 ДОПК. Позовава се на разпоредбата на чл. 160, ал. 4, изр. 2 ДОПК за довода, че е дължимо произнасяне от съда по основанието и размера на задължението, като посочи, че РА не подлежи на принудително изпълнение. Приема това правило за приложимо и в конкретния случай на изтичане на погасителната давност в хода на съдебното производство. Иска отмяна на оспорената част решението и отхвърляне на оспорването срещу съответната част от РА. Претендират деловодни разноски. Ответникът по касация А. Стефановска не изразява становище по касационната жалба. Заключението на прокурора е за неоснователност на касационната жалба. Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие следното: За да отмени частично РА, първостепенният съд е уважил възражението на жалбоподателя за изтекла погасителна давност за задълженията за подоходен данък по ЗОДФЛ (отм.); за данъчни периоди 2004-2006 г. и по ЗДДФЛ за данъчни периоди 2007 и 2008 г., както и задължения по ЗДДС за данъчни периоди м. 01 – м. 12.2004 г., д. п. м. 02, 04, 07 и 11.2005 г., м. 04.2006 г., м. 01-м. 12.2007 г. и за м. 04 и 05.2008 г. Съдът е посочил началният момент на давността за всяко от задълженията с позоваване на разпоредбите на чл. 140, ал. 2 ДПК (отм.); и чл. 171, ал. 2 ДОПК. Приел е, че давността на задълженията за подоходен данък е изтекла съответно на 31 декември на 2016, 2017, 2018 и 2019 г., а на задълженията за ДДС съответно на 31 декември 2015, 2016, 2017, 2018 и 2019 г. В мотивите на съдебния акт се съдържат изводи за погасяването по давност и на задълженията за лихви върху публичните задължения и за дължима отмяна на РА и в тази част, но в диспозитива на решението липсва волеизявление за отмяна на РА относно задълженията за лихви върху погасените по давност вземания. Опущението на съда се изправя по реда на чл. 175 АПК. Касационната жалба е недопустима в частта й за оспорването на първоинстанционното решение относно разпоредена отмяна на РА за установеното задължение за лихви в общ размер 284 308. 64 лева върху задълженията за подоходен данък по ЗОДФЛ (отм.); за данъчни периоди 2004-2006 г. и по ЗДДФЛ за данъчни периоди2007 и 2008 г., както и върху задълженията по ЗДДС за данъчни периоди м. 01 – м. 12.2004 г., д. п. м. 02, 04, 07 и 11.2005 г., м. 04.2006 г., м. 01-м. 12.2007 г. и за м. 04 и 05.2008 г., тъй като обжалваната част от решението не съществува /вж. чл. 215, т. 2, пр. 2 АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК/. Оспореният съдебен акт е правилен в обжалваната съществуваща част. Несподелими са съображенията на касатора за законосъобразно установяване с РА на погасени по давност публични задължения. Във всички хипотези на чл. 118, ал. 1 от ДОПК ревизионният акт е декларативен административен акт, защото установява вече възникнали задължения и права. Когато установява задължения /чл. 118, ал. 1, т. 1 от ДОПК/, РА е утежняващ административен акт. С арг. от чл. 174 от ДОПК изтичането на давностния срок погасява не публичното задължение, а възможността за принудителното му изпълнение. Към принудително изпълнение, обаче, е насочен РА, тъй като с чл. 209, ал. 2, т. 1 от ДОПК му е признато качеството на изпълнително основание. Създаването на изпълнително основание за вземане, което не подлежи на принудително изпълнение, е в противоречие с материалния закон, освен ако давностният срок е изтекъл по време на ревизията и е уважено възражение за изтекла давност /арг. от чл. 155, ал. 2, изр. 2 и чл. 160, ал. 4, изр. 2 ДОПК/. Обратният извод не следва от новата редакция на чл. 160, ал. 4 ДОПК, в сила от 04.08.2017 г. /след издаване на РА и постановяването на юрисдикционния акт на ДДОДОП/. В случая давностният срок е изтекъл в хода на ревизионното производство само за задълженията по ЗДДС за д. п. м. 09, 10 и 11.2004 г. /но без да е уважено възражение за давност/, а останалите задължения за данъци, за които РА е отменен – след ревизията. Липсва касационно оплакване на противоречащото на разпоредбата на чл. 142, ал. 2 АПК установяване от съда и на факти, настъпили след приключване на устните състезания. Задължението на съда да се произнесе по основанието и размера на задължението е ограничено с чл. 160, ал. 4, изр. 2 ДОПК само до хипотезите на изтекъл в хода на ревизията давностен срок и уважено възражение за давност. В тези хипотези не е спорно прилагането на института на давността, а се спори по съществуването и размера на установените с РА публични задължения. Затова и ако разреши спора в полза на администрацията, съдът посочва, че РА не подлежи на принудително изпълнение. Ако съдът приложи института на давността, това предполага да е формирал изводи за съществуването на публичните задължения /дори да не го заяви експлицитно/, тъй като е немислимо погасяването на несъществуващи задължения. В тази хипотеза не дължи посочване за недопустимост на принудителното изпълнение, поради което защитата чрез отстраняването на възможността за принудително изпълнение се осъществява с отмяната на акта, представляващ изпълнително основание. Отмяната на установяващия погасени по давност публични задължения не рефлектира върху сочените от касатора възможности по чл. 128 и чл. 170 ДОПК и не създава ограничения за плащане на естествения дълг по чл. 174 ДОПК. Дължимо е оставяне без разглеждане на недопустимата част на касационната жалба и прекратяване на делото в тази част, както и оставяне в сила на първоинстанционното решение в обжалваната съществуваща част. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение