Решение № 286 от 14.5.2024 г. на ВКС по г.д. № 20238002102192/2023 г.

Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Т. В. Т., представляван от адв. П. Д., и на В. Т. Т., представляван от адв. А. Б., срещу въззивно решение № 1575/12.12.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 2446/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. С обжалваното решение е отменено решение № 260261/14.04.2022 г. по гр. д. № 7318/2020 г. на Районен съд – Пловдив и вместо това е обявен за недействителен спрямо В. И. Т. договор за дарение на недвижим имот по нот. акт №../18.02.2015 г., т. I, рег. № 540, дело № 64/2015 г. на нотариус Н.Б., рег. № 461 на НК, в частта, с която В. Т. е дарил на Т. В. Т. собствената си 1/2 ид. ч. от правото на собственост на самостоятелен обект в сграда с идентификатор №.... по КККР на гр. П., находящ се в гр. П., район „Т.“, бл..., вх...., ет..., ап..., ведно с прилежащото избено помещение №.. и съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху парцела. В касационните жалби са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответницата по жалбите – В. И. Т., представлявана от адв. Т. Д., поддържа становище, че въззивното решение е правилно и следва да се остави в сила. С определение № 85/09.01.2024 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос - от кога започва да тече погасителната давност за предявяване на иска по чл. 135 ЗЗД. По този въпрос практиката на ВКС е безпротиворечива, че кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД е всяко лице, титуляр на парично или непарично вземане, по отношение на ответника. Правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника е обусловено от наличието на действително вземане, като вземането може да не е изискуемо или ликвидно. Щом правният субект има качеството н а кредитор, длъжниковото имущество му служи като общо обезпечение за вземането. От тук, всяко действие, с което длъжникът създава или увеличава своята неплатежоспособност е увреждащо спрямо кредитора. От този момент за последния възниква правото да иска отмяната му и това е началната дата, от която започва да тече давностният срок за предявяване на иска по чл. 135 ал. 1 ЗЗД, тъй като тогава, съгласно общото правило по чл.114, ал. 1 ЗЗД, „вземането” става изискуемо. Възможността да се претендира т а з и недействителност се погасява с изтичане на общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, с начало – датата на сключване на съответната увреждаща сделка. Незнанието на кредитора, че има вземане или че вземането му е изискуемо, не е пречка за течението на погасителната давност, нито е причина за прекъсването или спирането й. Нормите, уреждащи погасителната давност, са императивни. Общото правило е, че не могат да се скъсяват или удължават установените давностни срокове по съглашение между страните, нито да се прави отказ от давност преди тя да е изтекла (чл. 113 ЗЗД). Същото се отнася и до началния момент, от който започва да тече давностния срок – не може са се установява различен от този, който законът е определил (в т.см. - решение № 7/26.01.2012 г. по гр. д. № 456/2011 г., III г. о., решение № 311/16.04.2010 г. по гр. д. №308/2009г. ІV г.о., решение № 292/14.07.2011 г. по гр. д. № 1220/2010 г., IV г. о., решение № 147/25.07.2016 г. по гр.д. № 645/2015 г., III г. о. и др.). Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбите и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал.2 ГПК, намира следното: Въззивният съд е посочил, че с присъда № 147/13.05.2016 г. по нохд № 8022/2015 г. на РС – Пловдив, влязла в сила на 10.02.2017 г., В. Т. е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 211, пр. 1, вр. чл. 209, ал. 1 НК и по предявения граждански иск е осъден да заплати на Ю.Д.К. сумата 50 000 лв. – обезщетение за имуществени вреди в резултат от престъплението, ведно със законната лихва, считано от 28.07.2011 г. до окончателното плащане, както и 6 600 лв. разноски. Установено е, че с договор за цесия от 20.11.2018 г. Ю.К. е прехвърлила вземанията си срещу В. Т. на дъщеря си В. Т., за която цесия длъжникът е уведомен. С договор за дарение по нот. акт №../18.02.2015 г., т. I, рег. № 540, дело № 64/2015 г. на нотариус Н.Б., рег. № 461 на НК, вписан в Служба по вписванията – Пловдив с вх. рег. № 4372/19.02.2015 г., акт №..., дело № 1871/2015 г., ответникът В. Т. и съпругата му прехвърлили на своя син Т. Т. процесния недвижим имот. Обсъждайки събраните доказателства, въззивният съд е приел, че Ю.К. е придобила качеството на кредитор спрямо В. Т. от датата на увреждането през 2011 г., т.е. - вземането е възникнало преди сключването на оспорената сделка. Посочил е, че отменителният иск по чл.135 ЗЗД се погасява с изтичането на предвидения в закона 5-годишен давностен срок. В случая, договорът за дарение е сключен на 18.02.2015 г., но нотариалният акт е вписан в службата по вписванията на 19.02.2015 г. Предвид обстоятелството, че кредиторите по иска по чл. 135 ЗЗД са трети лица за сделката, то за тях давностният срок започва да тече не от момента на сключване на сделката, а от момента на вписването й в СВ, когато са могли да узнаят за нея. Ако актовете не се вписваха, то кредиторите не биха могли да узнаят за сделките, които ги увреждат и погасителната давност би изтекла без те да могат да я прекъснат. По тези съображения е прието, че в случая давността е започнала да тече от датата на вписването на процесната сделка - от 19.02.2015 г. и не е изтекла до датата на подаване на исковата молба - на 19.02.2020 г., поради което възражението за давност е неоснователно, респ. - предявеният отменителен иск не е погасен по давност, а по същество е основателен и следва да се уважи. При дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, въззивното решение е неправилно. В противоречие с разпоредбата на чл. 114, ал. 1, вр. чл. 110 ЗЗД, въззивният съд е приел, че давността за обявяване на сделката за относително недействителна започва да тече от момента на вписването й, защото тогава ищцата е могла да узнае за извършеното от длъжника разпореждане с имущество. В случая, давностният срок по чл. 110 ЗЗД е започнал да тече от момента на сключване на увреждащата сделка – 18.02.2015 г. и е изтекъл на 18.02.2020 г., преди предявяването на иска по чл.135, ал. 1 ЗЗД – на 19.02.2020 г. Без значение за течението на давността е обстоятелството, кога ищцата е узнала или е могла да узнае за сделката. Както се посочи в отговора на правния въпрос, нормите, уреждащи давностните срокове, респ. тяхното начало и край, са императивни и не може съдът или страните да установяват нещо различно от това, коет о законът е определил. Незнанието на кредитора, че има вземане или че вземането му е изискуемо, не е предвидено от законодателя като условие или пречка за течението на погасителната давност в хипотезата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, а и освен това, срокът от 5 години е достатъчно дълъг период, в който ищцата е имала възможността да организира защитата си и да предявени иска. Предвид изложеното, възражението на ответниците за изтекла погасителна давност е заявено своевременно и е основателно, поради което въззивното решение следва да бъде отменено. Вместо това, искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен, тъй като е погасено по давност правото на ищцата да иска обявяването на сключената разпоредителна сделка за относително недействителна. При този изход на спора, на касаторите се дължат направените за производството разноски, които според поддържаните искания и представените доказателства за разходи възлизат, съответно на: сумата 930 лева – разноски в полза на жалбоподателя Т. Т.; и сумата 106.66 лева – за жалбоподателя В. Т.. Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение