Решение № 11 от 14.05.2019 г. на ВКС по т. д. № 1574/2018 г.

Решение № 11 от 14.05.2019 г. на ВКС по т. д. № 1574/2018 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Людмила Цолова Производството е по реда на чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на "Уникредит лизинг"ЕАД против решение № 407 от 19.02.2018 г. по т. д. № 80/18 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 59 от 18.10.2017 г. по т. д. № 19/17 г. на Кюстендилски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от това дружество срещу Р. А. М. евентуален иск с правно основание чл. 534 ТЗ за сумата 24 116, 70 евро, ведно със законната лихва. В касационната жалба са изложени оплаквания за необоснованост и неправилност на решението на въззивния съд, поради противоречието му с материалния закон. Съображенията на касатора се свеждат до твърдения за извършено от Софийски апелативен съд неправилно тълкуване и прилагане на сроковете, предвидени в разпоредбите на чл. 534 ТЗ и чл. 531 ТЗ вр. чл. 487, ал. 1 ТЗ и за неправилност на извода му, че възражение за погасяване по давност на вземането по каузалното правоотношение би могло да обуслови извод за неоснователност на иска по чл. 534 ТЗ. Искането е за отмяна на въззивното решение, разглеждане спора по същество и уважаване на предявения иск с присъждане на сторените в производството пред всички инстанции разноски. Ответникът по касация Р. А. М. не се е ангажирала със становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение, като прецени данните по делото, с оглед на заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: С исковата молба са предявени два обективно евентуално съединени иска с правно основание чл. 538, ал. 1 ТЗ и чл. 534, ал. 1 ТЗ. Обосновани са с твърдения за наличие на издаден от ответницата в полза на ищеца на 11.04.2008 г. запис на заповед за сумата 38 377, 05 евро, платим на предявяване в срок до 37 месеца от датата на издаване на ефекта, който не е бил предявен до изтичането на този срок, нито задължението по него е било платено. Срещу така предявените искове ответницата е противопоставила възражения за изтекла погасителна давност, както по отношение на прекия иск по чл. 531, ал. 1 ТЗ, така и на този за неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ. Позовала се е на обезпечителна функция на записа на заповед спрямо вземания на ищеца, възникнали на основание каузално правоотношение между страните по договор за финансов лизинг от 11.04.2008 г. Навела е твърдения за погасяването по давност на тези вземания, което е счела за пречка да се направи извод за увреждане на ищеца, поради невъзможност да получи плащане за същите чрез предявяване на прекия менителничен иск. С липсата на неоснователно обогатяване от прескрибирането на ценната книга е обосновано искането й за отхвърляне на иска по чл. 534, ал. 1 ТЗ. Първоинстанционният съд е отхвърлил и двата иска като е приел, че прекият иск по чл. 538, ал. 1 ТЗ е погасен по давност, поради изтичането на тригодишния срок за предявяването му след падежа, който е настъпил на 11.05.2011 г., тъй като исковата молба е била заведена едва на 28.02.2017 г. При произнасянето си по евентуално предявения иск за неоснователно обогатяване е посочил, че след изтичането на давностния срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ /на 11.05.2014 г. / за упражняване правата по записа на заповед е започнал да тече тригодишният срок, предвиден в разпоредбата на чл. 534, ал. 2 ТЗ за предявяване на иск за неоснователно обогатяване, поради прескрибирането на ефекта. Тъй като изтичането му е настъпило след завеждането на исковата молба /на 11.05.2017 г. /, е направен извод за неоснователност на направеното по отношение на евентуалния иск възражение за погасяване на иска за неоснователно обогатяване по давност. След като се е позовал на приетото за безспорно в хода на делото наличие на каузално правоотношение между страните, възникнало от сключен между тях договор за финансов лизинг от дата, съответна на датата, на която е издаден и записът на заповед, както и на безспорния факт, че издаването на последния е станало с гаранционно-обезпечителна цел за изпълнение на възникналите задължения на ответницата –лизингополучател, съдът е приел за доказано от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че по това каузално правоотношение /прекратено с изтичането на срока на договора – 11.06.2011 г. / са останали неплатени вземания в размер на 118 7777, 23 лева, като последното извършено плащане е от 28.10.2010 г. Прилагайки кратката тригодишна давност по чл. 111 б. "в" ЗЗД спрямо тези задължения, съдът е приел за основателно възражението на ответницата, че към датата на завеждането на исковата молба в съда вземанията на ищеца, произтичащи от каузалното правоотношение са били погасени. За неоснователно е прието възражението на ищеца, че направените от ответницата правоизключващи възражения за недължимост на каузалните вземания не могат дай преодолеят абстрактния характер на менителничното задължение. Съобразявайки съдебна практика, съдът е посочил, че абстрактният характер на менителничните сделки не следва да се абсолютизира и след като между страните е безспорно, че вземането на кредитора по записа на заповед съвпада с това по каузалното правоотношение, погасяването на последното изключва основателността и на иска по чл. 534, ал. 1 ТЗ. При постановяване на атакуваното по касационен ред въззивно решение Софийски апелативен съд е съобразил установената пред първата инстанция фактическа обстановка така, както същата е била възприета от окръжния съд. Посочил е, че искът по чл. 534, ал. 1 ТЗ /който единствено е бил предмет на въззивното обжалване/, съгласно нормата на ал. 2 на същия член, се погасява с изтичането на тригодишна давност, която започва да тече от деня на изгубване на исковете по записа на заповед. Прилагайки разпоредбите за давността към конкретния случай, въззивният съд е намерил, че срокът за предявяването на вземането по записа на заповед е изтекъл на 11.05.2011 г. /когато всъщност е настъпил неговият падеж/, а срокът за предявяване на иска по чл. 534, ал. 1 ТЗ – на 11.05.2014 г. и, тъй като исковата молба е била заведена на 27.02.2017 г., към този момент искът за неоснователно обогатяване е бил погасен по давност. Наведените от въззивника доводи за липса на връзка на обусловеност между основателността на иска и погасяването на задълженията по каузалното правоотношение, са счетени от съда за ирелевантни по съображения, че искът е отхвърлен от първата инстанция, поради приложената погасителна давност по чл. 534, ал. 2 ТЗ, а не поради формиран от него извод за погасяване по давност на вземането по каузалното правоотношение, обезпечено със записа на заповед. Въпреки това е допълнил, че погасяването на вземането по каузалното правоотношение по давност би могло да бъде релевирано валидно и като довод за неоснователност на иска по чл. 534, ал. 1 ТЗ. С определение № 496/12.11.18 г. решението е допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на крайния решаващ извод за погасяване по давност на иска за неоснователно обогатяване, тъй като същият е направен в резултат неправилни изчисления при прилагането на законоустановените срокове. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, прие следното: Съгласно разпоредбата на чл. 534, ал. 2 ТЗ искът за неоснователно обогатяване по ал. 1 на същия член се погасява с изтичането на тригодишен давностен срок, който започва да тече от деня на изгубване на исковете по записа на заповед, т. е. – датата, на която е изтекъл давностният срок за погасяване правото на иск по чл. 531, ал. 1 ТЗ вр. чл. 537 ТЗ, който също е тригодишен. Последният започва да тече от датата на падежа на задължението по записа на заповед. Записът на заповед от 11.04.2008 г. е издаден с падеж "на предявяване" /чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ вр. чл. 537 ТЗ/, като издателят е определил на основание чл. 487, ал. 1 изр. 2 ТЗ вр. чл. 537 ТЗ срок за предявяването му за плащане до 37 месеца от издаването. С това и доколкото е безспорно, че предявяване не е извършено, при съобразяване разпоредбата на чл. 514, ал. 1, т. 1 ТЗ вр. чл. 537 ТЗ и релевантната съдебна практика /в т. см. реш. № 69/05.07.2016 г. по т. д. № 81/15 г. на първо т. о., реш. № 162/18.12.2015 г. по т. д. № 2514/14 г. на първо т. о., както и реш. № 1/01.03.2010 г. по т. д. № 590/2009 г. на второ т. о. на ВКС/ следва да се приеме, че правото на поемателя за предявяване на прекия менителничен иск по чл. 531, ал. 1 ТЗ вр. чл. 537 ТЗ е възникнало с изтичането на посочения от издателя срок - на 11.05.2011 г., откогато е започнал да тече за поемателя тригодишният давностен срок, в който същият е могъл да упражни това си право. Този срок е изтекъл на 11.05.2014 г., към която дата е настъпило прескрибиране на записа на заповед, тъй като поемателят е загубил всички права, произтичащи от характера му на ценна книга. От този момент е възникнало правото му да търси с иск за неоснователно обогатяване срещу платеца /издателя/ настъпилата в резултат на прескрибирането вреда за патримониума му в размер на сумата по ефекта. Това право е следвало да бъде погасено, в съответствие с чл. 534, ал. 2 ТЗ вр. чл. 537 ТЗ, на 11.05.2017 г. Тъй като исковата молба, с която този иск е предявен, е постъпила в съда на 28.02.2017 г., изводът е, че претенцията на посоченото основание е заявена в рамките на давностния срок, което прави възражението на ответника за пропуснат такъв неоснователно. В производството пред първата инстанция, освен възражението за погасяване на иска по чл. 534, ал. 1 ТЗ по давност, ответницата е въвела в предмета на делото и такова за липса на обогатяване на ищеца, поради погасяване по давност на правото на иск за вземането по каузалното правоотношение между страните, което е обезпечено с издадения запис на заповед. Гаранционно-обезпечителната функция на записа на заповед не е била спорна по делото и тя се свързва с наличието на договор за финансов лизинг, сключен на датата, на която е издаден и записът на заповед – 11.04.2008 г., за обезпечаване плащането на лизинговите вноски. Доколкото въведеното от ответницата в този смисъл относително възражение има за последица погасяването на вземането по менителничния ефект, релевантни и за изхода по специалния иск за неоснователно обогатяване по чл. 534, ал. 1 ТЗ са доводите, свързани с погасяването на задължението, произтичащо от каузата, включително поради изтекла давност. Подобно разрешение се споделя безпротиворечиво в практиката на ВКС, която се възприема и от настоящия състав. Така в реш. № 133/05.07.13 г. по т. д. № 104/11 г. на второ т. о., реш. № 131/30.08.17 г. по т. д. № 557/16 г. на първо т. о. и реш. № 175/20.11.17 г. по т. д. № 466/17 г. на второ т. о. се сочи, че ако поемателят по записа на заповед разполага с иск за събиране по общия ред на вземането по обезпечената с него каузална сделка, не би било налице неоснователно обогатяване на длъжника по записа на заповед, поради прескрибиране или преюдициране на ефекта, тъй като поемателят разполага с правен способ чрез друг иск да получи вземането си; ако едновременно със или след загубването на прекия менителничен иск и правото на гражданския иск за обезпеченото вземане се погаси по давност, настъпилите обогатяване на длъжника – издател на записа на заповед и вреда за поемателя, ще се дължат изцяло на бездействието на кредитора да упражни правата си по каузалната сделка, а такова обогатяване правото не счита за незаконно, доколкото не допуска принудително връщане на получената по възмезден договор престация от едната страна, когато другата е пропуснала да упражни правата си в срока на давността. Така, според цитираната практика, предявеният на основание чл. 534, ал. 1 ТЗ иск за неоснователно обогатяване би бил неоснователен, когато в хода на образуваното по него производство се установи, че правото на иск за вземането по каузалната сделка е погасено, поради непредявяването му в предвидените за съответното вземане в закона давностни срокове. Договорът за финансов лизинг е сключен между страните със срок от 11.04.2008 г. до 11.06.2011 г., като последната вноска за главница, дължима по него, е с падеж 11.05.2011 г. Действието му е прекратено с изтичането на срока му, като последното плащане по него е извършено на 28.01.2010 г. Съгласно създадената практика на ВКС, вземанията на лизингодателя за вноски по договор за финансов лизинг са с характер на периодични плащания и погасяването на правото да бъдат претендирани настъпва с изтичането на кратката тригодишна давност по чл. 111 б. "в" ЗЗД, която в случая е започнала да тече най-късно от датата на прекратяването на договора и към датата на завеждането на исковата молба 28.02.2017 г. е била изтекла. Заедно с главните са погасени и акцесорните вземания за лихви върху вноските, както и вземанията за неустойки за неизпълнен договор. Погасяването по давност на исковете за обезпечените със записа на заповед вземания по каузалното правоотношение е пречка поемателя по него да компенсира вредата, настъпила за него от прескрибирането на ефекта по пътя на неоснователното обогатяване, поради което предявеният иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ подлежи на отхвърляне като неоснователен. Доколкото крайният изход на спора пред настоящата инстанция съвпада с резултата, постигнат във въззивното производство, постановеното от Софийски апелативен съд решение следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение