Решение № 1281 от 21.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5578/2007 г.

Решение № 1281 от 21.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5578/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Гълъбина Генчева Производството е по § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК, вр.чл. 218е, вр.чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на Т. С. Н. от гр. П. срещу решение № 1* от 5.06.2007 г. по гр.д. № 26/2007 г. на Пловдивския окръжен съд. В жалбата се поддържа оплакване за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, вследствие на което фактическата обстановка по делото била неправилно установена от съда. Излагат се подробни доводи в подкрепа на виждането, че предявеният иск по чл. 56 от ЗН е основателен и следва да бъде уважен. Ответникът в производството С. Н. Н. оспорва жалбата. В писменото си становище по делото сочи, че искът по чл. 56 от ЗН предполага наличие на действителен отказ от наследство, който може да бъде унищожен при определени условия, докато в случая ищецът се домогва да установи, че процесният отказ е недействителен. Освен това ищецът не установил в съдебния процес качеството си на кредитор, нито пък твърдението си, че имуществото на ответника-длъжник е недостатъчно за удовлетворяването му като негов кредитор. Върховният касационен съд, състав на II г.о. счита, че касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 218в ал. 1 ГПК, срещу подлежащо на касационен контрол въззивно решение. Разгледана по същество жалбата е основателна. Т. С. Н. е предявил срещу С. Н. Н. иск по чл. 56 от ЗН. В обстоятелствената част на исковата молба е посочил, че има качеството на взискател по изп.д. № 136/2006 г. на ЧСИ № 757 гр. П., по което длъжник е ответникът С. Н. Делото е образувано по изпълнителен лист от 8.02.2006 г. по гр.д. № 865/2005 г. на Пловдивския апелативен съд, издаден въз основа на влязло в сила решение по същото дело, с което С. Н. е бил осъден да му заплати 9345 щ.д. - невърната сума по договор за заем от 25.09.99 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.05.2003 г., както и 5115,50 лв. - договорена лихва по договора за заем за периода 25.09.99 г. - 25.09.2001 г. След като ЧСИ пристъпил към опис на недвижимото имущество на длъжника, ищецът узнал, че длъжникът е направил отказ от наследство, вписан по надлежния ред, който е пречка да бъде събрана дължимата сума от описаното имущество. Ищецът е поискал съдът да постанови решение, с което да прогласи нищожността на този отказ. Следва да се приеме, че действителното искане е за унищожаване на отказа, тъй като съдът дава точната квалификация на заявеното от ищеца основание за недействителност. С решение № 162 от 5.12.2006 г. по гр.д. № 2303/2006 г. Пловдивският районен съд е отхвърлил този иск, като е приел, че той е предявен в сроковете по чл. 56, ал. 2 от ЗН, но е неоснователен, тъй като няма данни ищецът да е взискател по посоченото от него изпълнително дело, т.е. не е доказано качеството му на кредитор. С обжалваното в настоящото производство решение № 1050 от 5.06.2007 г. по гр.д. № 26/2007 г. Пловдивският окръжен съд е оставил в сила първоинстанционното решение, но с други мотиви. Приел е, че с представения изпълнителен лист е доказано качеството на кредитор на ищеца. Не е установена обаче втората предпоставка за уважаване на предявения иск - че кредиторът не е в състояние да се удовлетвори от другото имущество на длъжника. Напротив,от приложените по делото доказателства се установява, че длъжникът има собствено имущество, върху което е насрочена публична продан. Решението е неправилно. Искът по чл. 56 от Закона за наследството е предоставен на разположението на всеки кредитор, който не може да се удовлетвори от имуществото на своя длъжник. В този случай кредиторът може да иска от съда унищожаване на отказа от наследство, направен от длъжника, тъй като с него се препятства възможността в патримониума на длъжника да постъпи имущество, което да послужи за удовлетворяване на кредитора. Положителното решение по този иск има действие само в отношенията между длъжника и кредитора, но не и по отношение на трети лица, спрямо които направеният отказ от наследство е действителен. В настоящия случай не се спори по въпроса за спазването на срока за предявяване на иска по чл. 56 от ЗН. Спорът се свежда до това дали искът е доказан по основание. В съответствие с данните по делото е изводът на въззивния съд, че ищецът е установил в съдебния процес качеството си на кредитор на ответника. Достатъчно доказателство в тази насока е представеният изпълнителен лист, установяващ парични задължения на ответника спрямо ищеца. Не следва да се представят други доказателства и по-специално - данни за образувано изпълнително дело по този изпълнителен лист. В нарушение на правилата на доказателствената тежест обаче въззивният съд е приел, че ищецът следва да установи в съдебния процес липсата на имущество на длъжника, от което да може да събере вземането си. Ищецът не би могъл да знае със сигурност какъв е активът на имуществото на неговият длъжник, за да може по категоричен начин да докаже пред съда, че той е недостатъчен. Обратно - ответникът може да възразява, че притежава достатъчно имущество за удовлетворяване на кредитора, поради което не следва да се уважава предявеният срещу него иск по чл. 56 от ЗН. Тези твърдения са в негова полза и той следва да ги установи пред съда. Нещо повече - дори да е уважен иск по чл. 56 от ЗН, в рамките на самия изпълнителен процес длъжникът може да направи избор кое от имуществата си да предложи за удовлетворяване на кредитора. С други думи - при наличие на достатъчно друго имущество, изпълнението може да се насочи върху него, а не непременно върху наследственото имущество по унищожения отказ от наследство. В настоящия случай от събраните в инстанциите по същество доказателства не може да се направи категоричен извод, че длъжникът има и друго имущество, което е достатъчно за удовлетворяване на кредитора. Ето защо предявеният иск следва да бъде уважен, като се отмени отказът от наследство,направен от длъжника и по този начин се даде възможност на кредитора да събере вземането си от наследственото имущество на ответника. Не следва да се забравя, че това решение има действие само между страните по делото и че ако длъжникът има друго имущество, достатъчно за удовлетворяване на кредитора му, той може да го предложи за изпълнение на паричното си задължение. Основателен е доводът на ответника по касация, че може да се унищожава само действителен отказ от наследство, но пред двете инстанции по същество не са представени доказателства за нищожност на този отказ, а представените пред ВКС доказателства не могат да се обсъждат. Тъй като въззивното решение е неправилно, то следва да бъде отменено и спорът да се реши съобразно изводите на настоящата инстанция, като предявеният иск по чл. 56 от ЗН бъде уважен. Водим от изложеното и на основание чл. 218ж, ал. 1, изр.2, пр.3 от ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на II ГО,