Решение № 478 от 4.11.2010 г. на ВКС по н. д. № 475/2010 г.

Решение № 478 от 4.11.2010 г. на ВКС по н. д. № 475/2010 г., I н. о., НК, докладчик съдията Даниела Атанасова Касационното производството е образувано по жалба на подсъдимия М. И. М., срещу въззивно решение, постановено по внохд № 398/10 г. по описа на Апелативен съд-София. В жалбата се релевира касационно основания по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Искането, което се прави е за намаляване размера на наложеното наказание. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище, че жалбата е неоснователна и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Адвокат Г., служебен защитник на подсъдимия пледира за уважаване на касационната жалба и намаляване размера на наложеното наказание, така както е поискано от касатора. Подсъдимият М. поддържа жалбата си и изцяло се присъединява към становището, изразено от защитата. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 14 от 23.04.2010 г., постановена по нохд № 116/10 г., С., НО-2 състав, е признал подсъдимия М. И. М. за виновен в това, че на 10.12.2009 г., в условията на продължавано престъпление, е прокарал в обръщение подправени парични знаци, като е знаел, че са подправени-две банкноти с купюри от 20 лв., поради което и на основание чл. 244, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 58а , вр. чл. 55 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода. На основание чл. 66 от НК, съдът е отложил изпълнението на наложеното наказание за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. С горепосочената присъда, първата инстанция се е произнесла по веществените доказателства. С въззивно решение № 234 от 05.07.2010 г., постановено но внохд № 398/2010 г., Софийският апелативен съд, НО, V. състав, е потвърдил атакуваната пред него първоинстанционна присъда. Касационната жалба е неоснователна. Единственото касационно основание, което се сочи е това по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, а именно несправедливост на наложеното наказание. Първоинстанционното производство е проведено по реда на глава ХХVII от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК, при което подсъдимият М. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл. 372, ал. 4 от НПК, като е постановил, че производството ще се проведе в рамките на диференцираната процедура, след като е установил, че самопризнанията на подсъдимия се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. Също така, при определяне на наказанието, което следва да се наложи на подсъдимия М., първата инстанция е изпълнила задължението си да стори това, прилагайки правилата, визирани в чл. 373, ал. 2 от НПК, които препращат към нормата на чл. 58а от НК. В рамките на горепосочените правила, съдилищата са били длъжни да отчетат, наличните смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, както и степента на обществена опасност на деянието и дееца. Правилно, въззивният съд е констатирал, че първоинстанционният такъв е взел предвид всички, значими за определяне на наказателната отговорност обстоятелства. Извършвайки самостоятелна преценка на тези обстоятелства, апелативният съд е приел, че наложеното от първата инстанция наказание при условията на чл. 55 от НК, а именно една година лишаване от свобода е законосъобразно индивидуализирано и справедливо отмерено. Тази деятелност, касационната инстанция намира за правилна и законосъобразна. Неоснователни са доводите на касатора, че наложеното наказание е явно несправедливо. Сочените в касационната жалба смекчаващи обстоятелства са били отчетени от въззивния съд, включително и процесуалното поведение на подсъдимия в хода на наказателното производство. Последното е в обсега на релевантните за личността на дееца факти, като въззивният съд вярно го е оценил, в контекста на трайната съдебна практика - ТР № 1 от 06.04.2009 г. на ВКС. Причините за извършване на престъплението, които се изтъкват в жалбата не са от естество, което да налага намаляване размера на санкцията. Предходните инстанции за отчели измененията в разпоредбата на чл. 58а от НК, като правилно са преценили в контекста на правилата, визирани в чл. 2, ал. 2 от НК, че действалият към момента на извършване на деянието закон е по-благоприятен за подсъдимия. Предвид гореизложеното, атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 354 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение