Решение № 8359 от 4.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7962/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Агенция пътна инфраструктура, чрез процесуален представител, срещу решение 1054 от 06.06.2023 г., постановено по адм. дело 1679/2021 г. от Административен съд Пловдив, с което АПИ е осъдена да заплати на А. И. Т. сумата от 14 400 лева, представляваща обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл за периода от 02.06.2021 г. до 02.12.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска - 15.06.2021 г., до окончателното й изплащане, както и сумата от 1 750 лева, представляваща разноски по делото. В касационната жалба не се сочат конкретни касационни основания. Прави се възражение, че ищецът не е доказал, че е останал без работа или не е заемал по-ниско платена работа за периода след 02.06.2021 г. Иска се отмяна на обжалвания акт, решаване на спора по същество и се претендират разноски за двете съдебни инстанции. В отговор насрещната страна - А. И. Т., чрез пълномощника си излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Прилага писмени доказателства. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила, като правилно и претендира разноски за настоящата инстанция, които обосновава с договор за правна защита и съдействие и списък, изискуем по реда на чл. 80 ГПК вр. чл. 144 АПК. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, в рамките на правомощията си по чл. 218 АПК намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в законния срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд Пловдив е осъдил АПИ да заплати на А. И. Т. сумата от 14 400 лева, представляваща обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл в размер на шест основни заплати за периода от 02.06.2021 г. до 02.12.2021 г., през който ищецът не е заемал държавна служба поради незаконното прекратяване на служебното му правоотношение със заповед ЧР-СП-451 от 02.06.2021 г., издадена от изпълнителния директор на УС на АПИ, отменена с влязло в сила решение 2328/25.11.2021 г., постановено по адм. дело 1658/2021 г. от АС Пловдив, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска - 15.06.2021 г., до окончателното й изплащане, както и сумата от 1 750 лева, представляваща разноски по делото. За да постанови този правен резултат съдът е приел, че са изпълнени кумулативните предпоставки на чл. 104, ал. 1 ЗДСл. за уважаване на исковата претенция: 1. влязло в сила решение на съда, с което е била отменена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на А. Т.; 2. за процесния период от 02.06.2021 г. до 02.12.2021 г. същият не е полагал труд по трудово или служебно правоотношение. При наличието на изискуемите елементи от фактическия състав на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. съдът е приел иска за доказан по основание. Досежно размера на претендираното обезщетение се е позовал на допуснатата, назначена и приета, без възражения от страните, счетоводна експертиза. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. При напълно изяснена фактическа обстановка, административният съд е обосновал законосъобразни правни изводи относно наличието на основание за присъждане на обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл., без да бъдат допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Изводите му са логични, последователни и отразяват формирането на вътрешното му убеждение. Доводът на касатора за недоказаност на исковата претенция поради това, че ищецът не бил представил доказателства да е останал без работа или да не е заемал по-ниско платена работа през исковия период от 02.06.2021 г. до 02.12.2021 г. е неоснователен. В разпореждането си 5120 от 10.08.2021 г. докладчикът по делото е разпределил доказателствената тежест между страните, като на ответната страна ясно е указал, че следва да установи основанията, на които основава своите възражения, като може да стори това с всички допустими по АПК и ГПК доказателства и доказателствени средства . В течение на производството пред първостепенния съд процесуалния представител на ответника не е изтъквал посочения в касационната жалба довод, вкл. при доклада на съда в о.с.з. на 17.09.2021 г., при приемането на писмените доказателства в о.с.з. на 15.11.2022 г. , както и при изслушване на ССчЕ в о.с.з. на 14.03.2023 г., която е приета без да е оспорена от страните. В същото съдебно заседание юрк. Анастасова не е направила доказателствени искания, както и в хода на производството, след което съдът е дал ход на съдебните прения и е разрешил спора въз основа на представените с административната преписка и събраните в хода на съдебното производство доказателства. По този начин е изпълнил процесуалното си задължение да събере относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е в мотивите си и въз основа на техния анализ и направените от страна на ответника възражения е приел фактическата обстановка. Тази фактическа обстановка се възприема и от настоящата инстанция такава, каквато е установена от решаващия съд предвид забраната на чл. 220 АПК за фактически установявания в касационната инстанция. С отмяната на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е възникнало правото на служителя да претендира обезщетение за времето, през което не е заемал държавна служба поради незаконното прекратяване на служебното правоотношение, като в случая правилно е прието от административния съд, че са изпълнени предпоставките на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. В чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. е посочено в какъв размер следва да е обезщетението, което държавният служител, чието прекратяване на служебното правоотношение е признато за незаконно, има право да получи - в размер на основната заплата, като е определен и моментът към който следва да се определи неговия размер - към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата. В тази връзка обосновано е прието от решаващият съд, че предвид посочената регламентация основната заплата на служителя, по която визираният размер следва да бъде изчислен е тази към момента на признаване на уволнението за незаконно. Правилно също така съдът е присъдил законна лихва върху сумата на обезщетението така , както е поискана с исковата молба от датата на завеждане на исковата молба. От изложеното се налага извод за правилност на обжалваното пред касационната инстанция решение на АС - Пловдив. Предвид изхода на спора, искането на касатора за присъждане на сторените от него разноски в касационното производство е неоснователно. Такива следва да се присъждат и на ответника по касация, съобразно представените от процесуалния му представител писмени доказателства в размер на 1 800 лв. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, пето отделение