Решение № 15422 от 11.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6745/2020 г.

Решение № 15422 от 11.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6745/2020 г., V о., докладчик съдията Галина Карагьозова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Анастасова, чрез пълномощника й адв. Н. Радева, против решение № 60 от 25.02.2020 г., постановено по адм. дело № 713/2019 г. на Административен съд - Велико Търново, с което е отхвърлена като неоснователна жалбата й против уведомително писмо изх. № 01-6500/10307 от 12.12.2016 г. на заместник изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" (ДФЗ) за прекратяване на агроекологичен ангажимент по мярка 214 "Агроекологични плащания" от Програмата за развитие на селските райони (ПРСР) 2007-2013 г. за кампания 2016 г. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на съдебното решение поради неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната му и да бъде прогласена нищожността на акта за прекратяване на агроекологичния ангажимент, алтернативно същият да бъде отменен като незаконосъобразен, както и да бъдат присъдени направените разноски по делото и за двете съдебни инстанции. Ответникът – заместник изпълнителният директор на Държавен фонд "Земеделие", в писмен отговор чрез процесуалния си представител юрисконсулт Цонева, оспорва касационната жалба и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Сочи, че оспорения административен акт е законосъобразен и постановеното съдебно решение не страда от пороци по чл. 209, ал. 3 от АПК, поради което следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба да се остави без уважение като неоснователна. Върховният административен съд, в настоящия състав на Пето отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, както и в рамките на преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на контрол в производството пред Административен съд - Велико Търново е оспореното от настоящия касатор уведомително писмо изх. № 01-6500/10307 от 12.12.2016 г. на заместник изпълнителния директор на ДФЗ, с което е прекратен агроекологичния й ангажимент, на основание чл. 18, ал. 3, т. 4 и чл. 67, ал. 1 от Наредба № 11 от 6.04.2009 г. за условията и реда за прилагане на мярка 214 "Агроекологични плащания" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013 г. (Наредба № 11, Наредбата ), както и на основание чл. 63, т. 1, във вр. с чл. 77, т. 4, б. "в" от Регламент ЕС 1306/2013 г., поради неподаване на заявление за плащане за четвъртата година от договора за безвъзмездно подпомагане по мярка 214 "Агроекологични плащания" от ПРСР 2007-2013 г. Съдът е проследил хронологията и начина на връчване на оспорения административен акт, като е приел, че писмото е изпратено за връчване на декларирания от жалбоподателката адрес в [населено място], [област], като е връчено на 23.12.2016 г. на друго лице - Т. Илиева, с отбелязване на качеството му - "майка". Жалбата е подадена 22.10.2018 г., като е образувано производство по адм. дело № 179/2018 г. на Административен съд - Търговище, изпратено по подсъдност на Административен съд - Велико Търново, където е образувано адм. дело № 853/2018 г. С решение № 67 от 21.02.2019 г. по същото дело, състав на съда е отменил обжалваното уведомително писмо за прекратяване на агроекологичния ангажимент по мярка 214 и е върнал преписката на административния орган за постановяване на нов, законосъобразен акт. С решение № 15450 от 14.11.2019 г., постановено по адм. дело № 4810/2019 г., състав на Върховния административен съд е отменил цитираното решение и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на съда. В отменителното решение на касационната инстанция са дадени указания за преценка на доказателствата, касаещи връчването на оспорения акт и актовете в административното производство, с оглед преценката дали са налице съществени процесуални нарушения, съгласно чл. 26 и чл. 35 от АПК. При новото разглеждане на делото решаващият съд е събрал писмени и гласни доказателства досежно връчването на оспорения акт, както и за писмо изх. № 01-6500/9348/31.10.2016 г., което не е представено по делото. Във връзка с допустимостта на жалбата, съдът е приел, че уведомителното писмо е връчено на известния на ДФЗ адрес в [населено място], с отбелязване на името и качеството на лицето - получател. От доказателства непротиворечиво се установява, че майката на жалбоподателката е починала преди връчването на процесния акт, а лицето, получило съобщението е майка на лице, намиращо се във фактическо съжителство с жалбоподателката. Същата е адресно регистрирана в [населено място], считано от 20.03.1997 г. до 07.10.2008 г. и от 08.10.2018 г. до настоящия момент. Независимо от адресната си регистрация жалбоподателката трайно е пребивавала на територията на [населено място], където и понастоящем живее със семейството си. Служителите на ДФЗ са контактували с нея на адреса в [населено място], посочен в подаденото заявление за подпомагане от 17.04.2013 г., регистрирано с УРН 386554 в ИСАК. При тези данни и доколкото жалбоподателката е трайно установена в друго населено място, не се намира в роднински връзки с лицето, получило съобщението, няма данни да живеят заедно в едно домакинство, както и да поддържат активни контакти, съдът е приел, че изпратените до адреса в [населено място] през 2016 г. съобщения за започване на производството по чл. 26, ал. 1 от АПК и уведомително писмо за прекратяване на агроекологичен ангажимент не са редовно връчени, съответно не е започнал да тече срокът по чл. 149, ал. 1 от АПК за оспорване на административните актове по съдебен ред, същият не е изтекъл към момента на подаване на жалбата пред съда и същата е процесуално допустима, като подадена от легитимирано да оспорва акта лице като негов адресат и при наличие на правен интерес. Разглеждайки жалбата по същество, съдът е приел, че същата е неоснователна, включително и по твърденията за нищожност, поради допуснати съществени процесуални нарушения в хода на производството - нередовни връчвания и неуведомяване за образуване на производство за прекратяване на агроекологичния ангажимент, както и нарушения на чл. 35 от АПК. Съдът е посочил, че индивидуалният административен акт е издаден от компетентен орган - зам. изпълнителния директор на ДФЗ, действащ в рамките на материалните предели на правомощията си, предоставени му от изпълнителния директор, съгласно чл. 20 а от ЗПЗП, както и в изискуемата писмена форма, съдържа императивно предвидените в чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити, в това число и фактическите и правни основания за издаването му. Отхвърлил е основните възражения на жалбоподателката за допуснати съществени процесуални нарушения в хода на административното производство, довели до незаконосъобразност на крайния акт, с който същото е приключило, във връзка с нередовното връчване на адреса в [населено място] на административни актове (уведомителното писмо и АУПДВ), като е посочил, че нередовното връчване има за правна последица само и единствено непреклудиране на възможността този акт да бъде оспорен, тъй като не е започнал да тече срокът за това, но невръчването не се отразява на законосъобразността му, още по-малко на неговата валидност. Посоченото се отнася и до обстоятелството за нередовно връчване на изпратеното до жалбоподателката уведомление с писмо изх. № 01-6500/9348 от 31.10.2016 г. на ДФЗ за започване на административното производство. Липсата на доказателства за уведомяване на жалбоподателката за започване на административното производство, съгласно чл. 26, ал. 1 от АПК, не може да се приеме за съществено процесуално нарушение в разглеждания случай, тъй като органът действа при условията на обвързана компетентност и фактите в производството се установяват служебно и без намесата на засегнатото лице. Нарушението би било съществено само тогава, когато то само по себе си опорочава процедурата – допускането му се отразява на съдържанието на акта и ако не е било допуснато, то въпросът би бил разрешен по друг начин и крайният резултат би бил различен. В случая, приетото за установено от административния орган от фактическа страна се основава на доказателства, които се представят от други органи или се събират служебно от органа, водещ производството, а не от жалбоподателя или от трети заинтересовани лица. Поради това и при активното участие на жалбоподателката тези факти не биха били променени. Същата не е оспорила факта, че не е подала "заявка за плащане" за 2016 г. Първоинстанционният съд е приел, че при издаване на акта е приложен правилно и материалния закон. От фактическа страна не е спорно, че жалбоподателката, в качеството си на земеделски производител е подала заявление за подпомагане от 17.04.2013 г., регистрирано с УРН 386554 в ИСАК, като е одобрена за участие по мярка 214 "Агроекологични плащания" от ПРСР 2007-2013 г. Същата е отглеждала 239 пчелни семейства - регистрационна карта на пчелин с № 7841-0542, с описано местонахождение и площ, като с нотариално заверена декларация от 11.11.2015 г. е удостоверила, че е предоставила на трето лице - К. Иванова 239 пчелни семейства и 239 броя пчелни кошера с поет агроекологичен ангажимент. Приобретателката Иванова е подала заявление в ОДБХ – Търговище и на 18.11.2015 г. е издадено удостоверение за регистрация на животновъден обект № 144-I от 20.11.2015 г. за 250 броя пчелни семейства на К. Иванова, като е посочено, че обектът отговаря на ветеринарните изисквания. Считано от 18.11.2015 г. жалбоподателката е отписана от Регистъра на земеделските стопани, поради прекратяване на дейността си, за което е издадено удостоверение на ОСЗ – Търговище. Посочените обстоятелства, както и това че след извършената продажба на стопанството и прекратяването на регистрацията й като земеделски производител не е подала "заявка за плащане" за четвъртата поред година - 2016 г. от поетия през 2013 г. агроекологичен ангажимент. В тази връзка съдът е отхвърлил възражението, че след като приобретателят е продължил да изпълнява поетия ангажимент няма основание за прекратяването му. позовал се е на нормата на чл. 34, ал. 1 от Наредба № 11, съгласно която при прехвърляне на стопанство, подпомагано по реда на тази наредба, приобретателят може да продължи извършването на агроекологичните дейности до края на петгодишния период, когато са изпълнени кумулативно, изискванията по т. 1 до 4 от същата алинея. В т. 4 на чл. 34, ал. 1 от Наредба № 11 е визирано, че при прехвърляне на стопанство, подпомагано по реда на тази наредба, приобретателят може да продължи извършването на агроекологичните дейности до края на петгодишния период, като прехвърлителят и приобретателят подават пред областната дирекция на фонда по регистрация на прехвърлителя съвместна декларация по образец, одобрен от изпълнителния директор на ДФЗ за прехвърляне на стопанството. Такава съвместна декларация не е подадена, т. е. липсва основание да се приеме, че е налице продължаване на агроекологичния ангажимент и извършване на агроекологичните дейности до края на петгодишния период от страна на приобретателя. Съгласно чл. 18, ал. 3, т. 4 от Наредба № 11 при неизпълнение на изискването за ежегодно подаване на заявление за плащане по време на поетия агроекологичен ангажимент, ДФЗ прекратява същия и подпомаганите лица възстановяват получената финансова помощ. Заявление за плащане за четвъртата годна от поетия ангажимент не е подавана, не са изпълнени изискванията за продължаване на агроекологичните дейности до края на петгодишния период от приобретателя на стопанството, поради което решаващият съд е приел, че законосъобразно с оспорения акт е прекратен агроекологичния ангажимент на жалбоподателката, на основание чл. 67, ал. 1 от Наредба № 11. Така постановеното решение е правилно. Неоснователно е твърдението в касационната жалба, че е неправилен изводът на съда, че в рамките на административното производство не са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, които да опорочат акта до степен на нищожност или незаконосъобразност. Отново се релевира оплакването, че нередовното връчване на уведомлението за започване на производството по смисъла на чл. 26, ал. 1 от АПК, е довело до лишаване на лицето да упражни правото си на защита, в това число и това право да бъде упражнено своевременно. Възражението се поддържа и с оглед приложението на чл. 34-36 от АПК, предвид невъзможността за преглед на документите в преписката, право на становище, искания и представяне на доказателства от жалбоподателката, като се твърди че нарушенията са съществени. Възражението е неоснователно. Правилно първоинстанционният съд е приел, че нарушенията на изискванията на чл. 26, ал. 1 от чл. 34-36 от АПК не са съществени, тъй като същите не се отразяват на съдържанието на акта и ако не бяха допуснати, административният орган не би постановил акт с различно съдържание. Вярно е посоченото в касационната жалба, че съгласно чл. 26, ал. 1 от АПК, административният орган е длъжен да информира заинтересованото лице за началото на образуваното спрямо него производство, като несъмнено спазването на това задължение е от значение за надлежното упражняване на правото на защита на засегнатия субект. Неспазването на това задължение обаче не винаги съставлява съществено нарушение на административно производствените правила, както е посочил и предходния касационен състав в отменителното си решение, с което е върнал делото за ново разглеждане. Съществено ще е нарушението само когато би довело до различно волеизявление на административния орган и промяна на обективирания в оспорения акт правен резултат. В случая правилно решаващият съд е приел, че нарушението на чл. 26, ал. 1 от АПК, както и това по чл. 35-36 от АПК - непредставяне на обяснения или възражения от жалбоподателката и доказателства не се отразява върху съдържанието на акта, поради което порокът е несъществен. Заинтересованото лице има право да представи обяснения, възражения и да ангажира доказателства, но същите следва да са от значение за произнасянето на административния орган, съответно чието наличие би довело до друго разрешение на спорното правоотношение. В случая правилно съдът е посочил, че фактите и обстоятелствата по спора се установяват служебно и без намесата на засегнатото лице. Извършени са служебни административни проверки. В рамките на съдебното производство засегнатото лице е имало възможност да осъществи правото си на защита, но както пред решаващия съд, така и понастоящем в касационната жалба се твърди, че жалбоподателката е била лишена от възможността да установи, че изпълнението на агроекологичния ангажимент е продължило и след прехвърлянето на стопанството от приобреталката, което обстоятелство не е от съществено значение за спора. Такова съществено значение имат данните дали е подадено заявление за плащане, съответно дали е подадена съвместна декларация от прехвърлителя и приобретателя на агроекологичния ангажимент. Безспорно е, че такива заявление и съвместна декларация не са подадени. При това положение е без значение дали фактически е продължило изпълнението на агроекологичния ангажимент. Жалбоподателката не е изпълнила задължението си по договора да уведоми ДФЗ за прехвърлянето на стопанството си, съответно да подаде съвместна декларация с приобретателя, както и да подаде заявка за плащане за съответната година от петгодишния ангажимент. В тази връзка несъстоятелно е възражението в касационната жалба, че същата след прехвърлянето на стопанството не е имала право и задължение да прави заявка за плащане. Нормата на чл. 34, ал. 1, т. 4 е категорична, че за да може да се продължи изпълнението на поетия ангажимент от приобретателя в случаите на прехвърляне на стопанството, подпомагано по реда на тази наредба, следва да се подаде съвместна декларация по образец от прехвърлителя и приобретателя за извършеното прехвърляне. Съгласно чл. 34, ал. 2 от Наредба № 11, ДФЗ-РА уведомява прехвърлителя и приобретателя за взетото решение в срок един месец от постъпване на декларацията в ОД на ДФЗ. т. е. едва след подаване на декларацията за ДФЗ тече срокът за вземане на решение, съответно до този момент върху прехвърлителя тежи задължението относно агроекологичния ангажимент, в това число и задължението за подаване на заявление за плащане. Изводът се подкрепя и от анализа на нормата на чл. 7, ал. 1 от Наредба № 11, съгласно който агроекологичните дейности се изпълняват за срок от пет последователни години, като срокът започва да тече от началото на годината на подаване на "Заявление за подпомагане", което през първата година на кандидатстване е и "Заявление за плащане", а всяка следваща година до изтичане на петгодишния срок кандидатите за подпомагане подават "Заявление за плащане" - ал. 2 на същия текст. Жалбоподателката е одобрена за участие по мярка 214 с писмо от 13.09.2013 г., която е и първа година на петгодишния ангажимент. Същата е подала заявления за плащане за 2014 г. и 2015 г., но не е изпълнила задължението са да подаде заявление за плащане за процесната 2016 г. Като не е подала заявление за плащане за кампания 2016 г. не е спазила изискванията на Наредбата за поетия от нея ангажимент, поради което законосъобразно административният орган е прекратил ангажимента на основание чл. 18, ал. 3, т. 4 от Наредбата. Към момента, в който е следвало да подаде заявление за плащане, прехвърлянето на стопанството не е настъпило, тъй като не е спазен визирания в чл. 34 от Наредба № 11 ред. В този смисъл е ирелевантно отписването на жалбоподателката от Регистъра на земеделските производители. В този смисъл относимите факти са изяснени, като нарушенията по чл. 34-36 правилно са приети от съда за несъществени. Съдът правилно е издирил и приложил и материалния закон. Правилно съдът е приел, че оспорения индивидуален административен акт е законосъобразен, като е отказана финансова помощ, съответно е прекратен агроекологичния ангажимент, тъй като са налице основанията на чл. 63, т. 1 във вр. с чл. 77, т. 4, б. "в" от Регламент ЕС 1306/2013 г., във вр. с чл. 18, ал. 3, т. 4 и чл. 67 от Наредба № 11/2009 г. На основание чл. 221, ал. 2 от АПК мотивите, които се споделят от касационната инстанция не следва да бъдат преповтаряни. Постановеното решение е правилно, не са налице касационни основания за отмяната му и същото като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора е основателна претенцията на ответника по касация за присъждане на разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение, което на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ следва да бъде определено на 100 лева. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, Пето отделение,