Решение № 5300 от 26.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13734/2020 г.

Решение № 5300 от 26.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13734/2020 г., II о., докладчик съдията Стефка Кемалова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 219 ЗУТ. Образувано е по касационна жалба на Л. Т., подадена чрез адвокат С. С., против Решение № 1368/25.09.2020 г., постановено по административно дело № 305/2019 г. по описа на Административен съд – Варна, с което е отхвърлена жалбата й срещу Заповед № ДК-02-СИР-03/20.12.2018 г. на Началника на РДНСК – Североизточен район, поправена със Заповед № ДК-02-СИР-04/21.12.2018 г., нареждаща премахване на незаконен строеж. В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на съдебното решение, поради което се иска неговата отмяна, ведно със съответните последици. Ответната страна, РДНСК – Варна, се представлява от юрисконсулт С., който оспорва касационната жалба и моли да бъде оставена без уважение по съображения, развити в писмен отговор. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, като предлага съдебното решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на Второ отделение счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. С оспорената заповед, поправена на основание чл. 62, ал. 2 АПК, е наредено премахването на следния строеж, квалифициран като незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ: "Пристройки, приобщаване на покривни тераси и реконструкция на апартамент № 24 /мезонет/ и апартамент № 25, на седми и осми етаж на жилищна сграда", находяща се в УПИ XVII – 3, 4 /с идентификатор 10135.130.333/, кв. 542 по плана на 14-ти м. р. гр. Варна, с административен адрес: бул. "Владислав Варненчик" № 142-144. Съдът е отхвърлил жалбата на Л. Т. против посочената заповед, развивайки мотиви за нейната законосъобразност. Настоящият съдебен състав счита, че оспореното решение е неправилно. В хода на съдебното производство, съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, регламентирани в чл. 153, ал. 1 и ал. 2 АПК, във връзка с чл. 219 ЗУТ, изразяващо се в следното: След като е заличил органът, издал процесната заповед – Началникът на РДНСК - Североизточен район, е конституирал в качеството на ответник по делото "РДНСК – Варна", вместо административният орган, поел правомощията по издаване на заповед за премахване на незаконен строеж от първа до трета категория, който е "Началникът на РДНСК – Варна". Съгласно чл. 8, ал. 1 от действащият към момента на издаване на заповедта Устройствен правилник на Дирекцията за национален строителен контрол, Регионалните дирекции /РДНСК/ са с териториален обхват на действие на територията на съответните райони от ниво 2 съгласно чл. 4, ал. 3 ЗРР, които са шест на брой, в това число Североизточен район, включващ в обхвата си Област Варна. Този устройствен правилник е бил отменен /ДВ, бр. 42 от 28.05.2019 г. /, като с ПМС № 127/22.05.2019 г. е приет нов Устройствен правилник на Дирекцията за национален строителен контрол /обн., ДВ, бр. 42 от 28.05.2019 г. /, съгласно който в състава на специализираната администрация на ДНСК се включват 28 звена – регионални дирекции за национален строителен контрол с териториален обхват на действие на територията на съответната област, в това число и РДНСК – Варна. С оглед на тази законодателна промяна и тъй като органът, издал заповедта е престанал да съществува, а неговата компетентност по въпроса е била предоставена на Началника на РДНСК – Варна, видно от Заповед № РД-13-171/13.06.2019 г. на Началника на ДНСК, именно този орган е следвало да бъде конституиран като ответник по делото, а не звеното, което ръководи. Във връзка с изложената по-горе структурна промяна в ДНСК, неправилен се явява изводът на съда, съдържащ се в оспореното решение за това, че компетентността на органа, издал заповедта, произтича от Заповед № РД-13-171/13.06.2019 г. на Началника на ДНСК. Напротив, тази делегираща заповед е неотносима в случая, тъй като е издадена след датата на издаване на оспорената заповед. Съдебният състав не е извършил фактическо установяване и съответния му правен извод относно относимата делегираща заповед, посочена в процесната - Заповед № РД-13-178/11.08.2014 г. на Началника на ДНСК, която освен това и не се съдържа по делото /от л. 1 до л. 261 включително/. Разпореденият за премахване строеж всъщност представлява два отделни строежа, наречени в заповедта "пристройки, приобщаване на покривни тераси" и "реконструкция" на двата апартамента. Един от спорните въпроси по делото е свързан с компетентността на органа, издал заповедта, произтичаща от категорията на процесния строеж, който е квалифициран от него като трета категория на основание чл. 137, ал. 1, т. 3, буква "ж" ЗУТ. Съгласно тази норма "реконструкцията" и "основният ремонт" на строежи от трета категория, са от същата категория, като в случая няма спор, че сградата, в която се намират двата апартамента е от трета категория, тоест тяхната реконструкция представлява строеж от трета категория. Относно процесните три пристройки съдът е приел, че също са от трета категория, без да обоснове този си извод и даде мотивиран отговор на възражението, че попадат в по-ниска категория строеж, тъй като са изградени след и въз основа на Разрешение за строеж № 72/14.10.2014 г. на Главния архитект на Район "Одесос" при Община Варна. С това разрешение за строеж на Л. Т. е разрешено да изгради "Покрития /слънцезащитни съоръжения/" над част от терасите към апартамент № 24 и апартамент № 25, като разрешеният строеж е категоризиран от шеста категория, на основание чл. 137, ал. 1, т. 6 във връзка с чл. 147, ал. 1, т. 9 ЗУТ. Действително, по делото е установено, че на място върху покривните тераси са изградени строежи, излизащи извън обхвата на посоченото РС, но от това обстоятелство не може да се изведе категоричният извод, че представляват строежи от трета категория. Съмнение върху този извод на съда поражда и разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 3, буква "ж" ЗУТ, в обхвата на която са включени "реконструкцията" и "основният ремонт" на строеж от трета категория, докато "пристройката" е нов строеж, тоест не представлява реконструкция или основен ремонт на вече съществуващ. Отговор на възражението в горния смисъл, не е даден в съдебното решение. На следващо място, съдът не е изложил ясно и мотивирано становището си по възражението, че част от строително-монтажните дейности, чрез които е поставена металната конструкция /метални колони, напречни и надлъжни метални греди/ на пристройките, са законно извършени - въз основа на Разрешението за строеж № 72/14.10.2014 г. Необоснован, съответно неправилен се явява изводът му, че с посоченото РС е разрешено изграждането на слънцезащитни съоръжения "само" на кота 16, 80 м. на северозападната фасада на калкан до апартамент № 26 с покрита площ 41, 80 кв. м. Напротив, установено е, че с това разрешение за строеж, е разрешено изграждането и на второ слънцезащитно съоръжение на кота 19, 50 м. на югоизточната фасада на калкан до апартамент № 25, с покрита площ 11, 50 м. Все в тази насока, необоснован се явява и изводът, възприет в съдебното решение, че установените на място пристройки не съответстват на издаденото РС № 72/14.10.2014 г. "в нито една негова част". Относно строежът, квалифициран като реконструкция на двата обекта, съдебният състав не е отговорил на възражението, че част от описаните в заповедта дейности, а именно премахването на вътрешни преградни стени в апартаментите, не представляват "реконструкция" по смисъла на § 5, т. 44 ДР ЗУТ, тоест не би следвало да влизат в предметния обхват на заповедта. От съществено значение за разрешаване на настоящия правен спор е отговорът на възражението, свързано с адресатите на заповедта, както и, че част от процесните СМР не са извършени от жалбоподателката и попадат върху общи части на сградата. В тази връзка е останал неизяснен въпросът, по който се поддържа твърдение от оспорващата, че не е извършила част от конструктивните изменения в обектите, тъй като ги е придобила в този им вид. Съдът е приел, че СМР, представляващи реконструкция на апартаментите са извършени след въвеждане на сградата в експлоатация на 03.04.2009 г., но не е установил по безспорен начин, че именно Л. Т. ги е осъществила, още повече, че е придобила собствеността върху тях след тази дата. За изясняване на този спорен въпрос, съдебният състав е следвало да даде конкретни указания на оспорващата в изпълнение на задължението му, разписано в чл. 171, ал. 5 АПК. Относно конструктивните промени, не е съобразено обстоятелството, че част от тях не са в обема на собственост на жалбоподателката, а в общи за етажните собственици части, с оглед на което не е даден отговор на възражението й, как би подлежала на изпълнение заповедта, при условие, че не е установено и качеството й на "извършител" на тези промени. Относно строежите, изпълнени върху покривните тераси, които оспорващата не отрича да е извършила, съдът не е изяснил въпроса със собствеността на терасите от гледна точка на това, в какво качество е вменено на Т. задължението да ги премахне – като собственик, сама или заедно с останалите етажни собственици, или като извършител. Следва да се отбележи, че от съдържанието на оспорената заповед възниква съмнение и неяснота за това кои са нейните адресати. Този въпрос е важен, тъй като касае формата на административния акт, като по него съдът е бил длъжен да извърши проверка и изложи мотиви, съгласно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 АПК, дори и без наличието на конкретни оплаквания в жалбата. В съдебното решение бланкетно е прието, че заповедта е в изискуемата от закона форма. Но, видно от нейното съдържание е следното: 1. В мотивите й на стр. 2 е записано, че "възложители /собственици/ на строежа са Л. Т. и етажните собственици на жилищната сграда"; 2. Отново в мотивите – на стр. 4 е отразено, че "извършител на строежа е Л. Т. "; 3. В разпоредителната част на заповедта, в т. 2 е записано, че след влизането й в сила, следва да се отправи покана за доброволно изпълнение на разпореденото премахване до "собственика на незаконния строеж"; 4. Отново в диспозитива, в т. 3 е разпоредено, че "при неспазване на срока за доброволно изпълнение по т. 2 от заповедта, принудителното премахване на незаконния строеж ще се извърши за сметка на "извършителя". Първостепенният съд не е изложил мотиви относно тази неяснота, касаеща адресатите на заповедта, съответно не е отговорил на въпроса - на кого е вменено задължението по премахване на строежа, само на Л. Т., в качеството й на извършител или на нея и на етажните собственици, в качеството им на собственици на строежа, както коя част от предметния строеж, който се каза по-горе включва два отделни строежа, е задължен всеки да премахне. На последно място, следва да се отчете и липсата на мотиви в съдебния акт относно законосъобразността на Заповед № ДК-02-СИР-04/21.12.2018 г., с която на основание чл. 62, ал. 2 АПК е извършена поправка на допусната очевидна фактическа грешка в основната заповед, и която също е била предмет на оспорване пред Административен съд - Варна. С оглед изложените по-горе допуснати съществени процесуални нарушения, предвид неизяснени относими за спора факти и постановяване на съдебния акт без изложени мотиви по основни възражения, приложение следва да намери разпоредбата на чл. 222, ал. 2 АПК, като след отмяната му, делото подлежи на връщане за ново разглеждане от друг съдебен състав на Административен съд - Варна. При новото разглеждане на спора, е необходимо съдебното производство да се проведе отначало с конституирането на надлежния ответник, следва да се установят относимите факти, да се извърши пълна проверка за законосъобразност на оспорената заповед съгласно чл. 168, ал. 1 АПК и да се даде отговор на посочените по-горе възражения. При този изход на спора и на основание чл. 226, ал. 3 АПК, разноски не следва да се присъждат на този етап от съдебното производство. Воден от горното, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,