Решение № 4599 от 5.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 188/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на кмета на Община Пловдив, район Източен, чрез процесуален представител юрк. С. Ловчалиева, против решение 9482/04 ноември 2024 г., постановено по адм. д. 833/2024 г. по описа на Административен съд Пловдив. С доводи за неправилност и незаконосъобразност се иска неговата отмяна. Писмени възражения по касационната жалба са депозирани в законовия срок. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне на решението в сила. Върховният административен съд, второ отделение, в настоящия състав, намира жалбата за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения. Производството пред първоинстанционния съд е било образувано след като с решение 4784/16 април 2024 г., постановено по адм. д. 1724/2024 г. на ВАС е отменено решение 1930/09 ноември 2023 г., постановено по адм. д. 1081/2022 г. на Административен съд Пловдив и делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Жалбата е била подадена от Н. Д. А. и Ш. Х. А., против заповед ЗРИ-161/06 март 2023 г., издадена от кмета на район Източен, Община Пловдив, с която на основание чл. 225а ал. 1 ЗУТ, вр. чл. 225, ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗУТ, е наредено премахването на незаконен строеж, представляващ: Двуетажна масивна сграда с приблизителна площ 76 кв. м., построена в имот общинска собственост ПИ с идентификатор 56784.525.1035 по КККР на гр. Пловдив в част от УПИ VIII 37, 36, 35 от кв. 447 нов по плана на [жк], гр. Пловдив, с административен адрес: ГР. Пловдив, [улица], с лице към [улица]. При второто разглеждане на делото първоинстанционният съд е отменил заповедта като незаконосъобразна и е осъдил Община Пловдив да заплати на Н. Д. А. и Ш. Х. А. разноски по делото в размер на 3 587 лв. Решението е валидно, допустимо и правилно. За да постанови акта си решаващият съд, след цялостна и задълбочена преценка на доказателствата по делото, вкл. заключенията на вещите лица по назначените и приети, неоспорени СТЕ и вземайки предвид доводите и възраженията на страните, както и релевантните за съда факти и обстоятелства е достигнал до верни правни изводи. Спорният момент е за евентуалната търпимост на строежа, изключваща възможността за неговото премахване. Преценката относно приложимите хипотези на § 16, ал. 1 ал. 3 ПР ЗУТ и на § 127, ал. 1 ПЗР ЗУТ е в зависимост от датата на извършване на строежа, като тежестта да я установи е върху заинтересуваните страни, в случая Н. Д. А. и Ш. Х. А.. Верни са изводите на решаващия съд, че за процесния строеж към момента на изграждането му (1996 г. 1997 г.), следва да бъде разгледана хипотезата на § 16, ал. 2 ПР ЗУТ, според която незаконни строежи, започнати в периода 08 април 1987 г. до 30 юни 1998 г., но неузаконени до влизане в сила на този закон, не се премахват, ако са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им или съгласно този закон, и ако са декларирани от собствениците им пред одобряващите органи до 31 декември 1998 г. В настоящия случай, видно от заключението на вещото лице Р. по допуснатата и приета СТЕ е, че процесният строеж попада изцяло в част застрояване на действащия ПУП за УПИ VIII-37,36,35 от кв. 447 - нов, по плана на [жк], гр. Пловдив, представляващ квартално - застроителен и силуетен план (КЗСП) по смисъла на ЗТСУ, отм. или работен устройствен план (РУП) по смисъла на ЗУТ, одобрен със заповед ОА-800 от 25 юни 1996 г. на зам. кмет и главен архитект на Община Пловдив. Липсва противоречие на построеното както с действащия понастоящем, така и с действалия към 1965 г. ПУП-ПРЗ. Не липсва и кумулативно изискуемата материално-правна предпоставка за търпимост на строежа - същият да е деклариран от собственика пред одобряващите органи до 31 декември 1998 г., т. е. строежът отговаря на изискванията на § 16, ал. 2 ПР ЗУТ за определянето му като търпим и неподлежащ на премахване. Законосъобразен е изводът на съда, че оспореният акт е издаден при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, като първоинстанционният съд излага подробни мотиви за несъответствие на оспорената заповед с принципът за съразмерност, съдържащ се в чл. 6 АПК, както и с чл. 8 ЕКЗПЧОС, които мотиви напълно се споделят от настоящата съдебна инстанция. Основното предназначение на строежа е за жилищни нужди и въпреки, че не е спорно по делото, че строежът е незаконен е установено, че разпоредената за премахване сграда е единственото жилище за адресатите на заповедта и останалите обитатели, че същата се е ползва от семейството и възходящите им от повече от 50 години, както и че голяма част от обитателите са възрастни, с влошено здравословно състояние и без каквито и да било възможности за осигуряване на друго жилище. Заповедта е в несъответствие с чл. 8, § 1 КЗПЧОС, тъй като правото на жилище е въздигнато от Конвенцията като основно защитимо право на всеки индивид. От предоставената от Община Пловдив справка става ясно, че за ответниците процесната сграда представлява единствено жилище, като на същия адрес има регистрирани общо около 10 човека - освен Н. и Ш. А. също и членове на семейството им - техни деца и внуци, т. е. става дума за многочленно семейство, което няма осигурено друго жилище за задоволяване на жилищните нужди или достатъчна материална обезпеченост за осигуряване на друго жилище, Т.е първоинстанционният съд е достигнал до правилен извод за неспазване на принципа за съразмерност по чл. 6, ал. 2 АПК, поради непропорционалност на мярката, отчитайки баланса между личния интерес от запазване на строежа и обществения от премахването му, в каквато насока са предписанията по Решение от 21 април 2016 г. на ЕСПЧ, дело И. и Ч. срещу България". Не са налице отменителните основания на чл. 209 АПК, решението като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба - без уважение. С оглед изхода на делото и във връзка със своевременно направеното искане, в тази връзка, на ответниците следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 1200 лева, доказани по своя размер. Налице е искане за редуциране поради възражение за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение. Съгласно чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела по ЗУТ, без определен материален интерес, минималното възнаграждение е 1 250 лв., поради което същите не следва да се редуцират, тъй като размера съответства на минимално регламентирания. Воден от изложените съображения и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение, в настоящия състав