Решение № 173 от 8.1.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7736/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на директора на Областна дирекция на Държавен фонд Земеделие , гр. Пловдив, подадена чрез процесуалния представител главен юрисконсулт К. Недялкова, против решение 1953 от 05.05.2025 г., постановено от Административен съд Пазарджик, VII състав, по адм. д. 1301/2024 г. С жалбата и в писмено становище от 05.11.2025 г., депозирано чрез упълномощен юрисконсулт Г. Кочев, се релевират касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК - неправилност на оспорения съдебен акт като постановен при допуснато нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и поради неговата необоснованост. Касационният жалбоподател оспорва изводите на първостепенния съд досежно нищожността на оспорената заповед и сочи, че действително тя е издадена въз основа на заповед 03-РД/1404 от 23.07.2015 г. на изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие /ДФЗ/, но в случая е допусната техническа грешка при изписване на правилната заповед, а именно заповед 03-РД/203 от 18.02.2015 г. на изпълнителния директор на ДФЗ, която представя с жалбата. Изразява становище, че не са налице допуснати толкова съществени нарушения на материалния закон, които биха довели до нищожност на оспорения административен акт, тъй като същият е издаден въз основа на конкретни правни норми и не е лишен напълно от правно основание. Претендира отмяна на обжалваното решение и присъждане на сторените разноски за двете съдебни инстанции. При условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. Ответникът - А. С. С. оспорва касационната жалба с писмено становище и с молба от 05.11.2025 г., представени чрез упълномощен адвокат Т. Василев, който пледира за отхвърлянето ѝ, както и за потвърждаване обжалваното решение на Административен съд Пазарджик. Заявява искане за възлагане на направените по делото разноски, представляващи адвокатско възнаграждение, съобразно представен списък по чл. 80 ГПК. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, тъй като от събраните по делото доказателства съдът правилно е установил, че заповедта от 23.07.2015 г. на изпълнителния директор на ДФЗ не касае надлежно делегиране на правомощия на териториалните дирекции, в случая на директора на ОД на ДФЗ да издава актове по конкретната мярка и конкретния програмен период от Програмата за развитие на селските райони. Според участващия по делото прокурор при така установеното, първостепенният съд законосъобразно е приел, че оспорената заповед е издадена от некомпетентен орган. Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба на директора на Областна дирекция на Държавен фонд Земеделие , гр. Пловдив, за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение 1953 от 05.05.2025 г. е обявена нищожността на заповед 03-160-РД/2/ от 07.01.2021 г. на директора на Областна Дирекция на Държавен фонд Земеделие Пловдив, с която е изискано от А. С. С. да възстанови полученото първо плащане и му е отказано изплащане на второ плащане по Договор 13/112/01266 от 15.05.2009 год., в размер на 48892,00 лева, по Мярка 112 Създаване на стопанства на млади фермери от Програмата за развитие на селските райони 2007-2013 г. и договорът е прекратен едностранно; Областна Дирекция на Държавен фонд Земеделие Пловдив е осъдена да заплати на А. С. С., сумата от 810,00 /осемстотин и десет/ лева, представляваща съдебно-деловодни разноски по делото. За да достигне до този резултат решаващият състав на Административен съд Пазарджик е приел, че оспореният акт е издаден от некомпетентен орган и поради това нищожен, тъй като за Директора на ОД на ДФЗ не е налице изрично делегиране на правомощия от изпълнителния директор на ДФЗ да издава актове, от кръга на процесния. Счел е, че в разглеждания случай оспорената заповед е постановена във връзка с подпомагане по Мярка 112 Създаване на стопанства на млади фермери от Програмата за развитие на селските райони 2007 - 2013 г. по реда на Наредба 9 от 3.04.2008 г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка Създаване на стопанства на млади фермери по Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 - 2013 г. /Наредба 9/, докато с посочената като правно основание заповед 03-РД/1404 от 23.07.2015 г. на изпълнителния директор на ДФЗ са делегирани правомощия на директорите на областните дирекции на ДФЗ, в съответствие с териториалната им компетентност, да вземат решения и да издават заповеди за отказ от финансиране, както и да прекратяват/развалят договори при наличието на основанията, предвидени в Наредба 14 от 28 май 2015 год. за прилагане на подмярка 6.1 Стартова помощ за млади земеделски стопани от мярка 6 Развитие на стопанства и предприятия от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014-2020 г.., както и да преразглеждат издадените заповеди при условията на чл. 91, ал. 1 АПК. Според първостепенния съд, макар подмярка 6. 1 по Наредба 14 да е продължение на мярка 112 по Наредба 9, в случая се касае за различни мерки по различни програмни периоди и поради това заповед 03-РД/1404 от 23.07.2015 г. на изпълнителния директор на ДФЗ удостоверява ненадлежно делегиране на властнически правомощия по издаване на актове от категорията на оспорения. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които изискват неговата отмяна. С оспорената заповед 03-160-РД/2/ от 07.01.2021 г. на директора на ОД на ДФЗ Пловдив от А. С. С. е изискано възстановяването на цялата сума на полученото първо плащане и му е отказано изплащане на второ плащане по Договор 13/112/01266 от 15.05.2009 г., в размер на 48892,00 лева, по Мярка 112 Създаване на стопанства на млади фермери от Програмата за развитие на селските райони /ПРСР/ 2007-2013 г. и договорът е прекратен едностранно. Заповедта е издадена на основание чл. 20а, ал. 2 и ал. 6 от Закона за подпомагане на земеделските производители /ЗПЗП/, чл. 26, ал.1, т. 3 от Наредба 9 от 03.04.2008 г., както и заповед 03-РД/1404 от 23.07.2015 г. на изпълнителния директор на ДФЗ. Няма спор относно правнорелевантния факт, че последната е издадена на основание чл. 20а, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 ЗПЗП, чл. 11, ал. 1 и ал. 2, както и чл. 43, и чл. 44 от Устройствения правилник на Държавен фонд Земеделие , и с нея делегирани правомощия на директорите на областните дирекции на ДФЗ, в съответствие с териториалната им компетентност, да вземат решения и да издават заповеди за отказ от финансиране, както и да прекратяват/развалят договори при наличието на основанията, предвидени в Наредба 14 от 28 май 2015 г. за прилагане на подмярка 6.1 Стартова помощ за млади земеделски стопани от мярка 6 Развитие на стопанства и предприятия от ПРСР 2014-2020 г., както и да преразглеждат издадените заповеди при условията на чл. 91, ал. 1 АПК. Настоящият съдебен състав напълно споделя тезата на първостепенния съд, че в АПК не са регламентирани изрично правни основания за нищожност на административните актове, но в теорията и съдебната практика вече са формирани критерии, а именно: нищожен е само този административен акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че актът изначално, от момента на издаването му, не може да породи правните последици, към които е насочен. В случая по делото безспорно се установява, че заповед 03-160-РД/2 от 07.01.2021 г. на директора на ОД на ДФЗ Пловдив е издадена при липса на материална компетентност, защото заповедта, посочена като правно основание за издаване на процесната, действително не удостоверява надлежно делегиране на властнически правомощия. Обосновано първостепенният съд е преценил, че оспорената и оправомощаващата заповеди, освен че касаят различни мерки от ПРСР, се отнасят и до различни програмни периоди. Действително, според § 2 от преходните и заключителни разпоредби на Наредба 14 от 28 май 2015 г., разходите за второ плащане по проекти на млади фермери, одобрени по реда на Наредба 9 от 2008 г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка Създаване на стопанства на млади фермери по Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 2013 г. /обн., ДВ, бр. 42 от 2008 г.; изм., бр. 107 от 2008 г., бр. 9 от 2009 г., бр. 83 от 2011 г., бр. 23 и 60 от 2012 г., бр. 44 от 2013 г./ се извършват от бюджета на подмярка 6.1 Стартова помощ за млади земеделски стопани съгласно чл. 3 на Регламент (ЕС) 1310/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 г. относно определяне на някои преходни разпоредби във връзка с подпомагането на развитието на селските райони от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони /ЕЗФРСР/, за изменение на Регламент (ЕС) 1305/2013 на Европейския парламент и на Съвета по отношение на ресурсите и тяхното разпределение за 2014 г. и за изменение на Регламент (ЕО) 73/2009 на Съвета и регламенти (ЕС) 1307/2013, (ЕС) 1306/2013 и (ЕС) 1308 на Европейския парламент и на Съвета във връзка с прилагането им през 2014 г. (ОВ L, бр. 347 от 20 декември 2013 г.). По аргумент от цитираната разпоредба правилно решаващият съдебен състав е преценил, че подмярка 6.1 по Наредба 14 се явява продължение на мярка 112 по Наредба 9, по която настоящият ответник е получил финансиране въз основа на сключения с ДФЗ договор 13/112/01266 от 15.05.2009 г. Изложеното обаче не може да санира допуснатия порок при издаването на оспорения акт и затова той не може да породи желаните от административния орган правни последици. Нищожният административен акт не поражда никакви правни последици за адресатите си и за да не създава правна привидност, че съществува, при констатиране на основание за нищожност, каквото винаги е издаването му при липса на компетентност, съдът следва да го отстрани от правния мир - чрез обявяване на неговата нищожност, както в случая правилно е процедирал първоинстанционният съд. Различни правни изводи не се налагат от твърденията на касационния жалбоподател, че не са налице допуснати толкова съществени нарушения на материалния закон, които биха довели до нищожност на оспорения административен акт, тъй като същият е издаден въз основа на конкретни правни норми и не е лишен напълно от правно основание. Липсата на материална компетентност на органа представлява абсолютен порок, който води до нищожност на административния акт, независимо от наличието на правни основания за издаването му, защото ненадлежното делегиране на властнически правомощия нарушава основно изискване за законосъобразност на акта, тъй като органът не е нормативно овластен да решава въпроса по същество. Касационният жалбоподател поддържа, че в случая се касае за допусната техническа грешка при изписване на правилната заповед за делегиране на правомощия на директорите на ОД на ДФЗ, а именно заповед 03-РД/203 от 18.02.2015 г. на изпълнителния директор на ДФЗ, която заповед представя с жалбата и която касае Мярка 112 Създаване на стопанства на млади фермери от ПРСР 2007-2013 г. Тази заповед не може да промени възприетата от административния съд фактическа и правна обстановка, и да опровергае правните му изводи, предвид забраната за нови фактически установявания в касационното производство, съгласно чл. 220 АПК. Освен това, представената пред настоящата съдебна инстанция заповед за делегиране на правомощия е различна от посочена като правно основание за издаване на оспорения административен акт. При липса на изрична компетентност за издателя на процесната заповед, правилно е обявена с обжалваното решение нейната нищожност. Съдебното решение не страда от инвокираните от касатора пороци - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което следва да бъде оставено в сила. На основание чл. 143, ал. 3 АПК искането на ответника за присъждане на разноски следва да бъде уважено. Същото е своевременно заявено, разноските са доказани в размер на 1000 лв. по силата на представения по делото договор за правна защита и съдействие. Претендираното адвокатско възнаграждение не се преценява като прекомерно, с оглед фактическата и правна сложност на спора. Предвид това, касаторът следва да заплати на ответника разноски в размер на 1000 лв. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,