Решение № 421 от 2.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 823/2008 г.

Решение № 421 от 2.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 823/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по реда на чл. 218а, б. "а" ГПК от 1952 г., вр. § 2, ал. ПЗР ГПК от 2007 г. Образувано е по жалба на Е. И. К., действащ чрез адв. С против решение № 218/29.11.2007 г. на Варненския апелативен съд, постановено по гр.д. № 349/2007 г. Сочи доводи за неправилност. Иска отмяна на въззивния съдебен акт и постановяване на решение по съществото на спора, с което иска му бъде изцяло уважен. Прокуратурата на Република България не е отговорила по реда на чл. 218г ГПК (отм.). В съдебно заседание чрез прокурор Д. от В. к. п. изразява становище за неоснователност на жалбата. Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) от легитимна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Предявен е иск от Е. И. К. срещу П. на Република България за заплащане на сумата от 35 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от предаване на съд и осъждане от Кубратския районен съд, както и за задържането му под стража като мярка за неотклонение. Първостепенният Разградски окръжен съд с решение № 42/28.06.2007 г. по гр.д. № 142/2007 г. е уважил претенцията до размер на 12 000 лв., на осн. чл. 2, т. 2 ЗОДОВ. Ищецът е осъден да заплати държавна такса в размер на 920 лв., на основание чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ. С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично това на първата инстанция, е отхвърлил изцяло иска. Осъдил е ищеца да заплати още 700 лв. държавна такса. За да постанови този резултат, съдът е установил от фактическа страна, че на 31.08.1995 г. Е. И. К. е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 5 НК - при условията на опасен рецидив и чрез разрушаване на прегради здраво направени за защита на имот и след като се сговорил предварително с Р. А. М., което не представлява маловажен случай, е отнел чужди движими вещи /1 бр. кафемелачка, 1 двукасетъчен дек, 1 фритюрник и 5 000 лв./ С присъда от 27.06.2001 г. той е признат за виновен и осъден на три години лишаване от свобода. Тя е отменена от втората инстанция, като делото е върнато на Районна п. - Кубрат. Отново му е повдигнато обвинение и е внесен обвинителен акт в РС Кубрат, като с присъда от 14.07.2005 г. К. е признат за виновен и осъден на три години лишаване от свобода. Първостепенният съдебен акт е изцяло отменен от Разградския окръжен съд, който с присъда от 13.01.2006 г. е признал подсъдимия за невинен. Спрямо К. е приложена и мярка за неотклонение "З" за времето 31.08.1995 г. - 19.12.1997 г. /две години, три месеца и деветнадесет дни/. Въззивният съд приел, че са налице условията за ангажиране отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, но липсват доказателства за конкретно претърпените неимуществени вреди в резултат на задържането под стража. В заключение е достигнал до извода за неоснователност на иска. Решението е постановено при нарушение на чл. 109, ал. 2 ГПК (отм.), поради което спорът е останал неизяснен от фактическа страна, а това е довело и до нарушение на материалния закон. Съдилищата не са изяснили твърденията на ищеца в какво точно се изразяват неимуществени вреди, претърпени от неоснователното му обвиняване в извършване на престъпление. Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство К. е изпитвал някакви неудобства, още повече, че е бил задържан под стража за немалък период от време, но е нужно да се определи твърдението на самия ищец как конкретно е увреден. Без това, няма как да бъде определен и предмета на спора. След като не са ясни конкретните вреди /"неимуществени" е само правна квалификация на всички онези, които нямат материално изражение/, то няма как да се прецени и кои са относимите за спора обстоятелства, съответно какво е становището по тях на противната страна, как се разпределя доказателствената тежест и кои факти и обстоятелства са доказани. При отделяне на спорното от безспорното в гражданския процес, освен това, съдът и при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), на практика изяснявана страните какво следва да доказват. Първостепенният съд не е изяснил спорния предмет според разпореденото в чл. 109, ал. 2 ГПК (отм.). Въззивният съд, като втори по съществото на спора и съгласно чл. 211 ГПК (отм.) е трябвало да изправи допуснатото процесуално нарушение, при което е можел да достигне и до други правни изводи и краен резултат. В случая, при това, предвид увреждащото действие, съдът не трябва да се ограничава само до строго формалните, външни доказателства. В заключение, въззивното решение като неправилно следва да бъде касирано и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение