Решение № 2043 от 28.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10046/2024 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК. Образувано е по подадена касационна жалба на Кмета на община Бургас, чрез юрисконсулт Марев срещу решение 5397 от 18.07.2024 г. постановено по адм.д.226 по описа на Административен съд гр.Бургас за 2024 г. С атакуваното решение е отменен акт за прихващане и възстановяване 94-0131421/1/ от 05.10.2023 г. издаден от орган по приходите при Община Бургас потвърдено с решение 94-01-35793/1/ от 21.12.2023 г. на Кмета на община Бургас. Според касаторът решението е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и е незаконосъобразно. С допълнителна молба по делото, като основание за неговата отмяна се сочи, че решението е неправилно и поради допуснати процесуални нарушения, тъй като съдът е следвало да разреши спора по същество, като посочи от коя партида и какъв размер следва да бъдат възстановени недължимо платените суми. Освен това решението противоречи на чл.154, ал.1 АПК. Другият собственик на имота С. С. е следвало да бъде конституиран по делото като заинтересовано лице, като по този начин е щял да бъде обвързан от постановения съдебен акт. Касаторът твърди, че от решението не става ясно кои са сумите, за които съдът е приел, че са недължимо платени. Вярно е, че г-жа Р. е направила две плащания, но те касаят предходни периоди. За част от периодите има издаден и влязъл в сила акт по чл.107, ал.3 ДОПК. Задълженото лице е имало възможност да поиска издаване на акт по чл.107, ал.3 ДОПК и евентуално да оспори размера на определените с него вземания. Подобна правна възможност не е реализирана. Задълженията са погасени доброволно. Неправилна е преценката на съда за приложението на чл.12, ал.2 ЗМДТ. Плащанията с приходната квитанция от 12.03.2021 г. са до обема на правото на собственост и разпоредбата е неправилно приложена. Моли, решението да бъде отменено. Моли, за присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение. При условията на евентуалност прави възражение за договореното и платено адвокатско възнаграждение. Ответникът Т. Д. Р., чрез адв.Георгиева оспорва касационната жалба и намира, че решението на АС гр.Бургас е правилно и обосновано. Приетите за установени факти от съда, в касационната жалба са третирани превратно. Заявява се искане да бъде отхвърлена касационната жалба, по подробни съображения изложени в отговор по нея и в представени писмени бележки по същество на спора. Претендира присъждане на разноски за един адвокат в размер на 200 лв. Върховна касационна прокуратура, чрез участвалия по делото прокурор намира подадената касационна жалба за процесуално допустима, а по същество изразява становище за нейната неоснователност. Предлага решението да бъде оставено в сила като правилно постановено. Върховен административен съд, състав на осмо отделение, преценявайки допустимостта на жалбата, правилността на решението във връзка с наведените доводи за наличие на касационни основания и след служебна проверка по чл.218, ал.2 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, неблагоприятно засегната от постановения съдебен акт, в срока по чл.211, ал.1 от АПК и срещу акт, който подлежи на инстанционен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на обжалване пред Административен съд гр. Бургас е бил акт за прихващане и възстановяване /АПВ/ 94-01-31421/1/ от 05.10.2023 г. издаден от гл. експерт в Дирекция МПДТР при община Бургас, потвърден с решение 94-01-35793/1/ от 21.12.2023 г. на Кмета на Община Бургас, с който на Т. Р. е отказано възстановяване на сумата от 2 025 лв. представляваща платени суми за публични общински вземания произтичащи от ДНИ и ТБО. Административният орган е приел, че плащането е дължимо, тъй като г-жа Р. е собственик на ½ идеална част от имота, за който е платено задължението. Плащането е дължимо и поради това не подлежи на възстановяване. От събраните в хода на административното производство доказателства се установява, че Т. Д. Р. е съсобственик заедно със С. С. на недвижим имот находящ се в гр. Бургас, [адрес], представляващ поземлен имот с площ от 762 кв.м. и построена в него вилна сграда с РЗП 327 кв.м., както и второстепенна постройка с площ от 13 кв.м. Собствеността е разпределена по ½ идеални части за двете лица, след като е бил прекратен бракът между тях и семейната имуществена общност е трансформирана в обикновена съсобственост. С. С. е декларирал целия имот като своя изключителна собственост и е платил данък за целия имот за периода 2016 г. - 2020 г. Според приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза извършеното плащане от С. С. за ДНИ е размер на 2 380.80 лв. главница и лихви 444.35 лв., а за ТБО 1261.38 лв. главница и лихви 235.46 лв. Извършеното плащане от единия съсобственик е погасено цялото задължение за имота На 14.02.2021 г. госпожа Р. е подала коригираща декларация 5202085437, в която коректно са отразени частите на съсобствениците. При обработването на декларацията са определени задължения за плащане в едно с дължимата лихва. Извършено е плащане по партидата на имота и от г-жа Р.. Това плащане е направено въпреки обстоятелството, че данъкът е изцяло платен от другия съсобственик - С. С.. Административното производство е инициирано по искане вх.64-01-31421 от 21.09.2023 г. за възстановяване на сумата от 2 025лв. представляващи надвнесени публични вземания за ½ идеални части за имоти с идентификатор 07079-701.98.1 и 07079.701.98.2 , с административен адрес: гр. Бургас, [адрес], заплатени от трето лице другият съсобственик на имота, в полза на община Бургас. В мотивите на атакувания АПВ е посочено, че за процесния период имотите са били СИО, а в последствие са в съсобственост на бившите съпрузи, поради което госпожа Р. е данъчно задължено лице за ½ от задълженията и следователно липсва недължимо плащане и не е налице основание за възстановяване на платените суми, така както е поискано. При извършената проверка на акта съдът е приел, че съгласно чл.129, ал.3 от ДОПК е издаден при спазване на установените срокове и производствени правила, от компетентен орган и в предписаната законова форма, но в несъответствие с материално правните разпоредби. Процесният имот е съсобствен между Т. Р. и С. С., поради което извършеното плащане на цялата сума за ДНИ и ТБО за имота от единия съсобственик ползва и другия. Административният орган е следвало да приложи разпоредбата на чл.12, ал.2 от ЗМДТ. След като един от съсобствениците - С. С. е платил задълженията за целия имот, той е сторил това и за сметка на Т. Р.. Ето защо, извършените в последствие плащания са недължимо платени. Били са налице основанията по чл.128, ал.1 ДОПК за възстановяване на повторно заплатените от жалбоподателката суми за ДНИ и ТБО за нейната ½ от съсобствения недвижим имот. Според съда искането за възстановяване е основателно. Поради което, актът е отменен като незаконосъобразен, а преписката е върната на органа за възстановяване на недължимо платените суми от лицето. Решението е правилно постановено. Съдът е извършил задълбочена проверка на оспорения административен акт, обсъдени са доказателствата по делото, както и възраженията на страните и въз основа на извършения анализ са формирани крайните изводи за незаконосъобразност на АПВ, които са обосновали отмяната му. Неоснователно се поддържа от касатора, че решението е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като не е конституиран като заинтересована страна другият съсобственик на имота С. С.. Данъчно-осигурителният процесуален кодекс има своя изрична регламентация за страните в съдебното производство, която е резултат от предмета на съдебното производство оспорване на административен акт. Съгласно чл.127, ал.7 ДОПК при обжалване на АПВ се прилагат правилата относими за обжалването на ревизионните актове. Това означава и тези правила, които касаят конституирането на страните. Съдът не е допуснал нарушение на чл. 159, ал. 2 ДОПК, тъй като тази норма предвижда, че страни в съдебното производство по оспорване на ревизионен акт са жалбоподателят и решаващият орган. Други страни кодексът не допуска да участват в съдебното производство. Нормата на чл. 159 ДОПК е специална и изключва субсидиарното приложение на АПК и ГПК по аргумент от § 2 от ДР на ДОПК, включително и по отношение участието на заинтересовани страни по чл. 153, ал. 1 АПК и встъпването и привличането на трети лица на основание чл. 218 и чл. 219 ГПК. Несподелимо е и другото твърдение на касатора, с което се обосновават допуснати съществени нарушения на съдопроизвоствениите правила при постановяване на решението, че е задължение на съда да определи подлежащите на възстановяване суми. В хода на съдебното производство, чрез изслушаната по делото експертиза е установено наличието на получена от Община Бургас сума, която не е била дължима за ДНИ и ТБО по отношение на имот с административен адрес : гр.Бургас, [адрес], тъй като задълженията за целия имот са били платени. Т. Р. е направила повторно плащане за своята ½ идеална част, въпреки предходното плащане направено от нейния съсобственик С. С.. В компетентността на административния орган е да извърши преценка какъв е размерът на подлежащите на възстановяване суми, така както е посочено в първоинстанционното решение. АС гр. Бургас е установил правилно фактите по делото и е приложил към тях относимите материално правни норми. Правилно, решаващият състав се е позовал на чл.12, ал.2 ЗМДТ. Направеното плащане от единия съсобственик ползва и другия. Без значение е какви отношения са възникнали между тях и как ще ги уреждат в последствие, повторното плащане направено във връзка със задължения на имота, които вече са били погасени е недължимо. При проверката на подаденото искане съгласно чл. 129, ал. 2 ДОПК, органът по приходите има задължението да установи служебно всички факти и обстоятелства от значение за основата и размера на задълженията и да подложи събраните доказателства на обективен анализ - чл. 37, ал. 1 ДОПК. Във възможностите на местната администрация е било при подаване на коригиращата декларация от Т. Р. да провери какви са задълженията за имота, за кой период са възникнали, погасени ли са и едва след това да приема плащане. Неоснователно в касационната жалба се сочи, че жалбоподателката следва да търси възстановяване на недължимо платени суми от съсобственика си. Отношенията между съсобствениците са без значение за възникналия правен спор между община Бургас и данъчно задълженото лице. Те не могат да бъдат и основание да се приеме, че постановеното решение е неправилно, както поддържа касаторът. Не се подкрепя от доказателствата по делото твърдението на касатора, че макар г-жа Р. да е направила две плащания, те касаят други периоди. Това твърдение е в противоречие със заключението на ССчЕ приета по делото неоспорена от страните. Вещото лице е установило, че за един и същи период 2016 г. 2020 г. и по отношение на един и същи имот има плащания както от С. С. за целия имот, Така и от Т. Р. за ½ идеална част. В проведеното открито съдебно заседание на 18.06.2024 г. експертът е заявил изрично: Имаме веднъж заплатен данък от С. за целия имот с данъчно облекчение и втори път платен данък за половината имот от Р. . Констатациите са направени въз основа на доказателства квитанции и платежни нареждания, които са приложени от административния орган. Въпреки това при произнасянето си той не се е съобразил с тези доказателства. Съдебното решение е правилно, надлежно обосновано след установяване на относимите факти и при правилно приложение на материалния закон. При разглеждане и решаване на делото съдът не е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които да обосновават отмяна на постановения съдебен акт. Ето защо решението следва да бъде оставено в сила като валидно, допустимо и правилно. При този изход на спора в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени сторените по делото разноски, които се претендират в размер на 200 лв. и представляват заплатено адвокатско възнаграждение. Неоснователно е възражението за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение направено от процесуалния представител на административния орган. Мотивиран така, Върховен административен съд състав на осмо отделение