Решение № 16087 от 20.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8433/2018 г.

Решение № 16087 от 20.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8433/2018 г., 5-членен с-в, докладчик председателят Георги Колев Производство по реда на глава десета раздел трети от Административно процесуалния кодекс. Образувано е по касационни жалби на Министерство на Финансите и Министъра на труда и социалната политика срещу Решение № 4344 от 03.04.2018 г. по адм. дело № 12492/2017 г. на Върховен Административен Съд, с което е уважена жалбата на прокурор във Върховна административна прокуратура срещу чл. 10, ал., т. 3 от Наредба № 7 от 9.07.2003 г. за условията и реда за издаване и отнемане на разрешение за извършване на дейност като оператор на ваучери за храна и осъществяване на дейност като оператор /Наредбата/, издадена от министъра на труда и социалната политика и министъра на финансите на основание чл. 209, ал. 6 от Закона за корпоративното подоходно облагане, и посочената разпоредба е отменена. Касаторите твърдят, че оспореното решение е постановено в противоречие със закона - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК, като молят същото да бъде отменено а измененията в наредбата да бъдат оставени в сила. На първо място касаторите считат че Министерство на Финансите не е излязло извън пределите на законовата делегация на чл. 209 ЗКПО - нито по отношение на изискванията за защита на ваучерите, нито по отношение на проведения конкурс. Освен това касаторите считат че решението на съда е необосновано доколкото тричленния състав не е обсъдил изложените от страните доводи. Ответника - Върховна Административна Прокуратура не изпраща процесуален представител и не изразява становище. Прокурора от Върховната административна прокуратура счита че касационните жалби срещу съдебният акт са подадени в срок, от надлежна страна, допустими са, като по същество са неоснователни. Не са налице касационните отменителни основания на съдебният акт по чл. 209, т. 3 от АПК. Касационните жалби са допустими. По същество същите са неоснователни. За да постанови атакуваното решение тричленния състав на Върховния Административен Съд е счел че в настоящият случай разпоредбите на чл. 209, ал. 2 ЗКПО единствено предвижда, че право да осъществяват дейност като оператор има лице, получило разрешение от министъра на финансите, което има внесен капитал не по малко от два милиона лева към момента на подаване на документите за издаване на разрешение, регистрирано е по ЗДДС, не е в производство по несъстоятелност или в ликвидация, няма подлежащи на принудително изпълнение публични задължения към момента на подаване на документите за разрешение, представлява се от лица, които не са осъждани за умишлено престъпление от общ характер, освен ако са реабилитирани, като за българските граждани обстоятелствата относно съдимостта се установява служебно, не са били членове на управителен или контролен орган на дружество, прекратено с обявяване в несъстоятелност през последните две години, предхождащи датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, ако са останали неудовлетворени кредитори. Посочените изисквания представляват ясна законова регламентация и не биха могли да се тълкуват разширително. Тричленният състав е обсъдил обстоятелството че разрешението за издаване на ваучери се издава от министъра на финансите въз основа на конкурс и се отнема при наличие на предпоставките по чл. 209, ал. 3 ЗКПО с писмена заповед на министъра на финансите, като отказът за издаване на разрешение и отнемането му могат да се обжалват по реда на АПК. Тричленният състав обсъждайки разпоредбата на чл. 209, ал. 6 ЗКПО е приел, че редът за провеждане на конкурса, за издаване и отнемане на разрешението, условията и редът за отпечатване на ваучери, броят на издаваните ваучери, условията за организирането и контролът върху осъществяването на дейност като оператор се определят с наредба на министъра на труда и социалната политика и министъра на финансите, но само досежно организацията на същите и в цитираната разпоредба няма делегиране на права по въвеждане на допълнителни критерии като материални предпоставки за издаване на разрешение, освен тези в чл. 209, ал. 2 ЗКПО и конкретно изисквания за допълнителна защита. При липса на такава делегация по чл. 209, ал. 6 ЗКПО в чл. 10, ал. 1, т. 3 от Наредбата се установява допълнително изискване с чл. 22, ал. 2. По тези причини тричленният състав изрично приема, че постановеното в повече изискване в Наредбата за издаване на разрешение е извън законовите граници на делегацията за издаване на подзаконовия нормативен акт в обжалваната част на разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 3 от Наредбата и това е нарушение на материалния закон - основание по чл. 146, т. 4 АПК във връзка с чл. 196 АПК за отмяна на оспорения текст като незаконосъобразен. Тези изводи са изцяло подкрепени от настоящия състав. По същество твърденията и на двамата касатори за това че оспорваната разпоредба не излиза извън пределите на законовата делегация са били изложени и пред тричленния състав. Същият ги е отхвърлил като е изложил цитираните съображения. Както бе посочено и настоящия състав споделя направените изводи. Не може да се приеме твърдението че чл. 10 от наредбата не създава допълнителни изисквания за издаване на разрешение за отпечатване на ваучери доколкото това може да бъде основание за отказ за издаване. При извършената служебна проверка по за законосъобразност на обжалваното решение не се констатират други основания за отмяна. При този изход на делото в полза на Върховна административна прокуратура следва да се присъдят разноските по обявлението на оспорването в размер на 5 лева от всеки от касаторите. Воден от горното, Върховният административен съд, петчленен състав на втора колегия,