Решение № 188 от 14.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 982/2018 г.

Решение № 188 от 14.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 982/2018 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Марио Първанов Производството е с правно основание чл. 290 от ГПК. Касационно обжалване е допуснато с определение № 428 от 5.06.2018 г. по касационната жалба на Г. Х. И. от [населено място], подадена чрез процесуалния представител адвокат П. против въззивно решение № 2370 от 16.11.2017 г. по в. гр. д. № 2267/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 28.03.2017 г. по гр. д. № 10830/2016 г. на Софийски градски съд в частта, с която е уважена претенцията за неимуществени вреди за разликата над 500 лв. до 15 000 лв. и разноските по чл. 38, ал. 2 ЗА за разликата над 300 лв. до 980 лв. и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен предявения иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З., за разликата над 500 лв. до 15 000 лв. /или за сумата 14 500 лв. /, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от неоснователно започнало срещу Г. И. наказателно преследване за деяние по чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 НК, за което е бил оправдан с влязла в сила присъда по н. о. х. д. № 9321/2015 г. на СРС, ведно със законната лихва от 27.07.2016 г. като неоснователен и е потвърдено решението в останалата отхвърлителна част, като са присъдени разноски. Искането на касатора, потвърдено в съдебно заседание, е за отмяна на постановения въззивен акт и решаване на въпроса по същество с уважаване на иска. Процесуалният представител претендира присъждане, по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, на адвокатско възнаграждение. Изразеното в съдебно заседание, становище на представителя на Върховна касационна прокуратура е за неоснователност на подадената касационна жалба. Счита, че определеният размер на обезщетение е справедлив и съобразен с направеното възражение за съпричиняване, по смисъла на чл. 5, ал. 2 З.. Счита, че въззивният съд не е обсъждал виновността на дееца /което е недопустимо, пред вид постановяването на оправдателна присъда/, а е изследвал дали настъпилият вредоносен резултат за ищеца е в причинно-следствена връзка с поведението му и във връзка с установяване на приноса му в причиняването на увреждането. Като счита, че е установена хипотеза на съпричинавяне, при която деецът с действията си, недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане на незаконно обвинение, желае въззивния акт да бъде потвърден. Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като обсъди изразените становища и ангажираните по делото доказателства, намира за установено следното: С присъда от 16.12.2015 г. по н. о. х. д. № 9321/2015 г. на СРС, влязла в сила на 27.07.2016 г., ищецът Г. Х. И., ученик по това време в 12 клас, е признат за невиновен и оправдан на основание чл. 304 НПК, по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1 и чл. 63, ал. 1, т. 3 НК за това, че на 21.10.2014 г., около 12. 40 ч. в [населено място][жк], срещу входа на двора на 15 СОУ "А. М. ", като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, чрез нанасяне на удар с неустановен по делото твърд предмет, в областта на дясната ръка на А. С. Х., е причинил на същия средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на пета дланна метакарпална кост в основата, вътреставно, което е довело до трайно затруднение на движенията на десен горен крайник. Първото предприето срещу ищеца действие във връзка с воденото наказателно производство, приключило на 27.07.2016 г. с влизане в сила на оправдателната присъда, е предприето на 21.12.2014 г., когато е бил разпитван. Обвинение му е повдигнато с постановление по ДП № 96/2015 г. на 30.04.2015 г. Бил е обвинен в извършване за тежко, по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление /по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 НК/, докато е бил непълнолетен и му е наложена мярка за неотклонение "Надзор на И. ". Обвинителният акт е внесен в съда през м. 06. 2015 г., когато е образувано н. о. х. д. № 9321/2015 г. на СРС. С ангажирани по делото гласни доказателства е установено, че воденото наказателното производство се е отразило изключително негативно на ищеца – през целият период /2014 г. -2016 г. / той се чувствал много зле, притеснявал се е от всички, намалил е успеха си в училище, не е искал да излиза, отказвал е посещение на тренировки, бил е отчаян, плачел постоянно, не се е хранил достатъчно, бил е стресиран, налагало се е да приема билки и лекарства за успокоение, не спял спокойно /нощем ставал и крещял/, като това състояние продължило няколко месеца, включително и след постановяване на оправдателната присъда. Воденото срещу него наказателно производство е станало причина отношението на познатите и приятелите му да се промени – съседите го гледали с презрение, като го считали за престъпник, по същата причина приятелите му го отбягвали, а приятелката му се е разделила с него. При тези данни, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетение е от 500 лв. От една страна е посочил, че отчита чистото съдебно минало на ищеца, който не е бил нито осъждан, нито криминално проявен, фактът че е непълнолетен, с недостатъчно житейски опит, което е счел че "води до по-силен стрес и емоционален дискомфорт" и е приел за установен факта, че ищецът е бил "подложен на значителни притеснения, страхове от повдигнатото незаконосъобразно обвинение", довели го "до отчаяние и безверие в бъдещето". От друга страна, съдът е приел, че не са доказани твърденията, че незаконосъобразното обвинение се е отразило на успеха на пострадалия, възпрепятствало е кандидатстването му във висше учебно заведение, както и е въздействало на преживяванията по време на абитуриенския му бал. Във връзка с възражението на Прокуратурата за приложение на чл. 5, ал. 2 З., като се е позовал на обстоятелствата, че настоящият ищец и истинският извършител на деянието "имат едно и също име - Г. " и "са се намирали в една компания, която се е събрала" в училищният двор "за да сплаши"лицето, на което е причинена средна телесна повреда, както и че "истинският извършител е наркоман и шеф на групата", въззивният съд е достигнал до извод, че "очевидно е налице сговор да бъдат подведени органите на МВР кой е истинския извършител". Като допълнителен мотив е посочил и че "жалбоподателят се е възползвал от правото си да не дава обяснения, респ. показания и така е спомогнал за въвеждане в заблуждение на разследващите органи, поради което е налице съпричиняване, по смисъла на чл. 5 З. ". Касационно обжалване е допуснато по въпрос: Допустимо ли е при влязла в сила оправдателна присъда, съдът сезиран с иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 З., да установява виновност на дееца, която да ползва в решаващата си дейност?, с оглед евентуалното му противоречие с приетото в ППВС № 4/1968 г., решения по гр. д. № 85/2012 г. на ІV г. о., гр. д. № 2788/2016 г. на ІІІ г. о., гр. д. № 40/2013 г. на ІV г. о. / относно релевантните за определяне на размера на дължимото обезщетение обстоятелства. По въпроса, във връзка с който е допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното: Съгласно трайно установената съдебна практика – конкретно при иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 изр. 1 З. правно релевантните обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; по какъв начин последното се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, ако да – в каква степен и от какъв вид, конкретните му преживявания, както и цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди. В мотивите към решението си съдът трябва да посочи конкретно обстоятелствата, които е взел предвид, както и значението им за определения от него размер на обезщетението за неимуществените вреди /вж. решения по гр. д. № 582/2018 г. на ІV г. о., гр. д. № 4641/2015 г. на ІV г. о., гр. д. № 1381/2010 г. на ІІІ г. о. / Доколкото – именно наличието на постановена оправдателна присъда е причината, заради която се дължи обезщетение за неоснователно воденото наказателно производство срещу лицето, в производството по чл. 2, ал. 1, т. 3 изр. 1 З. е недопустимо съдът в мотивите си да преразглежда въпроса за вината. С оглед хипотезата на чл. 5, ал. 2 З. съдът може – при направено подобно възражение – да изследва въпроса дали пострадалото лице е проявило субективно отношение към вредоносния резултат, но не и да поставя под съмнение изводът на съда, постановил оправдателната присъда за вината на дееца. Съдът намалява размера на дължимото обезщетение само в случай, че настъпилият вредоносен резултат е в причинно-следствена връзка с поведението на пострадалия - когато той с действията си по време на наказателното преследване недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение. Практиката приема, че такива действия могат да бъдат – недобросъвестно направени неистински признания, умишлено въвеждане на органите в заблуждение, с цел да се забави или опорочи разследването или когато пострадалият недобросъвестно с е набедил в извършване на престъпление. При преценката си, във връзка с поведението на пострадалия, обаче гражданският съд не може да се позовава на обстоятелства относно деянието, за което лицето е било оправдано и за неговата вина, като им дава различна оценка от дадената от наказателният съд /вж. решения по гр. д. № 273/2010 г. на ІV г. о., гр. д. № 2224/2016 г. на ІІІ г. о., гр. д. № 158/2016 г. на ІІІ г. о. / Съдът не може да прави неблагоприятни за оправданото лице изводи, обсъждайки факти, произтичащи от упражняване на предоставени му от закона процесуални права, каквото е правото на обвиненото лице да не дава обяснения в наказателното производство. Имайки пред вид така даденият отговор на поставения въпрос, настоящият съдебен състав намира постановеният въззивен акт за неправилен в частта досежно извода за наличие на съпричиняване, по смисъла на чл. 5, ал. 2 З., изведен въз основа на недопустимо преразглеждане на вече решеният в приключилото наказателно производство въпрос за вината на ищеца и въз основа на незачитане на установеното процесуално право да не се дават обяснения. Изводът за наличие на сговор между настоящият ищец и лицето, което виновно е извършило деянието, с цел - да бъдат подведени органите на МВР кой е истинския извършител, е в противоречие с приетото от съда, постановил оправдателната присъда, поради което не може да бъде възприет. Неправилен е, поради което не може да бъде споделен, и изводът на въззивният съд, че като се е възползвал от правото си да не дава обяснения, респ. показания, ищецът е спомогнал за въвеждане в заблуждение на разследващите органи, поради което е налице съпричиняване. Доказването на състава на деянието е дейност на компетентните органи, която по никакъв начин не се влияе от упражняването на процесуалните права на обвинените лица. В конкретният случай, според настоящият съдебен състав не са налице никакви данни за недобросъвестно поведение на ищеца в хода на воденото срещу него наказателно производство, поради което не може да се направи извод, че същият с действията си е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконното обвинение. Обратно – установеното е, че същото му се е отразило изключително неблагоприятно. Бил е обвинен в извършване на тежко, по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, в преходна възраст, непосредствено преди завършване на средното образование, докато е бил непълнолетен, ученик в 12 клас, което неизбежно е оставило своя отпечатък. Причиняването на по-силен стрес и дискомфорт е установено и с гласните доказателства на свидетелите И. и Д., които като майка и баба на ищеца са с непосредствени впечатления. Същите установяват, че след като да предприети действия от страна на компетентните органи срещу него, той за дълъг период от време се е променил – бил е разстроен, чувствал се е зле, бил е отчаян, мисълта, че ще "отиде в затвора", не му е давала покой. Променил е изцяло и начина си на живот – не е искал да се среща с никой, притеснявал се е от приятелите, близките, съседите, отказвал е да посещава тренировки, затворил се е. Така установените конкретно причинени вреди –по-високата степен на изживяния емоционален стрес, страх от осъждане, неблагоприятно въздействие върху цялостното поведение на пострадалия, начина му на живот, както и отражението върху отношението на близките и приятелите към него, изпитаните страдания във връзка с оказаното психологическо отражение, въпреки сравнително неголямата продължителност на производството /около година и половина/ и леката мярка за неотклонение, както и чистото му съдебно минало, мотивират настоящият съдебен състав да приеме, че справедливият размер на дължимото обезщетение в случая следва да е 10 000 лв. Като се приспадне сумата от 500 лв., за която решението е влязло в сила, следва да се присъди разликата от 9 500 лв., ведно със законната лихва, като в останалата част искът е неоснователен. Пред вид изхода на делото, следва да бъде уважено направеното искане за присъждане по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата на адвокатско възнаграждение, тъй като в представеното пълномощно е посочено, че адвокатската помощ се осъществява при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Изчислен, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, същият възлиза на 830 лв. за касационната инстанция. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение