Решение № 317 от 27.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 117/2012 г.

Решение № 317 от 27.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 117/2012 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борис Илиев Производството е по чл. 290 от ГПК. С определение № 262/01.03.2012 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 117/2012 г., по жалба на М. Х. Г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Русенски окръжен съд № 578 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 902/2011 г., с което е обезсилено решение на Русенски районен съд по гр. д. № 10064/2010 г. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Обжалването е допуснато по процесуалноправния въпрос съставлява ли произнасяне по непредявен иск неправилната квалификация на спорното право от първата инстанция. Отговорът е отрицателен, съгласно установената вече от Върховния касационен съд практика по чл. 291 от ГПК (срв. решения на ВКС № 45/20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г., II т. о., № 539/13.12.2011 г. по гр. д. № 1844/2010 г., IV г. о., № 71/23.02.2012 г. по гр. д. № 594/2011 г., IV г. о. и др.). Според тази практика определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд и се извършва въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. Неправилната правна квалификация е нарушение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване. Въззивният съд следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция, като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска. При този отговор на въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, съдът намира жалбата срещу въззивното решение за основателна. Същото е постановено при наличие на касационно основание по чл. 281, т. 3 пр. 2 от ГПК, защото след като е констатирал произнасяне от първата инстанция по неправилно квалифициран иск (а не по непредявен иск), въззивният съд е обезсилил акта й, вместо да се произнесе по същество по предявения иск. Ето защо решението следва да бъде отменено, а делото - върнато на окръжния съд за разглеждане на предявения иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Неоснователно пред касационната инстанция ответницата се позовава на Тълкувателно решение № 2 от 29.03.2012 г. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове обратен извод. С въпросното решение ВКС е отказал да даде задължително тълкуване по въпроса кога правната квалификация е свързана с допустимостта на обжалваното решение, именно защото в практиката няма противоречия по въпроса. След като искането за тълкуване е отклонено, обвързваща практика на ВКС не е формирана. Освен това изрично в мотивите на решението е посочено, че правната квалификация е свързана с допустимостта на решението само при нарушение на диспозитивното начало - произнасяне извън заявения обем и предмет на търсената защита. Обратно, когато произнасянето е в рамките на твърденията (даване на определени суми пари при липса на основание) и петитума (осъждане за плащане за тези суми), но тези доводи и искане са подведени към погрешна правна норма (чл. 59 от ЗЗД вместо чл. 55 от ЗЗД), решението не е недопустимо, а неправилно. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да има предвид вече установената съдебна практика по редовността на исковата молба, с която се предявява иск за връщане на нещо, дадено без основание, при отпаднало основание или поради неосъществено основание (срв. напр. Решение на ВКС, IV г. о. № 29/28.03.2012 г. по гр. д. № 1144/2010 г.). В обстоятелствената част на исковата молба, с която се предявява иск за връщане на полученото без основание, ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание. Когато ответникът по иска възрази, че съществува основание да получи даденото и посочи какво е то, ищецът може да репликира, че претендираното основание е нищожно, като посочи фактите, които го опорочават. Допустимо е ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на някое правно основание, да ги оспори още преди да са заявени с отговора на исковата молба и да направи реплика, че това основание е нищожно. Това ищецът може да стори, но не е длъжен, защото съдът не може да изисква от него да направи реплики на още непредявени от ответника възражения. В конкретния случай исковата молба е редовна, защото ищцата е посочила в нея какво е дала на ответната страна и че това е станало без основание. Въпреки това още първата инстанция (неправилно) е изискала уточняване на обстоятелствата, при които ищцата претендира да е възникнало за нея правото на връщане на сумата. В изпълнение на указанията ищцата е била принудена да предположи ще твърди ли ответника наличие на основание и какво ще е то и да репликира, че основанието е отпаднало. След като е получила препис от исковата молба, ответницата е възразила, че е получила сумата, чието връщане ищцата претендира, на основание договор за наем (наличието на такъв е в нейна доказателствена тежест). Ищцата е репликирала, че е ползвала вещта по силата на договор за заем за послужване (този факт пък е в нейна доказателствена тежест). Ответницата е направила и евентуално възражение за прихващане - ако съдът приеме, че дължи връщане на сумите, дадени без основание, то в такъв случай и ползването на вещта за исковия период е било без основание и ищцата й дължи парично обезщетение (чл. 59, ал. 1 от ЗЗД). Поискано е двете насрещни вземания да бъдат компенсирани до размера на по-малкото от тях. По този начин всяка от страните е изложила твърдения за пораждащите претендираните права факти и е уточнила каква защита търси от съда, поради което няма основания да се изисква отстраняване на нередовности на исковата молба Това, което всъщност е останало неизяснено и което трябва да бъде уточнено, е периодът и размерът на вземанията, с които е заявено възражение за прихващане. Това уточнение обаче се дължи от ответницата, а не от ищцата и не е въпрос на редовност на исковата молба. Същото следва да се изиска от въззивния съд преди новото разглеждане на делото. При това решение на касационната инстанция произнасяне по разноските не може да има (арг. от чл. 294, ал. 2 от ГПК), а същите следва да се възложат след постановяване на решение по същество на спора с оглед уважаването или отхвърлянето на иска. По изложените съображения съдът