Решение № 553 от 25.03.2009 г. на ВКС по н. д. № 426/2008 г.
ВКСII наказателно отделение25.03.2009 г.докладчик Гроздан Илиев
Диспозитив
Оставя в сила решение № 105/30.06.2008г, постановено по внохд № 205/2008 г. на Варненски апелативен съд, наказателно отделение с което е потвърдена присъда № 14/18.03.2008 г. по н. о. х. д. № 361/2006 г. на Търговищки окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване.
Мотиви
Решение № 553 от 25.03.2009 г. на ВКС по н. д. № 426/2008 г., II н. о., НК, докладчик съдията Гроздан Илиев Производството е с основание по чл. 346, т. 1 и сл. НПК.
Образувано е по касационна жалба на подс. Ц. Ю. Б. от гр. В., против решение № 105/30.06.2008г, постановено по внохд № 205/2008 г. на Варненски апелативен съд, наказателно отделение с което е потвърдена присъда № 14/18.03.2008 г. по н. о. х. д. № 361/2006 г. на Търговищки окръжен съд.
С жалбата и от защитата пред касационния състав се поддържат доводи за основанията по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 НПК. Претендират се нарушения при определяне концентрацията на употребения от касаторът алкохол, поради което се предлага отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане.
Явна несправедливост на наказанието се обосновава със съображения, както против размера, така и с неоснователният отказ на въззивният състав да отложи изпълнението на наказанието, макар да са били налице условията за чл. 66 НК. Против гражданско осъдителната част възражението е развито на полето на допуснато нарушение на принципа за справедливост, поради несъобразяване с изискването на чл. 51 ЗЗД, за отчитане приноса на пострадалата за настъпване на съставомерните последици.
По същество се прави искане за намаляване размерите на наложените наказания, лишаване от свобода и от права, прилагане института на условното осъждане, както и намаляване размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
Гражданските ищци и частни обвинители лично и чрез своят повереник, мотивират становище за недопустимост на касационната жалба. При условията на алтернативност поддържат, че жалбата е неоснователна, тъй като определените наказания не са явно несправедливи. Съдът правилно е отказал приложение на института на условното осъждане, а присъденото обезщетение е определено в справедлив размер.
Прокурорът даде е заключение, че при постановяване на решението не са допуснати претендираните нарушения, поради което решението следва да остане в сила.
Върховният касационен съд, като съобрази доводите на страните, направените искания и провери решението, за да се произнесе в пределите на правомощията по чл. 348 вр. чл. 347 НПК, съобрази следното:
С потвърдената присъда подс. Ц. Б. е признат за виновен в това, че:
- на 07.05.2006 г. по пътя с. С. с. Долец, община П., при управление, на моторно превозно средство, л. а. "Ауди-А-4" с рег. № В* с концентрация на алкохол в кръвта 0.91 промили, нарушавайки правилата за движение чл. 20, ал. 1 и 2, чл. 21, ал. 1 ЗДвП, по непредпазливост причинил смъртта на В. Д. Н. от гр. П. и средна телесна повреда на Г. С. Г. от гр. П., като деянието е извършено в пияно състояние, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б. "б" вр. ал. 4, вр. чл. 54 НК е осъден на три години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален общ режим.
На основание чл. 343г НК подс. Б. е лишен от правото да управлява моторни превозни средства за срок от три години.
Със същата присъда подс. Б. е осъден да заплати на гражданските ищци К. Д. Д. и Д. Н. Д. по 50 000 лева, обезщетения за претърпени неимуществени вреди ведно със законните последици.
Касационната жалба против така постановеното потвърдително решение е подадена в срок. Макар и пестеливо в нея са посочени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. т. 2 и 3 НПК, съображенията с които се обосновават претендираните нарушения и направените искания. Следователно, разпоредбата на чл. 351, ал. 1 НПК, уреждаща въпросите, относно задължителното съдържание на жалбата, като условие за нейната допустимост е спазена поради което настоящият състав счита, че жалбата е допустима. Разгледана по същество неоснователна
Поддържаните отмeнителни основания не се оправдават от фактическа и правна страна.
По настоящето дело са били събрани и проверени необходимите доказателствени източници за установяване на фактите, включени в предмета на доказване по чл. 82, ал. 1 НПК. Това е сторено, както по отношение механизма на пътнотранспортното произшествие/ПТП/, така и за установяване на обстоятелствата, относно концентрацията на алкохол в кръвта на подс. Б. към момента на настъпване на произшествието. Възприетите от въззивната инстанция фактически положения, които не са лишени от доказателствена основа, не позволяват да се направи извод, че потвърдената с решението осъдителната присъда в тази част е постановена в нарушение на чл. 303, ал. 2 НПК. Контролираната инстанция е изследвала подробно всички възражения на защитата за претендирани нарушения на Наредба № 30/2001 г., относно реда за установяване употребата на алкохол или друго упойващо вещество от водачите на моторни превозни средства. За да отхвърли, като несъстоятелни твърденията за допуснати неточности при установяване на обстоятелствата, обосноваващи квалифициращия признак-пияно състояние, съдът се е позовал на неоспореното заключение на назначената химическа експертиза, данните от изследването извършено с техническо средство, даден е отговор и по обясненията на касаторът, за това, че след произшествието, извършил нарушение на установената с чл. 203 ППЗДвП забрана, употребявайки алкохол. В тази част като е съобразил и наличните гласни доказателствени средства, съдът мотивирано е отхвърлил, като неправдоподобна предложената от касаторът версия. Така е постъпил и с другата част от обясненията чрез които касаторът е поддържал, че непосредствено преди ПТП е употребил и лекарства. При това положение, касационният състав счита, че като е приел за установено, касаторът да е управлявал МПС, с концентрация на алкохол в кръвта 0.91 промила съдът не е допуснал нарушение, свързано с отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК.
Релевираният и пред касационния състав довод, за явна несправедливост на наказанието с основанията по чл. 348, ал. 5, т. т. 1 и 2 НПК е мотивиран със съображения, които са били поддържани и във въззивното производство. Отказът на въззивната инстанция да приеме наличието на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК е правилен по отношение на обоснованост и законосъобразност. Касационният състав също счита, че нарушения на правилата за индивидуализация на наказанието не са допуснати. За извършеното от касаторът престъпление по чл. 343, ал. 3, б. "б" вр. ал. 4, НК е предвидено наказание от три до десет години лишаване от свобода. При положение, че в конкретния случай наказанието е определено в предвиденият от закона задължителен минимум и наличните обстоятелства от значение за неговата индивидуализация не обосновават приложението на чл. 55 НК, настоящият състав счита, че претендираната несправедливост, визирана в чл. 348, ал. 5, т. 1 НК, по отношение на определените наказания, лишаване от свобода и лишаване от правото да управлява моторни превозни средства, не е налице.
Законосъобразен и убедителен е и следващият отказ за приложение института на условното осъждане. Установените по делото фактически положения, обосновават правилността на направените от въззивната инстанция изводи, за завишената степен на обществена опасност на извършеното престъпление по транспорта и личността на неговият извършител, като водач на моторни превозни средства. Нещо повече, конкретното деяние се явява закономерен резултата на усвоеното от касаторът поведение на системен нарушител на правилата за движение по пътищата. В тази връзка следва да се отбележи и упоритостта на извършване на нарушенията. За времето, 2004 г. -26.06.2006г, е наказван 13 пъти по административен ред, за извършени нарушения на правилата за движение. Основната част от наказанията са за неспазване на предписанията за режима на скоростта с която е бил длъжен да управлява моторното превозно средство, каквито са и нарушенията в настоящият случай довели до настъпване на тежкият съставомерен резултат. Касаторът, след употреба на алкохол, със скорост над 100км/ч. е управлявал автомобила, при усложнена пътна обстановка, загубил управлението, поради неравности и дупки по пътя и моторното превозно средство напуснало пътното платно. Последвал удар с крайпътни дървета, довел до съставомерния резултат, смъртта на пострадалата В. Н. и средна телесна повреда на Г. Г. При това положение, основателно въззивният състав не е приел възражението за принос на пострадалата, които да обоснове на самостоятелно основание приложението на чл. 66 НК, защото задължение на касаторът е било да проконтролира спазването на всички изисквания за безопасен превоз на пътниците в купето, каквото задължение има, според чл. 132, т. 2 ЗДвП, в редакцията към момента на извършване на деянието, а при непоставени обезопасителни колани да не предприема потегляне докато не се изпълни това условие за безопасен превоз на пътуващите. В тази част претендираното неспазване на правилата за движение от пострадалата е несъпоставимо по тежест с извършеното от касаторът, за да обоснове института на условното осъждане. Не без значение в тази връзка е обстоятелството, че инициативата пострадалата да участвува в пътуването е била на касаторът, чието поведение е подчертано укоримо и от субективна страна, предвид по тежката форма на вината, тъй като е налице типичния случай на престъпна самонадеяност по отношение на настъпилите съставомерни последици. Като е съобразил и това, че обстоятелствата наложили пътуването до крайградската вила също не са били свързани с извинителни причини, въззивният състав е направил обоснованият извод, че за приложение на института на условното осъждане отсъстват фактически и правни основания.
Настоящият състав, като съобрази, че не са пропуснати обстоятелства, като да налагат друг извод по отношение реализиране целите на чл. 36 НК, а такива не се сочат и от защитата, счита, че основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 вр. ал. 5, т. т. 1 и 2 НПК, за изменение на решението не са налице.
Предявения граждански иск е доказан по основание и размер. В резултат на извършеното от касаторът престъпление по чл. 343, ал. 3, б. "б" вр. ал. 4 НК, е причинена смъртта на пострадалата В. Н. При установените обстоятелства за съществували отношения на взаимна обич и разбирателство между родители и дъщеря настоящият състав счита, че претърпените от гражданските ищци неимуществени вреди, по повод смъртта на единственото им дете са правилно определени по размер. Не води до друг извод позоваването от защитата на принос на пострадалата. На това възражение отговор се даде в предходната част и не се налага да бъде преповтаряно, за да се обоснове и отказ да бъдат намалени по размер обезщетенията от по 50 000 лв. с които са възмездени изключителните по тежест и продължителност страдания, търпени от ищците. В тези размери присъдената обезвреда е съобразена с изискването по чл. 52 ЗЗД и трайната практика по приложението на закона в тази му част, поради което не се налага да бъдат намалявани. Затова решението следва да остани в сила и по отношение на гражданско осъдителната част.
Мотивиран от изложените съображения и като съобрази, че отсъствуват претендираните с жалбата нарушения, Върховния касационен съд, второ наказателно отделение, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК
Особени мнения
ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Б. Ч. по наказателно дело № 426/2008 г. по описа на ВКС на РБ Не споделям становището на мнозинството в частта, в която се отказва приложението на чл. 66, ал. 1 от НК по повод извършено от подсъдимия деяние по чл. 343, ал. 3, б. "б", вр. ал. 4 от НК, за което му е било наложено наказание 3 години лишаване от свобода. Основните съображения на мнозинството се свеждат до завишена степен на обществена опасност на извършеното престъпление - причиняване на смърт по непредпазливост на едно лице и средна телесна повреда на друго при управление след употреба на алкохол, с висока скорост над 100 км./ч. по неравен терен, в комбинация със завишена степен на обществена опасност на извършителя като водач на МПС - многократно наказван за нарушения по ЗДвП, голяма част от които за неспазване режима на скоростта. Първото изтъкнато основание практически се свежда до съставомерност на самото деяние по текста на чл. 343, ал. 3, б. "б", вр. ал. 4 от НК, за което е предвидено наказание от 3 до 10 години лишаване от свобода. Степента на обществена опасност поначало е взета предвид от законодателя при фиксиране параметрите на санкцията и именно поради това е необходимо да се отчита конкретната степен на тежест на деянието на основата на установените фактически данни. В случая мотивите и на двете инстанции изобщо не дават ясен отговор кое точно нарушение на ЗДвП е реализирал подсъдимия, като е безспорно, че това няма как да бъде едновременно по чл. 20, ал. 1 и 2 от ЗДвП (визиращи две различни хипотези - на предвидима и непредвидима опасност) и ако е налице нарушение, свързано със скоростта, то не е възможно да има такова по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, по който въпрос съдебната практика е относително константна. От фактическите обстоятелства се разбира, че става въпрос за управление с несъобразена скорост (101 км./ч. при съобразена за участъка 50-60 км./ч. с оглед състоянието на пътя - с неравности), като именно поради това след излизане от ляв завой подсъдимият не е могъл да овладее МПС, напуснал е пътното платно и се е ударил се в крайпътни дървета. Вследствие на този удар пострадалата е изхвърчала от автомобила и при този механизъм и падането върху терена са настъпили съставомерните увреждания, които са били несъвместими с живота. В резултат на удара пострадалият Г. е получил счупване на дясната ключица, което му е причинило затруднение в движенията на дясната ръка за срок 45-60 дни. Следователно единственото реализирано нарушение на ЗДвП в причинна връзка с резултатите е по чл. 20, ал. 2, изр. 1. Загубата на управление се дължи на несъобразената скорост, а последната е била такава поради несъобразяване с особеностите на пътя, което е представлявало предвидима опасност, пренебрегнат от него. Затова, поначало подсъдимият е следвало да бъде частично оправдан по обвинението за допуснати нарушения по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП - защото загубата на управлението се дължи на несъобразената скорост с пътните условия, както и по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, защото не превишената скорост т. е. над 90 км./ч. извън населено място е в причинна връзка с резултата, а несъобразената - такава е тази в порядъка от 45-60 км./ч. Състоянието на пътя е предопределяло опасността като предвидима, поради което и не е налице евентуално хипотезата по чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, касаеща внезапно възникнала опасност и преценка дали са спазени изискванията за намаляване на скоростта и спиране. Нито една от инстанциите, включително ВКС, не е обърнал внимание на тази специфика на деянието, а именно, че съставомерните резултати са в причинна връзка с едно допуснато нарушение на правилата за движение - това по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП. Вторият аспект от спецификата на деянието, респ. и неговата тежест, е движението в пияно състояние, за което не се търси причинна връзка. Това е елемент от състава на престъплението, който е основание за по-тежкото му квалифициране. В тази посока следва да се очертае, че приетото за установено количество алкохол в кръвта е 0, 9 промила, като позволеното е 0, 5 промила. Следователно концентрацията на алкохол не демонстрира сериозно надвишаване, което извън необходимото за съставомерността да позволява преценка за много висока степен на обществена опасност на деянието или дееца. Следващият аспект е тежестта на резултата и те са два - смърт и средна телесна повреда. Те се минимално необходимите, за да може деянието да бъде обхванато от състава на чл. 343, ал. 3, вр. ал. 4 от НК. Изложеното дотук ясно определя, че индивидуалната тежест на престъплението не е никак по-различна от онази, която законодателят е определил като минимално необходима за съставомерност по чл. 343, ал. 3, вр. ал. 4 от НК. Констатацията за формата на непредпазливост - самонадеяност не повлиява по-различно разрешение в случая. Затова, общите постулати за завишена степен на обществена опасност на престъплението явно не могат да послужат за аргументиране на тезата за отказ да се приложи чл. 66 от НК при наложено наказание лишаване от свобода в размер на 3 години и наличие на останалите условия по този текст. Вторият основен аргумент за отказа е завишена степен на обществена опасност на дееца като водач с оглед предходното многократно санкциониране за нарушения по ЗДвП, основно касаещи режима на скоростта. Данните в тази посока действително очертават подсъдимия като редовен нарушител, но изводимата от това опасност като водач изобщо не може бланкетно да бъде пренасяна, за да легитимира опасността му като деец на конкретното престъпление. Тази негова опасност следва да се основава на броя на допуснатите нарушения, които са в причинна връзка с резултата. В случая е било допуснато едно такова нарушение, както се спомена по-горе. Поради това опасността като водач на пътя, което е отегчаващо обстоятелство, може разумно да предопредели извод за увеличаване размера на лишаването от правоуправление по чл. 343г от НК, но не и да служи като основен аргумент да се изведе невъзможност лицето да бъде поправено чрез условно осъждане. Всъщност, относно действителните основания за отказ да се приложи чл. 66 от НК - невъзможност да бъдат постигнати целите на наказанието и основно деецът да бъде поправен колегите ми не са изложили конкретни съображения, а тези на въззивната инстанция не могат да бъдат споделени. Ако все пак се има предвид, че генералната превенция не може да бъде успешно реализирана, то съм крайно несъгласна с подобен извод. Деянието действително е тежко, но непредпазливо и за него е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от 3 години. То е изолирана проява в житейски път на подсъдимия. Деецът е неосъждан и с относително положителни характеристични данни, в млада възраст. Демонстрирал е критичното си отношение, а фаталният инцидент, при който са били увредени неговите познати и последвалия съдебният процес явно е предизвикал поправителен ефект. Затова ми е невъзможно да се съглася, че неговото поправяне, което е изведено като основна цел в текста на чл. 66 от НК и без да се пренебрегват останалите, е единствено възможно чрез изолация в затворническа среда. Намирам, че в същата степен, при това едновременно, всички цели на чл. 36 от НК могат да бъдат реализирани с отлагане изпълнението на наказанието за максимално предвидения 5 годишен срок. От друга страна считам, че опасността му като водач с оглед предходните нарушения на режима на скоростта, а такова е и това, което единствено е в причинна връзка със съставомерните резултати, може ефективно да бъде преодоляна с по-висок срок на лишаването от правоуправление. Обратното, както е прието от мнозинството, води до обезмисляне съществуването на чл. 66, ал. 1 от НК, толериране на откази за прилагането му при деяния с тежки резултати, какъвто разум не е вложен от законодателя, както и по-важното - до акцентиране върху онзи аспект от наказанието, свеждащ се само до възмездие и гола превенция при игнориране на другия аспект - за легитимиране на хуманната идея за превъзпитание. По изложените съображения подписах касационното решение с особено мнение.