Решение № 4926 от 16.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12575/2020 г.

Решение № 4926 от 16.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12575/2020 г., VI о., докладчик съдията Юлия Тодорова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Ж. от [населено място], общ. Тунджа срещу Решение № 144/16.09.2020 г. на Административен съд Я., постановено по адм. дело № 136/2020 година. С решението съдът отхвърлил жалбата на Н. Ж. против Решение № 2153-28-27 от 22.05.2020 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) - Я., с което била оставена без уважение жалбата й с вх. № 1012-28-101/16.04.2020 г. против Разпореждане № РВ-3-28-00743018/06.04.2020 г. на ръководителя по контрола на разходите на държавното обществено осигуряване при ТП на НОИ - Я., с което на осн. чл. 114, ал. 1 и ал. 3 от Кодекса за социалното осигуряване (КСО) на оспорващата е разпоредено да възстанови недобросъвестно полученото парично обезщетение поради общо заболяване за периода от 07.04.2016 г. до 31.05.2017 г. в размер на 2869. 85 лв., от които 2163. 90 лв. - главница и 705. 95 лв. - лихва от датата на неправомерно полученото обезщетение до датата на издаване на обжалваното разпореждане. Касаторът поддържа твърдения за неправилност поради нарушение на материалния закон във връзка с прилагането на чл. 114, ал. 1, т. 3 КСО, на основание, който текст органът е разпоредил лицето да възстанови посочените суми и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Ответникът – директорът на ТП на НОИ – Я., чрез юрисконсулт А. С., поддържа доводи за неоснователност на жалбата, които са подробно изложени в писмен отговор по делото. Претендира разноски за касационната инстанция в размер на следващото се юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Поддържа, че първоинстанционният съд правилно приел, че касаторката не е "осигурено лице" по смисъла на чл. 4, чл. 4 а, чл. 10 КСО, както и според посоченото в § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд Я. е отхвърлил подадената жалба срещу Разпореждане № РВ-3-28-00743018/06.04.2020 г. на ръководителя по контрола на разходите на държавното обществено осигуряване при ТП на НОИ – Я.. При осъществения контрол за законосъобразност на акта по чл. 168, ал. 1 АПК и на основанията по чл. 146 АПК е достигнал до извод, че актът е постановен при правилно приложение на материалния закон - чл. 40, ал. 1 КСО. Съдът въз основа на данните по делото заключава, че Н. Ж. фактически не е осъществявала труд. След като реално не е осъществена трудова дейност, то не е и възникнало основание за осигуряване. Решението е валидно, допустимо и правилно. Компетентните пенсионни органи са разпоредили жалбоподателката да възстанови недобросъвестно получено парично обезщетение поради общо заболяване за периода 07.04.2016 г. – 31.05.2017 г. и на основание чл. 114, ал. 1, т. 3 КСО, в размер на 2869, 85 лева, от които 2163, 90 лева – главница и 705, 95 лева – лихва. За Ж. е установено обосновано от първоинстанционния административен съд, че тя не е осъществявала фактически трудова дейност, поради което за нея не е възникнало осигурително правоотношение, а оттам и право да получи обезщетение за временна нетрудоспособност. Правилно съдът е изложил своите аргументи, че касаторката не попада в кръга на осигурените лица по смисъла на чл. 10 от КСО и § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО и не е налице една от предпоставките по чл. 40, ал. 1 от КСО за възникване на правото на парично обезщетение за общо заболяване. Неоснователно е позоваването от нейна страна на правнорелевантния факт - наличието на трудово правоотношение, за който първоинстанционният съд вярно е установил, че тя не е полагала труд в "Йонко" ООД, последното дружество посочено като осигурител в спорните правоотношения. Съдът е анализирал събраните по делото доказателства поотделно и в своята съвкупност досежно обстоятелството полагала ли е труд Ж. в посоченото дружество. Правилно е констатирано в мотивите на първоинстанционното съдебно решение, че освен твърдението й, че около 20 дни е работила по трудов договор № 86/05.12.2016 г. в "Йонко" ООД, липсват каквито и да било доказателства, че тя изобщо е започнала да осъществява тези функции в соченото дружество. Решаващият извод на съда за липса на реално полаган труд по трудово правоотношение с посочения работодател не се опровергава от обясненията, които жалбоподателката е дала по реда на 176 ГПК във връзка с чл. 144 АПК и ангажираните свидетелски показания, които са за факти и обстоятелства, релевантни за спора и са лично възприети от разпитаните свидетели. Съгласно чл. 10, ал. 1 от КСО, осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4 а, ал. 1, и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването й. Въз основа на неизпълнението на издаденото задължително предписание №ЗД-1-28-00589169/05.07.2019 г. за заличаване на подадените данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 КСО за лицето Н. Ж. е подадено заявление № 1019-28-184/31.07.2019 г. заедно с придружително писмо № 1019-28-184#1/31.07.2019 г. до НАП офис Я. за заличаване на данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО съгласно чл. 3, ал. 13 от Наредба № Н-8/29 Д2. 2005 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица. С § 1, ал. 1, т. 3 от Допълнителните разпоредби на КСО е дадена легалната дефиниция на понятието "Осигурено лице", съгласно която това е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4 а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. От съдържанието на цитираното определение за "осигурено лице" следва, че едно от условията, на които трябва да отговаря лицето, за да се счита за осигурено, е да извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 от КСО. Наличието на сключен трудов договор не е единственото условие за възникване на осигурително правоотношение, което да е основание за изплащане на парично обезщетение, изчислено по данните, подадени но реда на чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО. Основанието за възникване на осигурително правоотношение е извършването на трудова дейност, за която са внесени или дължими осигурителни вноски. Предвид обстоятелството, че Ж. не е работила в "Йонко" ООД, правилно органът не е взел предвид осигурителния й доход за посочения период. Липсата на доказателства за реално полаган труд по трудово правоотношение относно жалбоподателката, сочат некоректност на данните във връзка с нейния осигурителен статус, подавани до Регистъра на осигурените лица. Полученото от жалбоподателката парично обезщетение е недължимо, предвид недобросъвестността на лицето. В случая доказателствата събрани в хода на административното производство и на съдебното производство по издаване на обжалваното решение на директора на ТП на НОИ -Я., сочат на така изложения извод, която недобросъвестност е доказана от страна на административния орган. В КСО не се съдържа легална дефиниция за понятието "добросъвестност" при получаване на осигурителни плащания. С оглед общите принципи на правото, за добросъвестно получени осигурителни плащания следва да се считат тези, за които осигуреното лице е имало съзнанието и субективното убеждение, че му се дължат. Недобросъвестно ще е лицето, което е знаело или предполагало, че няма право да получи съответното плащане. Добросъвестността се предполага до доказване на противното, а недобросъвестността на жалбоподателя е необходимо да бъде безспорно установена, като тежестта за доказването й лежи върху административния орган, който в конкретната хипотеза е доказал този факт с правно значение. Видно от разпоредбата на чл. 114, ал. 1 КСО, недобросъвестно получените суми за осигурителни плащания се възстановяват от лицата, които са ги получили, заедно с лихвата по чл. 113, а според ал. 2 на чл. 114 КСО, добросъвестно получените суми за осигурителни плащания не подлежат на възстановяване от осигурените лица с изключение на посочените в тази алинея случаи, които обаче изключения не са осъществени за настоящия казус. П. тези съображения и след служебна проверка на съдебното решение настоящата инстанция не констатира пороци, съставляващи касационни основания за отмяната му и като правилно същото следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на спора и на осн. чл. 143, ал. 3 АПК на ТП на НОИ – Я. се дължат поисканите разноски за юрисконсултско възнаграждение, за осъществено процесуално представителство по делото за един юрисконсулт, по арг. от 78, ал. 1, предл. първо ГПК. Същите възлизат на 100 лв. и се присъждат на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, и чл. 37 от Закона за правната помощ. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,