Решение № 5512 от 17.04.2012 г. на ВАС по адм. д. № 10295/2011 г.

Решение № 5512 от 17.04.2012 г. на ВАС по адм. д. № 10295/2011 г., VII о., докладчик съдията Иван Раденков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Николай Георгиев Тодоров от гр. София против Решение № 2869/13.06.2011 г., постановено по адм. дело № 2632/2011 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед № 2004004688/28.04.2004 г. на Началника на НБДС-ДНСП, с която на основание чл. 75, т. 4 (отм.) от Закона за българските документи за самоличност (ЗБДС, ред. ДВ, бр. 43 от 2005 г., преди със ЗИДЗБДС, обн. ДВ, бр. 82 от 16.10.2009 г., заглавието на закона да бъде изменено на "Закон за българските лични документи" (ЗБЛД) му е наложената принудителна административна мярка (ПАМ) "временно ограничение за издаване на паспорти или заместващи ги документи/забрана за напускане на страната" до отпадане на основанието. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и постановяване на друго, с което оспорената заповед бъде отменена. Ответникът по касационната жалба - Директора на Дирекция "Български документи за самоличност" МВР, редовно призован, чрез процесуалния си представител, ангажира становище за неоснователност на жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд като прецени събраните по делото писмени доказателства, обсъди становищата на страните, намира жалбата за подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, с оглед на което е процесуално ДОПУСТИМА. Разгледана по същество е ОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С решението по цитираното дело Административен съд София-град е отхвърлил като неоснователна жалбата на Николай Георгиев Тодоров от гр. София срещу Заповед № 2004004688/28.04.2004 г. на Началника на НБДС-ДНСП, с която на основание чл. 75, т. 4 (отм.) ЗБЛД му е наложената принудителна административна мярка (ПАМ) "временно ограничение за издаване на паспорти или заместващи ги документи/забрана за напускане на страната" до отпадане на основанието. За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел, че в случая са налице материално-правните предпоставки визирани в нормата на чл. 75, т. 4 (отм.) от ЗБЛД, ограничителната мярка е установена в защита на обществения ред и в интерес на правата и свободите на други. Изложени са мотиви, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и в предвидената от закона форма. Крайният извод на първоинстанционният съд е, че оспореният отказ е законосъобразен. Върховният административен съд, състав на седмо отделение намира, че при установените по делото релевантни факти, изводите на първоинстанционния съд са неправилни. Съгласно чл. 75, т. 4 (отм.) от ЗБЛД на лица, които са осъдени да плащат другиму издръжка и не са я осигурили за срока на пребиваването си в чужбина се налага принудителна административна мярка като не се разрешава напускане на страната. Така цитираната нормативна уредба налага извода, че за да е законосъобразна мярката е необходимо лицето да е осъдено да изплаща издръжка и то да не я осигурява за срока на пребиваването си в чужбина. Съдът правилно е приел, че целта на мярката е защита на една от основните ценности в обществото - децата. Същевременно, не може да бъде споделен изводът за отсъствие за преследване на икономически цели с мярката и на задължение за административния орган за преценка на необходимостта от същата. С влизането на България в Европейския съюз, българските граждани, по силата на българското си гражданство са и граждани на Европейския съюз - чл. 20, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС). Като граждани на Европейския съюз те имат право свободно да се движат и да пребивават на територията на държавите-членки при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване. Това свое право те черпят пряко от чл. 21, § 1 от ДФЕС. Член 21 ДФЕС и чл. 27 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г. допускат национална правна уредба, която позволява да се ограничи правото на гражданин на държава членка да пътува до друга държава членка, при условие, на първо място, че личното поведение на този гражданин представлява истинска, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото. На второ място, че предвидената ограничителна мярка може да гарантира осъществяването на преследваната с нея цел и не надхвърля необходимото за нейното постигане, и на трето място, че тази мярка може да бъде предмет на ефективен съдебен контрол, позволяващ да се провери от фактическа и правна страна законосъобразността по отношение на изискванията на правото на Съюза. Мотиви в тази насока не се съдържат в оспорената заповед. Налагането на ограничение на свободата на движение на основание единствено наличие на задължение за издръжка към непълнолетното дете, без да бъдат изложени съображения във връзка с изискванията на чл. 27, § 2 и 3 от Директивата от своя страна обуславя извод за незаконосъобразност на оспорената заповед. Предвид изложеното, обжалваното решение следва да се отмени и вместо него се постанови друго, с което се отмени оспорената заповед. При този изход на спора в полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени направените по делото разноски в размер на 185,00 лева Водим от горното, Върховният административен съд, състав на седмо отделение,