Решение № 557 от 10.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 816/2023 г.

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 7805/14.12.2022 година, подадена от П. С. А., срещу решение № 319/10.11.2022 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 345/2022 година. С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Варна е потвърдил първоинстанционното решение № 127/05.04.2022 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 766/2021 година, с което е отхвърлен предявения от П. С. А. срещу „Банка Д.“ АД [населено място] иск, с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, за приемане за установено, че А. не дължи на „Банка Д.“ АД [населено място] от 27 887.37 лева, непогасена главница по договор за кредит „Е.“ № .... година, заедно със законната лихва от датата на подаването на заявлението в съда 26.09.2013 година до изплащането; сумата от 1410.61 лева, възнаградителна лихва за периода 25.10.2011 година-02.10.2012 година, сумата от 4170.37 лева, наказателна лихва, както и сумата 669.37 лева, разноски по делото, за които суми били издадени заповед по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист, по ч. гр. д. № 14 126/2013 година по описа на Районен съд Варна, XXIV-ти състав и било образувано изпълнително дело № 20168950400097 по описа на Л. С. С.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Варна, вписан под № ... в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители. В подадената от П. С. А. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от него срещу „Банка Д.“ АД [населено място] иск, с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, да бъде отхвърлен. Ответникът по касационната жалба „Банка Д.“ АД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 1232/16.02.2022 година, с който жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. П. С. А. е бил уведомен за обжалваното решение на 15.11.2022 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 7805/14.12.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. С постановеното по делото определение № 2003/05.07.2023 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на материално правния въпрос за това извършените от длъжника частични плащания по сметка на съдебния изпълнител от време на изпълнителното производство, представляват ли признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД и плащане по смисъла на чл. 118 от ЗЗД, както и прекъсват ли тези плащания погасителната давност в полза на длъжника. Така формулирания въпрос е извлечен от мотивите по съществото на спора към решение № 139/28.08.2013 година, постановено по тълк. д. № 98/2012 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., на което се е позовал П. С. А. в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, които сочат, че: „ извършеното по изпълнителното дело плащане също не представлява признаване на вземането по чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, нито изпълнение по смисъла на чл. 118 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 118 ЗЗД се отнася до случаите, когато длъжникът извърши плащане в изпълнение на свой нравствен дълг, какъвто не е настоящият случай, тъй като плащането е във връзка с предприето принудително изпълнение. В този смисъл е и постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 112/11.02.2010 година по гр. д. № 179/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК.“ Посочените две решения на ВКС са постановени по спорове от преди влизането в сила на действащия към момента ГПК. При първото от тях изпълнителното производство, в което са събрани сумите за претендираното от кредитора вземане, е било образувано след като вече е била изтекла предвидената в закона погасителна давност за същото, а при второто недължимостта на събраната принудително сума, поради изтекла в полза на длъжника погасителна давност, е била установена по исков ред в производство протекло паралелно с изпълнителното такова. Съдебните състави са квалифицирали предявените искове за връщане на сумите като такива по чл. 55, ал. 1, т. 3 от ЗЗД, като са приели, че хипотезата на чл. 118 от ЗЗД е неприложима, тъй като тя обхваща случаите, когато длъжникът е изпълнил доброволно задължението си след изтичането на давностния срок в изпълнение на свой нравствен дълг по чл. 55, ал. 2 от ЗЗД. Същевременно в първото от тях изрично е посочено, че плащането по изпълнителното производство не представлява признание на задължението по реда на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, тъй като същото трябвало да е изрично и ясно заявено от длъжника. Както е посочено в ТР № 4/14.10.2022 година, постановено по тълк. д. № 4/2019 година на ОСГТК на ВКС, за да е налице прекъсване на давността по чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването на вземането, следва да е адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора. Самото признаване е изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към неговия кредитор. Признаването на вземането не е правопораждащ, правопроменящ или прекратяващ юридически факт. Неговата единствена последица като законоустановен юридически факт е прекъсване на погасителната давност, в резултат на което длъжникът загубва своето право да прави в процеса възражение за изтекла давност. С оглед на това частичното плащане на претендираното от кредитора вземане, независимо дали е извършено доброволно или в рамките на провеждано производство по принудително изпълнение, има за последица единствено погасяването на съответната част от вземането, но самото действие не съдържа в себе си презумпция за признаване на останалата част от вземането с конклудентни действия, при положение, че длъжникът не е направил изрично изявление за това или за признаването му може да се съди от обстоятелствата, при които е извършено плащането. Затова самото частично плащане не представлява признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД за останалата част от вземането и не прекъсва давността за тази част, като в подобен смисъл решение № 98/26.07.2013 година, постановено по т. д. № 851/2912 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 255/26.03.2013 година, постановено по т. д. № 145/2012 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Същевременно в т. 13 от ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС е посочено, че при отхвърляне изцяло или частично на иска, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, поради доброволно погасяване на вземането чрез плащане, прихващане, даване вместо изпълнение или друг погасителен способ извън изпълнителното производство, въз основа на фактите, взети предвид по реда на чл.235, ал.3 ГПК, на ответника се издава обратен изпълнителен лист съгласно чл. 245, ал. 3,изр. 2 от ГПК за сумата, предмет на отхвърлената част на иска, но само ако има получени от кредитора за удовлетворяването му суми чрез осъществено принудително събиране на вземането по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес и до размера, до които същите представляват двойно плащане. Двойно плащане е налице, когато сборът на сумата, получена от кредитора чрез осъщественото принудително събиране на вземането в образувания изпълнителен процес, и сумата, погасена доброволно от длъжника извън образувания изпълнителен процес, надхвърля по размер вземането, предмет на заповедта за изпълнение. За да се обоснове този извод в мотивите към ТР е посочено, че под „удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес“ следва да се има предвид следното: а) в изпълнителното производство са проведени изпълнителни действия, въз основа на които по сметката на съдебния изпълнител са постъпили суми, подлежащи на разпределение, включително и при плащане от длъжника по сметката на съдебния изпълнител, и б) от така получените постъпления съдебният изпълнител е превел суми на взискателя–кредитор за удовлетворяване на вземането, предмет на издадения изпълнителен лист. Фактите, относими към погасяване на задължението и взети предвид съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК от съда в исковото производство, са факти, свързани с доброволното погасяване на вземането от длъжника извън изпълнителното производство. Под „доброволно погасяване на вземането“ се имат предвид плащания от длъжника на кредитора (без сумите първоначално да са постъпили по сметката на съдебния изпълнител), както и осъщественото погасяване чрез други погасителни способи-прихващане, даване вместо изпълнение, опрощаване. От тези мотиви на съда е видно, че плащането на длъжника по изпълнителното дело, дори и в случаите, когато то е извършено по негова собствена воля, се приравняват на случаите когато сумата е събрана принудително, чрез осъществени от съдебния изпълнител действия по принудителното изпълнение, тъй като в противен случай издаването на обратен изпълнителен лист за тези суми не би било допустимо и те би трябвало да се считат за доброволно изпълнение на вземането, т. е. за тях искът по чл. 422 от ГПК не би подлежал на отхвърляне. Затова извършените от самия длъжник плащания по изпълнителното производство имат същите правни последици, както и извършените от съдебния изпълнител действия по принудително реализиране на вземането, с оглед на което водят и до прекъсване на давността по силата на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД и т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС. При това прекъсването на давността е по отношение на цялото вземане, а не само по отношение на заплатената част от него. Така изложеното се отнася до случаите, когато производството по принудителното реализиране на вземането е предприето преди изтичането на погасителната давност за същото, в който въпросът за приложението на чл. 118 от ЗЗД е неотносим. В другия случай, когато това изпълнението е предприето за вече погасено по давност вземане, кредиторът не може да се позовава на разпоредбата на чл. 118 от ЗЗД, тъй като същата се отнася само до случаите, когато той е заплатил доброволно свое вземане, а не когато същото е било събрано принудително, макар че правната възможност за това е погасена с изтичането на давността. С оглед на така дадените отговори на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Апелативен съд Варна е правилно по следните съображения: При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Варна е приел, че производството е било образувано по въззивна жалба на П. С. А. срещу решение № 127/05.04.2022 година на Окръжен съд Варна, постановено по т. д. № 766/2021 година, с което е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, за приемане за установено, че не дължи на „Банка Д.“ АД [населено място] от 27 887.37 лева, непогасена главница по договор за кредит „Е.“ № ... година, заедно със законната лихва от датата на подаването на заявлението в съда 26.09.2013 година до изплащането; сумата от 1410.61 лева, възнаградителна лихва за периода 25.10.2011 година-02.10.2012 година, сумата от 4170.37 лева, наказателна лихва, както и сумата 669.37 лева, разноски по делото, за които суми били издадени заповед по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист, по ч. гр. д. № 14 126/2013 година по описа на Районен съд Варна, XXIV-ти състав и било образувано изпълнително дело № 20168950400097 по описа на Л. С. С.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Варна, вписан под № ... в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, поради погасяването по давност на правото да се иска изпълнение. Прието е, че страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се установявало, че по ч. гр. д. № 14 126/2013 година по описа на Районен съд Варна, XXIV-ти състав, в полза на „С. Ж. Е.“ АД [населено място], чиито правоприемник било „Банка Д.“ АД [населено място] била издадена заповед по чл. 417 от ГПК от 27.09.2013 година, по силата на която длъжниците П. С. А. и К. С. Ш.-А., били осъдени да заплатят солидарно сумата 27 887.37 лева, представляваща непогасено задължение по договор за кредит-„Е.“ № 266420/25.03.2011 година, заедно със законната лихва от датата на подаване на заявлението-26.09.2013 година до изплащането; сумата 1410.61 лева, възнаградителна лихва, за периода 25.10.2011 година-02.10.2012 година, както и сумата 4170.37 лева, наказателна лихва, както и разноски за заповедното производство в размер на 669.37 лева. За събиране на вземането по издадената заповед, въз основа на изпълнителния лист било образувано изпълнително дело № 508/2013 година по описа на СИС, І-ви район при Районен съд Варна, което по молба вх. № 25 362/12.12.2016 година на кредитора „С. Ж. Е.“ АД [населено място] било прехвърлено за продължаване на изпълнителните действия на Л. С. С.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Варна, вписан под № ... в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители. От доказателствата по делото се установявало, че с разпореждане от 28.10.2013 година бил наложен запор върху лек автомобил „А. 80“, с рег. [рег.номер на МПС], собственост на А., а след извършени справки с разпореждане от 07.11.2013 година бил наложен и запор върху трудовото му възнаграждение, получавано от „М. М.“ ООД [населено място], по силата на трудов договор от 27.09.2012 година. С молба вх. № 16 214/25.11.2013 година, третото задължено лице-„М. М.“ ООД [населено място] било признало вземането и уведомило съдебния изпълнител, че изплащането ще се извършва при условията на чл. 446 от ГПК. Видно от уведомително писмо вх. № 10 741/19.08.2014 година, трудовото правоотношение на А. с „М. М.“ ООД [населено място] било прекратено на 01.08.2014 година. Установява се, че през периода февруари 2014 година-юли 2021 година по изпълнителното дело почти ежемесечно били постъпвали доброволно платени от П. С. А. суми, с които дългът бил намаляван. С молба от 14.07.2021 година, взискателят бил направил искане за налагане на запор на трудово възнаграждение на А. от „С. А.“ ЕООД [населено място], като от август 2021 година, по изпълнителното дело започнали да постъпват суми в резултат на наложения запор. Тъй като се касаело за вземания установени със заповед за изпълнение, която имала значение на влязло в сила решение, по отношение на тях следвала да се прилага общата пет годишна давност, съобразно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. Въззивният съд намирал, че при разрешаване на спора относно погасяване на вземанията по давност, следвало да намери приложение и приетото на 26.06.2015 година ТР № 2/2013 година постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, с което било обявено, че ППВС № 3/18.11.1980 година е загубило сила и било възприето, че на основание чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, давността се прекъсвала с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Заповедта за изпълнение издадена срещу П. С. А. била влязла в сила на 26.11.2013 година, поради което относими спрямо иска за несъществуване на правото на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност, били фактите настъпили след 26.11.2013 година. В този смисъл следвало да се приеме, че започналият да тече на 26.11.2013 година давностен срок е бил прекъсван първоначално с искането за налагане на запор върху вещи на длъжника и трудовото му възнаграждение, както и с извършените от трети задължени лица плащания, а по-късно и от извършените по доброволен път от длъжника, но в рамките на изпълнителното производство плащания, с които действия, последният поддържал висящността на изпълнителния процес. Наред с това следвало да се посочи, че с извършваните месечни плащания по изпълнителното дело, образувано именно по молба на кредитора „Банка Д.“ АД [населено място], длъжникът потвърждавал категорично и недвусмислено съществуването именно на задължението по заповедта за изпълнение и изпълнителния лист към сочения в тях кредитор. Обстоятелството, че плащанията били извършвани по изпълнителното дело, по естеството си предполагат достигането на тези действия до знанието на кредитора, най-късно при извършване на разпределение на получените суми от страна на съдебния изпълнител в полза на кредитора. Затова съставът на Апелативен съд Варна намирал, че всяко доброволно плащане от страна на длъжника по образуваното по молба на кредитора изпълнително производство представлявало признаване на вземането и водело до прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б.„а“ от ЗЗД. В този смисъл били и разясненията дадени в ТР N 4/14.10.2022 година, постановено по тълк. д. N 4/2019 година на ОСГТК на ВКС. С оглед на това въззивният съд намирал, че към датата на образуване на исковото производство, давността не е изтекла, поради което предявеният иск, следвало да бъде отхвърлен като неоснователен. Вземането на „Банка Д.“ АД [населено място] срещу П. С. А. се основава на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК от 27.09.2013 година, издадена по ч. гр. д. № 14 126/2013 година по описа на Районен съд Варна, XXIV-ти състав, в полза на „С. Ж. Е.“ АД [населено място], чиито правоприемник е „първата банка, Въз основа на тази заповед за изпълнение е било образувано изпълнително дело № 508/2013 година по описа на СИС, І-ви район при Районен съд Варна, което по молба вх. № 25 362/12.12.2016 година на кредитора „С. Ж. Е.“ АД [населено място] било прехвърлено за продължаване на изпълнителните действия на Л. С. С.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Варна, вписан под № ... в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители. Безспорно от момента на издаването на заповедта за изпълнение до момента на образуването на изпълнителното производство от 2013 година давността за вземането на „Банка Д.“ АД [населено място] не е била изтекла. Същевременно от момента на образуването на изпълнителното производство до 26.06.2015 година-датата на постановяване на ТР № 2/26.06.2015 година по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, погасителната давност е била спряна по силата на ППВС № 3/18.11.1980 година (обратно на приетото от състава на Апелативен съд Варна), което следва от дадените с ТР № 3/28.03.2023 година, постановено по тълк. д. № 3/2020 на ОСГТК на ВКС указания. Новата погасителна давност е започнала да тече от 26.06.2015 година и доколкото вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение давността е петгодишна за всички елементи на вземането-главница, лихви, разноски. Давността е трябвало да изтече, при непредприемане на изпълнителни действия, на 26.06.2020 година, като с молба от 14.07.2021 година, взискателят е направил искане за налагане на запор на трудово възнаграждение на А. от „С. А.“ ЕООД [населено място], като от август 2021 година, по изпълнителното дело са започнали да постъпват суми в резултат на този запор. Датата на налагането на запора е след 26.06.2020 година, но както е констатирал и въззивният съд през периода февруари 2014 година-юли 2021 година по изпълнителното дело почти ежемесечно са постъпвали доброволно платени от П. С. А. суми, с които задължението е намалявано. Всяко едно от тези плащания е основание за прекъсване на давността за цялото задължение по смисъла на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, като от момента на плащането е започвала да тече нова давност. При това активността на длъжника е освобождавала взискателя от задължението и необходимостта да иска извършването на изпълнителни действия с цел прекъсване на давността или осуетяване прекратяването на изпълнителното производство по реда на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.. С оглед на това към датата на образуване на исковото производство-05.10.2021 година, давността не е изтекла, поради което предявеният иск, е неоснователен и като такъв трябва да се отхвърли. С оглед изхода на спора П. С. А. ще трябва да заплати на „Банка Д.“ АД [населено място] сумата от 153.39 €, представляваща юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК за касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение