Решение № 779 от 31.1.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7341/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от председателя на Държавна агенция за бежанците /ДАБ/ против Решение 5171 от 10.06.2024 г., постановено по адм. дело 826/2024 г. по описа на Административен съд - Пловдив в частта му, с която е отменено Решение 3724/28.02.2024 г. на председателя на ДАБ в частта му, с която на М. Т., гражданка на Руската федерация, и малолетната ѝ дъщеря К. Ш. е отказано предоставяне на хуманитарен статут и делото в тази част е върнато на административния орган за ново произнасяне. Касаторът твърди неправилност на обжалваното съдебно решение поради постановяването му в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съдът да отмени съдебното решение в тази му част и да отхвърли жалбата на М. Т., гражданка на Руската федерация, лично и в качеството й на законен представител на малолетната ѝ дъщеря К. Ш., срещу Решение 3724/28.02.2024 г. на председателя на ДАБ. Редовно призован за съдебно заседание, касационният жалбоподател се представлява от юриск. Хичовски, който поддържа касационната жалба, а по същество твърди неправилност на съдебното решение в обжалваната част по съображения, подробно изложени в жалбата и устно- в хода по същество. Ответникът, М. Т., гражданка на Руската федерация, лично и в качеството й на законен представител на малолетната ѝ дъщеря К. Ш., редовно призована, се явява лично и с процесуалния си представител адв. Маринов, който оспорва касационната жалба, а по същество твърди правилност на съдебното решение в обжалваната му част по съображения, изложени в писмен отговор на касационната жалба и устно в хода по същество. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното решение съдът в производство по чл. 84, ал. 3 от Закона за убежището и бежанците е отменил по жалба на М. Т., гражданка на Руската федерация, лично и в качеството й на законен представител на малолетната ѝ дъщеря К. Ш., Решение 3724/28.02.2024 г. на председателя на ДАБ в частта му, с която на М. Т., гражданка на Руската федерация и на малолетната ѝ дъщеря К. Ш., е отказано предоставяне на хуманитарен статут и делото е върнато на административния орган за ново произнасяне. Със същото решение е отхвърлена жалбата срещу решението на председателя на ДАБ в частта му, с която е отказано предоставянето на статут на бежанец и ДАБ е осъдена да заплати на адв. Маринов сумата от 1000 лв възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. За да стигне до този правен резултат, административният съд е приел, че правилно административният орган е отказал да предостави на М. Т., гражданка на Руската федерация, и малолетната ѝ дъщеря К. Ш. статут на бежанец, тъй като не са налице материалноправните предпоставки по чл. 8 от ЗУБ. Приел е, че спрямо жалбоподателката и малолетното й дете в страната им по произход не е било осъществено преследване поради тяхната раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение. Съдът е установил, че подобна опасност, обуславяща предоставяне на статут на бежанец, не съществува към настоящия момент. Във връзка с това съдът е счел, че оспореното решение, в частта, в която им е бил отказан статут на бежанец, е правилно и е отхвърлил като неоснователна жалбата в тази й част. По отношение на предоставянето на хуманитарен статут, съдът е приел, че при разглеждането на молбата административният орган въобще не е изследвал и обсъдил положението на малолетната К. Ш. и последиците за нея при евентуално връщане в страната й по произход. Вместо да бъде извършена преценка на обстоятелствата, посочени в § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето, касаещи висшия интерес на детето, председателят на ДАБ е приел молбата за неоснователна, обсъждайки единствено бежанската история на майката. Съдът е счел, че малолетното дете, на което също е отказано право на предоставяне на международна закрила, се е адаптирало добре в социалната среда в България, знае български език и връщането му в Русия, където то няма среда и не познава никого, безспорно би се отразило изключително негативно на психичното му състояние и не би било в съответствие с неговия интерес. В случая обаче, в разрез с висшия интерес на детето в оспореното решение всичко това не е обсъдено. Съдът, след анализ на критериите при оценка на висшия интерес на детето, изявеното му желание да остане в България и необходимостта както от запазване на здравето и безопасността му, така и правото му да поддържа редовно лични отношения и преки контакти с двамата си родители, е заключил, че К. Ш. не следва да бъде извеждана от страната, което би се случило, ако оспореното решение влезе в сила. По тази причина съдът е приел, че на малолетното дете следва да бъде предоставен хуманитарен статут на основание чл. 9, ал. 8 от ЗУБ, т.е. по причини от хуманитарен характер. По горните съображения АС - Пловдив е отменил решението на председателя на ДАБ и е върнал административната преписка на административния орган за ново произнасяне. Така постановеното съдебно решение в обжалваната му част е правилно. Правилно съдът е приел, че при постановяване на административния акт са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довели и до нарушения на материалния закон. Правилен е изводът на АС Пловдив за това, че в решението на председателя на ДАБ в частта му, с която се отказва предоставяне на хуманитарен статут на детето, не е извършена преценка, съобразена с висшия интерес на детето, включително във връзка с неговата лична ситуация и възможността за благоденствието му при евентуално връщане в страната на произход. Същото не отговаря на изискванията за форма по смисъла на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, поради липсата на изложени мотиви относно постановения отказ по отношение на малолетното дете. Предвид възрастта на К. Ш., психическите и емоционалните ѝ потребности и последиците, които биха настъпили за нея при евентуалното ѝ връщане в страната на произход, административният орган е бил длъжен да извърши подробна и мотивирана преценка на конкретните факти от бежанската история на М. Т. и нейното дете във връзка с прилагането на принципа за висшия интерес на детето, като отчете как би се отразило на детето евентуалното им завръщане в държавата по произход на майката. Макар органът формално да е изпълнил разпоредбите на ЗЗДт, в оспорения административен акт не е извършена каквато и да е преценка на обстоятелствата по § 1, т. 5 от ДР на ЗЗДт, касаещи интереса на детето. Правилно съдът е достигнал до обоснован извод за липса на мотиви и в хипотезата на чл. 9 ал. 8 от ЗУБ. Наличието на основания за предоставяне на статут по смисъла на чл. 9 ал. 8 от ЗУБ следва да се преценява на база цялостната бежанска история на търсещия закрила и при съобразяване с неговото семейно състояние, когато е относимо към конкретното производство. При преценка на релевантните за производството обстоятелства, не следва да се игнорират и да не бъдат обсъдени данните, свързани с уседналостта на детето в България, изградените трайни връзки и социализацията му към средата и обществото. Неоснователно е възражението на касатора срещу самото присъждане на съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в рамките на първоинстанционното производство. Разпоредбата на чл. 92 ЗУБ, на която се основава касационният жалбоподател, не обосновава недължимост на адвокатско възнаграждение. Тази разпоредба постановява, че съдебните производства се освобождават от държавни такси и заплащане на други разноски с изключение на разноските за експертиза, със законовата корекция, че такива не се дължат от чужденеца, ако той докаже че не разполага със средства за задоволяване на основните си жизнени потребности. От анализа на нормата е видно, че тя е създадена с цел защита правото на лицата, търсещи закрила на достъп до правосъдие. За да се обезпечи това тяхно право, жалбоподателите са освободени от заплащането на държавна такса за образуване на съдебно производство, за разноски за предоставена от съда правна помощ, за преводач и т. н. Независимо от това, оспорващите могат да направят разноски при заплащане на суми за експертните заключения, тогава когато не е налице изключението на специалния закон. Същите заплащат суми за адвокатско възнаграждение в случаите, когато не са поискали или не им е била предоставена безплатна правна помощ. Разпоредбата не създава благоприятен режим за административния орган и по никакъв начин не го освобождава от заплащане на съдебни разноски, направени от оспорващата страна. По отношение на административния орган-ответник намира приложение общата процесуална разпоредба на чл. 143, ал. 1 от АПК - при отмяна на обжалвания административен акт, ответникът дължи възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв. В конкретния случай адвокатът е направил своевременно искането си за присъждане на разноски. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд - Пловдив в обжалваната му част е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд , трето отделение,