Решение № 11995 от 20.09.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5250/2013 г.

Решение № 11995 от 20.09.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5250/2013 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Красимир Благоев Костов - кмет на община Шумен, чрез процесуалния му представител юрисконсулт Йоана Василева, против решение № 13 от 04.03.2013 г., постановено по адм. дело № 31/2013 г. по описа на Административен съд - Шумен, с което е отменен мълчаливия му отказ по заявление на Лена Христова Ковачева от гр. Шумен и делото е изпратено на административния орган за ново произнасяне. Касационния жалбоподател оспорва решението като недопустимо и неправилно, постановено в нарушение на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 209, т. 2 и 3 АПК. Иска се да бъде отменено, а спорът - решен по същество с отхвърляне на първоначалната жалба. Ответникът по жалбата - Лена Христова Ковачева, чрез настойника си Христо Любенов Ковачев, оспорва касационната жалба. Иска се да бъде потвърдено първоинстанционното решение, като се претендира присъждането на съдебни разноски за настоящата инстанция, съгласно приложен списък. Представителят на Върховна административна прокуратура излага мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна - участник в първоинстанционното производство, имаща право и интерес от оспорването. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. За да постанови решението си Административен съд (АС) - Шумен е приел за установена следната фактическа обстановка: Производството пред административния орган е започнало с подадено заявление с вх. № 94-Л-110/03.12.2012 г. до кмета на Община Шумен от Лена Христова Ковачева, чрез настойника й Христо Любенов Ковачев, с искане да й бъде издадена карта за паркиране по реда на чл. 99а от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), с което се признава правото на заявителя да паркира на места, определени за превозни средства, обслужващи хора с трайни увреждания. Към заявлението са били приложени и всички необходими документи, т. к. Ковачева е със 100 % инвалидност. В срока по чл. 57, ал. 1 АПК молителката не е получила отговор от административния орган. Като компетентен орган по силата на чл. 99а ЗДвП, кметът на община Шумен е следвало да се произнесе, като извърши преценка налице ли са предпоставките да бъде признато на заявителката правото да паркира на местата, определени за превозните средства, обслужващи хората с трайни увреждания и съответно да издаде или да откаже издаването на карта по реда на чл. 99а ЗДвП. Поради липсата на такова произнасяне решаващия съд е приел, че мълчаливият отказ е издаден в нарушение на материалния закон и го е отменил. Решението е валидно, допустимо и правилно. Мълчалив отказ по чл. 145, ал. 2, т. 1, във вр. чл. 58, ал. 1 АПК е налице при неизпълнение в сроковете по чл. 57 АПК на административния орган да разгледа по същество отправено до него искане. Целта, с която чл. 58, ал. 1 АПК въвежда правната фигура на мълчаливия отказ е решаването в предвидения от закона срок на въпроса, с който е сезиран административният орган, а неговото бездействие прегражда пътя за настъпване на правните последици, които са търсеният правен резултат. Административният орган има възможност да извърши преценка за всеки конкретен случай дали да издаде или откаже издаване на административния акт. Ако прецени, че съответното лице - заявител отговаря на изисквания за издаване на административния акт, административният орган следва да формира писмено своето волеизявление, като мотивира акта си с наличие на изискуемите се положителни материалноправни предпоставки или респ. при отказ, да изтъкне отрицателните такива. Във всички случаи в рамките на срока по чл. 57, ал. 1 АПК органът е длъжен да материализира акта си в писмена форма. Наличието на компетентност за разглеждане на подаденото искане е условие за прилагането на фикцията, уредена в чл. 58, ал. 1 АПК, че непроизнасянето в срок се счита за мълчалив отказ, подлежащ на обжалване. С оглед характера на уредените обществени отношения и целта на приложимия материален закон, кметът на община Шумен е бил длъжен изрично да се произнесе в нормативно определения срок по така внесеното искане за издаване на карта за паркиране по реда на чл. 99а ЗДвП, с което се признава правото на заявителката да паркира на места, определени за превозни средства, обслужващи хора с трайни увреждания. В настоящия случай административният орган не се е произнесъл по същество на заявлението с което е бил сезиран, а с изпратено писмо до Лена Христова Ковачева, същата е била уведомена от ОП "Паркинги и гаражи", че може да паркира в рамките на града при представяне на решението на ТЕЛК. Съгласно разпоредбата на чл. 99а ЗДвП карта за паркиране на местата, определени за превозните средства, обслужващи хора с трайни увреждания и използване на улеснения при паркиране, се издава от кмета на съответната община по образец, съгласно приложението. Картата е валидна на територията на цялата страна. С оглед цитираната разпоредба, настоящата инстанция споделя изводите на първостепенния съд, че задължението на кмета произтича от закона, докато издаването на наредба за престой и паркиране на превозни средства, управлявани или превозващи лица с трайни увреждания на територията на общината е в правомощията на Общинския съвет. Липсата на такава не само не води до отпадане на нормативноустановената компетентност на кмета, но и нарушава правата на заявителката, т. к. картата важи на територията на страната, а не за конкретна община. Ирелевантно е твърдението на ответника, че причина за неиздаването на исканата карта за паркиране е липсата на холограмни знаци, отпечатвани от специализирана фирма към Монетния двор. Поради липса на произнасяне от компетентния орган и при наличието на материалноправните предпоставки за издаването на такава карта, са били засегнати и ограничени права на заявителката да паркира на места, които са определени за превозни средства, обслужващи лица с трайни увреждания на територията на страната, поради което са неоснователни доводите на касатора, че не са нарушени права на жалбоподателката, понеже е могла да паркира при представяне на решението на ТЕЛК. В хода на производството, с решение № 304 по протокол № 19/31.01.2013 г. Общински съвет - Шумен е приел Наредба за престой и паркиране на превозни средства, управлявани или превозващи лица с трайни увреждания на територията на община Шумен, но няма данни на жалбоподателката да е издадена карта за паркиране. В контекста на изложеното и след като законът изисква изрично произнасяне на административния орган, мълчаливият отказ по чл. 58, ал. 1 АПК се явява незаконосъобразен административен акт. Това е основание същият да бъде отменен, както правилно е установил решаващият съд. При вярно установената фактическа обстановка по делото, съдът е направил обоснован извод за основателност на подадената жалба срещу мълчалив отказ на задължения да се произнесе по направеното искане административен орган. Предметното естество на оспорения акт не позволява съдът да реши делото по същество, поради което правилно АС е постановил връщане на преписката на компетентния административен орган за решаване на въпроса по същество. С оглед изложеното постановеното от първоинстанционния съд решение е правилно и законосъобразно, не страда от релевираните в касационната жалба пороци и следва да бъде оставено в сила. Претенцията на касационния ответник по делото - Лена Христова Ковачева, чрез настойника й Христо Любенов Ковачев за присъждане на съдебни разноски по приложен списък е неоснователна. Отговорността за разноските в съдебноадминистративното производство е гражданско облигационно отношение, което произтича от процесуалния закон и е уредено от него (Арг.: чл. 143 АПК). Състои се в правото на едната страна да иска и задължението на другата да плати направените разноски от страната, в чиято полза е решено делото. Щом административният акт, предмет на съдебен контрол бъде отменен като незаконосъобразен, разноските на адресата по повод на делото се възлагат в тежест на бюджета на издателя на акта; респ. когато жалбата срещу този акт бъде отхвърлена, разноските се присъждат в тежест на иницииралата спора страна. Следователно правото на разноски, като акцесорно материално право на страните в процеса, регламентирано с разпоредбата на чл. 143 АПК във вр. с чл. 78 ГПК, вр. с чл.144 АПК, съставлява имуществено субективно право, което следва да бъде удовлетворено с оглед на крайния правен резултат по делото. Отговорността за разноски е обективна (невиновна) и цели репариране на разноските, направени по делото и възнаграждението на един адвокат, като в обхвата й не попадат други облигационни вземания на страните, независимо от техния източник. При липсата на легално определение на понятието, граматическото и логическо тълкуване на чл. 143 АПК и чл. 78 и сл. ГПК, приложим по силата на препращащата норма на чл. 144 АПК, налагат извод, че под "разноски" в процеса следва да се разбират тези парични средства, които са изразходени от страната във връзка с извършването на определени процесуални действия (депозит за призоваване на свидетел, възнаграждение за вещо лице, разходи за извършване на оглед и др., адвокатски хонорар за представителство в процеса). Следователно разноските включват всички суми, които страната е заплатила във връзка с извършването на правните действия в процеса или за оказаната й правна защита. Фактическите действия на страните по събиране на доказателствата, които да представят по делото, командировки, пътни разноски и пр. не представляват такива разноски. Заплащането на разходите по повод пътуване до седалището на компетентния съд също е извън обхвата на отговорността за разноски, отделно от това - личното явяване на страната не е било задължително - Сравн.: чл. 142, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 144 АПК и чл. 224 и чл. 269, ал. 1 НПК. С оглед изложеното претендираните съдебни разноски по т. 2 и т. 3 от приложения списък не се дължат. Относно искането по т. 1 - АС - Шумен е присъдил направените за първата инстанция разноски в размер 11.20 лв. (единадесет лева и двадесет стотинки) с оспореното понастоящем решение. Повторното присъждане на тази сума от Върховния административен съд би довело до неоснователно обогатяване на страната, на която се дължат разноски. Жалбоподателката (касационен ответник пред настоящата инстанция) може да поиска издаването на изпълнителен лист за присъдената й от АС - Шумен сума след влизане в сила на решението, но не и да ги претендира от касационната инстанция. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение