Решение № 6925 от 27.05.2010 г. на ВАС по адм. д. № 16467/2009 г.

Решение № 6925 от 27.05.2010 г. на ВАС по адм. д. № 16467/2009 г., I о., докладчик съдията Емилия Миткова Производството по делото е образувано по реда на чл. 185 и сл. АПК по оспорване на Антон Гочев Чакъров от гр. Стара Загора, на разпоредбите на чл. 7, ал. 1, чл. 6, ал. 1, чл. 11 и чл. 10, ал. 3 от Наредба за прилагане на чл. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресираните лица /ЗПГРРЛ/, приета с Постановление № 88/19.04.2006 г. на Министерски съвет. В оспорването се развиват за незаконосъобразност на цитираните разпоредби, като противоречащи на чл. 2, ал. 2, чл. 6 , чл. 5, ал. 4 от ЗПГРРЛ. Моли оспорените текстове да бъдат обявени за нищожни и да бъдат отменени. Ответникът - Министерският съвет на РБ, чрез процесуалния си представител юрк. Василев, оспорва жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура излага доводи за неоснователност на оспорването. Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав, приема, че жалбата е подадена от заинтересувано лице. Оспорващият е наследник на репресирано лице по смисъла на чл. 1, т. 1 от ЗПГРРЛ, поради което има правен интерес да обжалва текстове на Наредба за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ /Наредбата/, приета с Постановление № 88/19.04.2006 г. на Министерски съвет. След като обсъди доводите на оспорващия, както и събрания по делото доказателствен материал, съдът приема, че оспорването е неоснователно. На първо място Постановлението в оспорения текст, с който е приета Наредбата е издадено от компетентен орган, с оглед правомощията на Министерския съвет по делегация, дадена му в чл. 4 от ЗПГРРЛ. Издадено е в съответната писмена форма, както и при спазване на административно производствените правила по издаването му. От представената по делото административна преписка се установява, че проектът на Постановлението на МС за приемане на Наредба за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ е изпратен за становище, като са приложени и приети по делото отговори от министерствата, областните управители, НОИ, Главно управление на архивите при МС, Дирекция "Правна" на МС, както и становище на Министерство на финансите досежно предложената финансова обосновка, постъпила с писмо от 9.03.2006 г. към проекта на Постановлението. На проведено заседание на 5.04.2006 г. Министерският съвет е приел проекта на Постановлението с направените изменения, допълнения и уточнения и с писмо от 13.04.2006 г. до МС е изпратена окончателно оформената Наредба за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ, одобрена на посоченото заседание. Следователно обжалвания подзаконов нормативен акт е приет на заседание на министерския съвет, след задължително съгласуване с всички министри при спазване на изискванията на чл. 51 и 58 от Устройствения правилник на Министерския съвет и неговата администрацията. Постановлението е прието при наличие на кворум съобразно изискването на чл. 68, ал. 1 и при спазване на разпоредбата на чл. 69 от Устройствения правилник. За проведеното заседание на МС е изготвен протокол, а оспорения акт е обнародван, с което са спазени и нормите на чл. 76, ал. 1 и чл. 86 от Устройствения правилник на Министерския съвет и неговата администрацията. По същество на жалбата за прецизност в изложението настоящият състав счита, че следва едновременно да бъдат разгледани доводите на оспорващия срещу разпоредбите на чл. 7 и чл. 6, ал. 1 от Наредбата. Въпреки, че Чакъров е посочил, че оспорва изцяло разпоредбата на чл. 7 от Наредбата, от изложените доводи се налага извода, че оспорва само текста на ал. 1 от същата разпоредбата. Видно от оспорването, същото е постъпило във Върховния административен съд на 9.12.2009 г. Към този момент чл. 7, ал. 1 от Наредбата е изменен, като ограничението "не повече от 1513 лв." е отменено с изменение, обнародвано в ДВ, бр. 86/3.10.2008 г., т. е. преди подаване на оспорването. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от Наредбата в редакция към момента на подаване на жалбата, общият размер на обезщетението за имуществени вреди на наследниците на лицата по чл. 1, ал. 1, т. 1 - 6, 8 и 9 се определя в зависимост от времетраенето на репресията - по 48 лв. за пълен календарен месец. Съгласно чл. 6. ал. 1 от Наредбата, лицата по чл. 1, ал. 1, т. 1 - 5 и 9, които са били в затвори, лагери и други подобни места и са живи, получават обезщетение за всяка изтърпяна от тях репресия в пълния му размер за целия срок на претърпяната репресия - по 64 лв. за пълен календарен месец. Оспорващият твърди, че посочените разпоредби противоречат на чл. 2, ал. 2 от ЗПГРРЛ, а в писмените си бележки допълва, че разпоредбата противоречи на чл. 6 от Закона. При анализа на посочените разпоредби и при отмяна на ограничението "не повече от 1513 лв.", се налага изводът, че оспорването е досежно определеното ограничение относно размера на обезщетението за наследниците на репресираните лица, а именно в размер на 48 лв. за пълен календарен месец. На първо място не е налице твърдяното от оспорващия противоречие на разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от наредбата с нормата на чл. 2, ал. 2 от закона. Видно от последния текст, волята на законодателя за получаване на обезщетение за всяка изтърпяна от лицата репресия в пълния му размер за целия срок на претърпяната репресия е тези лица, които са били в затвори, лагери и други подобни места да са живи, поради което е неоснователен довода в оспорването, че никъде в закона няма делене на "живи и мъртви", а с това делене се репресират живите. Не е налице и противоречие с разпоредбата на чл. 6. от закона, съгласно която правоимащите лица имат право на обезщетение в пълен размер за всяка изтърпяна репресия за целия срок на репресията, тъй като този текст е общ и визира вече даденото в закона разграничение в чл. 2, ал. 2 относно обезщетението на лицата, които са "и са живи" и уредбата дадена в чл. 3 от закона за обезщетение на наследниците, когато лицата са починали. Именно във връзка с това разграничение направено в чл. 2, ал. 2 и чл. 3 от закона са разпоредбите на чл. 7, ал. 1 и чл. 6, ал. 1 от наредбата, като нормите от Наредбата не са в противоречие със закона. Относно твърдяното противоречие на разпоредбата на чл. 11 от Наредбата с разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от закона: Съгласно чл. 11 от Наредбата решението на централната комисия /ЦК/, с което се признава за установено наличието или липсата на незаконна репресия, както и нейното времетраене, е окончателно. Съгласно чл. 5, ал. 4 от Закона отказът на областния управител да удовлетвори искането за обезщетение подлежи на обжалване по реда на Административнопроцесуалния кодекс. От анализа на посочените разпоредби се налага извода, че разпоредбата на чл. 11 от Наредбата не противоречи на цитираната норма на закона, а решението на централната комисия е акт на помощен орган и е част от процедурата по издаване на Заповед на областния управител. Този извод се налага по аргумент от разпоредбите на чл. 5, ал. 1 и 2 от Закона, които уреждат, кръга на лицата и начина на изплащане на обезщетението, като единствено компетентния орган орган е областния управител, т. е макар окончателно решението по чл. 11 на комисията /дори положително/ не е основание за изплащане на обезщетение на посочените лица, а е необходим последващ акт на Областния управител. В подкрепа на изложеното е и разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от Закона, съгласно която, когато липсват писмени доказателства за обстоятелствата по предходните разпоредби, включително за характера на репресията, установяването им се извършва по ред, определен от Министерския съвет, от централна комисия. Систематичното тълкуване на нормата с разпоредбите на чл. 1, 2 и 3 от Закона, води до извода, че ЦК по чл. 4 от Закона е овластена да установява факти за възникването и съдържанието на претендираното право на обезщетение, но само когато липсват писмени доказателства да го установяват. По аргумент от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от закона Областният управител, може служебно да иска произнасяне на централната комисия, когато липсват писмени доказателства относно вида, характера или продължителността на репресията, което също е аргумент относно приетото досежно характера на Решението на ЦК, а именно като част от процедурата по издаване на акта на областния управител, който подлежи на обжалване по реда на АПК. ЦК по чл. 4 от закона не се произнася по същество по подадените искания за обезщетение на репресирани лица. Относно наличието на материално правните предпоставки и нормативно регламентираните условия за признаване правото на обезщетение, респективно за неговото изплащане изключителната компетентност е предоставена на Областния управител, поради което и Решението на ЦК, като част от крайния акт на Областния управител ще бъде проверено от съда при обжалване на този краен акт, поради което е неоснователно възражението, че е дерогиран закона, като е предоставена възможност на ЦК да издава окончателни актове. Относно твърдяното противоречие на разпоредбата на чл. 10, ал. 3 досежно думите "включително свидетелски показания" от Наредбата не са изложени конкретни доводи за противоречие с разпоредбите на ЗПГРРЛ, а възраженията са житейски, доколкото според оспорващия "не са останали живи лица, които са били в затворите". Съгласно текста на посочената разпоредба при разглеждане на исканията по ал. 1 /по искания на правоимащи лица за установяване на обстоятелства, за които липсват изцяло или част от изискваните писмени доказателства, ако липсата им е удостоверена от съответните органи по чл. 3, ал. 3, т. 1/ пред ЦК се допускат всички доказателствени средства, включително свидетелски показания, депозирани пред комисията в писмена форма с нотариално заверен подпис. При анализ на посочената разпоредба се налага извода, че същата не е в противоречие с нормите на ЗПГРРЛ, а е в изпълнение на разпоредбите на чл. 3, ал. 2 и ал. 3 от същия закон и е приложима само за случаите, в които липсват писмени доказателства за установяване правото на обезщетение. С оглед на изложеното не се установяват твърдените в жалбата противоречия на оспорените текстове от Наредбата с разпоредбите на ЗПГРРЛ. Предвид на изложеното и на основание чл. 193, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, първо отделение,