Решение № 19 от 27.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1523/2008 г.

Решение № 19 от 27.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1523/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борис Илиев Производството е по чл. 218а и сл. от ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. П. Б., С. П. Б. и Д. К. Б. против въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 202 от 5.02.2008 г. по гр. д. № 1889/2006 г. С обжалваното решение е оставено в сила решение на Пловдивски районен съд № 128 от 9.08.2004 г. по гр. д. № 394/2003 г. в следните части: I. с която е признато за установено в отношенията между Ж. Я. Я., Д. Я. Б., М. П. Б., Н. П. Б., Д. Н. Б., К. П. Б., П. Д. Б., Х. Д. Б., И. Й. Б., К. П. Б., С. П. Б. и Д. К. Б., че към момента на одържавяване през 1948 г. на гора с площ 2 487 декара (дка) в землището на с. Б., ревир "О" и горска площ от 27,715 дка в същото землище, ревир "Б", са били собственост на Събирателно дружество (СД) "Д" - гр. А. с която са отхвърлени исковете на И. Б., К. Б., С. Б. и Д. К. Б. против Ж. Я., Д. Я. Б., М. Б., Н. Б., Д. Б., К. Б., П. Б. и Х. Б. за признаване за установено, че ищците по този иск са собственици на 3/4 ид. ч. от гора, с площ 2 509,743 дка, находяща се в землището на с. З., община Л., ревир "О", м. "И", с кадастрален номер 043001, смесен вид, семенен произход, при граници дере, било, землищна граница и било; и III. с която ищците по горепосочените отхвърлени искове са осъдени да заплатят на ответниците по тях сумата 1 950 лв. разноски. С въззивното решение К. Б.,С. Б. и Д. К. Б. са осъдени да заплатят на Ж. Я., Д. Я. Б., М. Б., Н. Б., Д. Б., К. Б., П. Б. и Х. Д. Б. сумата 2 667,50 лв. разноски по делото. В касационната жалба се твърди, че неправилно въззивният съд преценил ликвидационен протокол от 02.04.1952 г. като опис по чл. 74, ал. 3 и 4 от ТЗ (отм.). Според касаторите въпросният протокол не съставлявал опис на гори, в него нямало индивидуализация на имотите по площ и граници, документът бил съставен след одържавяването на горите и нямало как да се приеме като опис за внасянето им в търговско дружество. Освен това от 1933 г. ТЗ (отм.) изисквал вписване на акта за внасяне на недвижими имоти в събирателно дружество и представяне на нотариално заверено извлечение от книга за инвентарии и равносметки. Тази форма не била спазена. Самият Търговски закон на Царство България бил отменен през 1951 г. и не можело протокол, съставен след тази дата, да породи действие по вече отменения закон. СД "Д" - А. нямало никакъв документ за собственост на горите, а само документи, че е извършвало търговска дейност с дървен материал от тях. Горите не били сочени като актив в балансите на дружеството и за тях не са плащани данъци, тези гори били придобити още преди дружеството да възникне. Коста Б., като собственик на горите, бил предоставил експлоатацията им на дружеството, но не и собствеността върху тях. Съществувалото друго дружество между същите съдружници - СД "Д" гара Р. - също не било собственик на въпросните гори, а те били изключителна собственост на наследодателя на касаторите, закупени били на негово име и никога не били прехвърляни на някое от дружествата. Нямало и твърдения при закупуването на горите К. Б. да е действал като подставено лице на радневското дружество. Поради това касаторите молят решението на въззивния съд да бъде отменено и спорът да бъде решен по същество от касационната инстанция, като бъдат уважени предявените от тях искове и бъдат отхвърлени тези, по които те са ответници. Претендират за присъждане и на разноските по делото. Ответниците по касация оспорват жалбата. Считат за доказано, че наследодателят на касаторите К. Б. и наследодателите на ответниците - братята му Я., Н. и П. Б., били съдружници в две събирателни дружества, регистрирани в Р. (от 1920 г.) и в А. (от 1936 г.). Горите били закупени на името на К. Б. с нотариални актове, съставени в периода 1929 - 1939 г. и били одържавени от него през 1948 г. За стойността им К. Б. трябвало да получи облигации, а тези облигации били оценени като актив на Асеновградското дружество в протокол от 1952 г. Следователно братята - съдружници се били споразумели, че активите от горите се разпределят между тях общо - т.е. че самите гори са били собственост на дружеството. Това се потвърждавало от извършени от МФ проверки на Асеновградското дружество, според които дружеството е собственик на гори и добивания от тях дървен материал, писмо на горски инспектор, доклади, таблица, списък, второстепенна ревизия и счетоводни документи, според които горите са били на "Б". Въпросните документи били официални по смисъла на чл. 143 от ГПК (отм.) и тъй като не били опровергани, съдът бил длъжен да зачете удостоверените в тях факти. Позовават се и на данни за издадена декларация от К. Б., чието съдържание е установено със свидетелски показания и която съдържала признание, че горите са на събирателното дружество. Според ответниците по касация протоколът от 1952 г. следва да се приравни на опис по чл. 74 от ТЗ и да се приеме, че с него е признато правото на собственост на асеновградското дружество върху процесните имоти. В противен случай нямало основание вземането за стойността на горите да се разпределя между всички съдружници. Това, че горите са придобити преди регистрацията на асеновградското дружество не било аргумент против, тъй като всъщност радневското дружество е било действителен собственик на горите, а след прекратяването му асеновградското е станало негов правоприемник. Единствената причина К. Б., а не дружеството, да фигурира като купувач на горите в нотариалните актове, е наличието на законова забрана за препродаване на гори на лица, които не са жители на селото, където гората е разположена. Ето защо К. Б. бил натоварен да придобие горите за сметка на дружеството и е действал като негово подставено лице. Поради това считат, че няма основание за отмяна на обжалваното въззивно решение и молят то да бъде оставено в сила. Претендират за разноски. Върховният касационен съд, след като обсъди направените доводи и прецени събраните по делото доказателства, намира жалбата за допустима, а разгледана по същество - за основателна. За да направи извод, че процесните имоти са били собственост на СД "Д" към 1948 г. - когато е извършена национализацията на горите в България, въззивният съд е приел, че съставеният на 02.04.1952 г. протокол (подписан от четиримата съдружници в дружеството - братя Б), представлява опис за внасяне на имотите в дружеството по смисъла на чл. 74 от Търговския закон на Царство България. Цитираният закон обаче е отменен с указ на президиума на Народното събрание № 490 от 25.09.1951 г., който е обнародван в Известия на Президиума на Народното събрание бр. 78 от 28.09.1951 г. Следователно към 02.04.1952 г. въпросният закон не е бил в сила. Не е уредена хипотеза на "преживяване" на отменените правни норми и съгласно принципите за действие на материалния закон по време, не може правен акт, извършен през 1952 г., да породи действие по материалноправни разпоредби, който към този момент не са действащо право поради отмяната им през 1951 г. Следователно изводите на въззивния съд, че протоколът от 1952 г. представлява опис за внасяне на недвижими имоти в събирателно дружество по смисъла на чл. 74 от ТЗ на Царство България (отм.) са направени в нарушение на материалния закон. Доколкото тези изводи са в основата на крайното решение на спора, атакуваното въззивно решение следва да бъде отменено. Тъй като спорът се разглежда за втори път от касационната инстанция, след отмяната на въззивното решение спорът трябва да бъде решен по същество. От фактическа страна по делото се установява, че К. (Коста) Д. Б. е закупил с нотариални атове, съставени в периода 1929 - 1939 г. гори и други недвижими имоти в землищата на с. Д. и с. Б., Станимашка околия, с. Б. С указ на цар Борис III от 25.08.1936 г е одобрен провизорен стопански план на частната гора "О" в землището на с. Б., А., видно от който план ревирът има площ 25,50 хектара. Съгласно заключение на СТЕ, този ревир е идентичен с възстановените от ПК гори на наследниците на К. Б. При национализацията на горите 2 572,715 дка гори, са декларирани от К. Д. Б. като негова собственост (съгласно Закона за стопанисване и ползване на горите), като с протокол от 01.06.1949 г са оценени по реда на същия този закон на 7 538 142 лв., за която сума трябвало да се издадат облигации. На 19.02.1920 г. е регистрирано СД "Д" със седалище в гара Р. и със съдружници Д. К., П., Н., К. и Я. Д. К. На 20.02.1936 г е регистрирано СД "Д" със седалище в А. и със съдружници П., Н., К. и Я. Д. К., всички с представителни права по отношение на търговското дружество. На 11.02.1941 г. дружеството със седалище гара Р. е прекратено по общо съгласие на членовете му и целият му актив и пасив е поет от централата на дружеството в А. На 27.12.1951 г. съдружниците са подали молба за прекратяване на дружеството в А. и обявяването му в ликвидация, която молба е удовлетворена с определение от 15.03.1952 г. Дружеството е заличено от регистъра на 28.04.1952 г. На 02.04.1952 г четиримата съдружници са съставили ликвидационен протокол, като са договорили как да разпределят помежду си имуществото на прекратеното дружество, включително стойност на отчуждените гори в местността на с. Б., А. на обща стойност 1 896 500 лв., срещу които вземания трябва да се получат облигации, които да се разпределят между съдружниците по равно. На следващия ден съдружниците съставили декларация, в която потвърдили, че оценките на активите в горецитирания протокол не са реални и че действителната подялба ще се извърши след продажба на активите на действителната им стойност и разделянето им по равен дял на всеки. От съставените при национализация на содолимонадена фабрика - Р. списъци на намерени вещи и документи е видно, че е намерена една декларация на К. Б. за горски имоти. Според свидетелските показания, в тази декларация К. Б. е потвърждавал, че въпросните гори са били на дружеството, а не негови. Самата декларация обаче не е представена по делото. Свидетелите потвърждават също така, че в отношенията между съдружниците на СД "Д" - А. горите са били третирани като собствени на дружеството, а не като такива на К. Б. Коста Д. Б. е починал на 07.02.1964 г., негови законни наследници са синът му Д. К. Б. и внуците му К. и С. Б. (Иванка Б., която също е наследник на К. Б., е починала в хода на настоящето производство). Катерина, П. и Х. Б. са наследници по закон с равни права на починалия на 01.10.2001 г. Д. П. Б., който е единствен законен наследник на П. Д. Б.. Наследници на Я. Д. Б. са Ж. Я. Я. и Д. Я. Б. Наследници на К. Д. Б. са Д. Н. Б., М. П. Б. и Н. П. Б. С решение № 35 от 30.08.2000 г. на наследниците на К. Д. Б. е възстановено правото на собственост върху гори - 2 281,585 дка - идеални части от кооперативен имот (ревир) "И" с обща площ 2 509,743 дка, ревир № 43 по картата на възстановената собственост и 34,163 дка - идеални части от кооперативен имот (ревир) "Р" с обща площ 2 843,25 дка, ревир № 45 по същата карта. Д. К. Б. е въведен във владение на тези имоти на 11.05.2001 г. С решение № 54Ч от 16.10.2002 г. на наследниците на Н. Д. К. - Б. е признато правото на собственост върху 1/4 ид. ч. от смесена гора с площ 2 509,743 дка, находяща се в м. "О". При тази фактическа обстановка неоснователни са исковете на наследниците на братята Я., Н. и П. Б. по чл. 13, ал. 8 от ЗВСГЗГФ. Тези искове са предявени на две взаимно изключващи се основания. Първото е, че СД "Д" е придобило процесните гори чрез внасянето им в дружеството по реда на чл. 74 от ТЗ (отм.) от съдружника К. Б. Второто е, че К. Б. още към момента на придобиване на горите е действал като подставено лице - т.е. че придобивните сделки са извършени при условията на персонална симулация. И двете основания трябва да бъдат изследвани, тъй като се твърдят като пораждащи спорното право. Доказателствената тежест за установяване на тези факти е за ответниците по касация (ищци по исковете по чл. 13, ал. 8 от ЗВСГЗГФ), съгласно чл. 127, ал. 1 изр.1 от ГПК (отм.). Непроведено пълно доказване на правопораждащите твърдения има за последица неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест. Съдът е длъжен да счита непълно доказаните факти за неосъществили се в обективната действителност факти. С оглед това принципно положение следва да се приеме, че по делото липсват доказателства придобитите на името на К. Б. гори да са внесени в дружеството. Това не би могло да стане по реда на чл. 74 от ТЗ, тъй като липсва формален акт, с който внасянето да е осъществено. Не е такъв акт протоколът от 02.04.1952 г. Този документ е съставен не само след като дружеството, в което наследодателите на ответниците по касация са били съдружници, е било прекратено, но и след отмяната на ТЗ от 1897 г. (отм.). Следователно не може да се приложи презумпцията, че посочените в подписаният от съдружниците опис на имотите на дружеството са негова собственост. Презумпцията се създава с правна норма и с отмяната на правната норма престава да действа и създаденото с нея предположение. Ето защо протоколът от 1952 г., дори да може да бъде третиран като опис на дружествени имоти, не създава основание да се приеме, че горите на К. Б. са били внесени в дружеството. Друг формален акт, с който това внасяне да е извършено, не е представен по делото, а неформалното внасяне на имотите не може да доведе до преминаване на собственост. Вярно е, че съвкупното обсъждане на доказателствата по делото води до извод, щото съдружниците братя Б са третирали горите като собствени на дружеството, а не на К. Б. Фактически дружеството е извличало икономически ползи от горите и именно неговите съдружници са взели решение ликвидационният дял на всеки от тях да включва 1/4 от облигациите, които следвало да се издадат за одържавените гори. Фактическото положение обаче не може да замести правното. А съгласно представените по делото документи собственик на горите е бил К. Б. Това, че той ги е предоставил за ползване от дружеството не означава, че е прехвърлил собствеността върху тях на дружеството. Дори да е искал да стори това, той не е извършил формален акт с който да се осъществи подобно имуществено разпореждане, а собственост върху недвижими имоти без спазване на съответната форма не може да се прехвърли по действащото към онзи момент материално право. Поради това твърденията, че процесните гори са внесени в събирателното дружество от К. Б. и са станали негова собственост не са доказани и на това основание искът по чл. 13, ал. 8 от ЗВСГЗГФ не може да бъде уважен. Недоказано е и второто основание, според което дружеството би могло да се третира като собственик на горите към момента на национализацията им. Твърденията на ответниците по касация, че при закупуването на горите К. Б. е действал като скрит пълномощник на СД "Д" не са доказани. Всъщност това са твърдения за персонална симулация, които предполагат установяване на скрито съглашение между купувача на горите и трето лице, което всъщност е възложило закупуването, но не се е афиширало като страна по продажбения договор. В този случай купувачът извършва сделката като пълномощник на третото лице, но тези действителни отношения не са обективирани външно. Разкриването на тази привидност би могло да стане само с обратно писмо, а свидетели могат да се слушат само доколкото по делото има начало на писмено доказателство, правещо вероятно твърдението за симулация (чл. 134, ал. 2 от ГПК - отм.). Обратно писмо не е представено по делото, а показанията на разпитаните по делото свидетели не водят до категоричен извод за това, при закупуването на горите К. Б. да е действал като подставено лице на дружеството. На първо място асеновградското дружество е регистрирано едва пред 1936 г. А до този момент от 1929 г. Коста Б. е придобил част от процесните гори на свое име. Той не би могъл да действа като подставено лице на субект, който не съществува. А да е действал като скрит пълномощник на радневското дружество по делото няма данни. Разпитаните по делото свидетели имат възприятия единствено от функционирането на дружеството в А. (т.е. възприетите от тях факти касаят период след регистрацията на това дружество, а не преди това). С оглед свидетелските показания трябва да се приеме, че асеновградското дружество е ползвало горите и че в отношенията между неговите съдружници горите не са били считани за лична собственост на К. Б., а за общи на дружеството. Въпросът обаче е в това, че свидетелите описват отношения между съдружниците които са възникнали след закупуването на горите. А персонална симулация може да има само там, където противоречието между желаните и между външно обективираните правни последици и съзнавано и желано от скрития пълномощник и действителния купувач още към момента на сключване на сделката. Какво са се споразумели дружеството и съдружника Б. след покупката на горите, е ирелевантно за правото на собственост. Коста Б. може да е решил да даде горите на дружеството, но да не е сторил това с формален акт. И в този случай съдружниците могат да третират в отношенията помежду си горите като техни, само че преминаване на собствеността няма - веднъж възникнала в лицето на К. Б., тази собственост не може да бъде прехвърлена с неформален акт. А доколкото по делото няма категорични данни още преди сключване на продажбените договори да е имало уговорка между "К и синове" първият да действа от свое име, но за сметка на дружеството (т.е. като скрит пълномощник), то съдът не може да приеме това за установено. Следователно дружеството не е било собственик на горите към момента на национализацията им и на второто твърдяно от ответниците по касация основание. Няма значение за крайните изводи на съда обстоятелството, че в доклади на администрацията, писма на горски инспектор, таблици, списъци и други счетоводни документи горите са били обозначавани като собствени на "Б". Касае се за документи, които обективират преценката на съставителят им за правото на собственост - тази преценка по никакъв начин не обвързва съда, който единствен е компетентен да прецени кой е титуляр на вещните права. Не е вярно, че въпросните документи са официални по смисъла на чл. 143 от ГПК (отм.), тъй като цитираната разпоредба дава материална доказателствена сила само на удостоверените в документа действия на длъжностното лице и изявленията, направени пред него. Преценките на длъжностното лице (и особено такива по правни въпроси) нямат никаква доказателствена сила, а нямат и доказателствена стойност. Те не обвързват съда. Най - накрая, тези преценки в случая са погрешни дори и с оглед твърденията на ответниците по касация, защото докато ответниците твърдят като собственик на горите събирателното дружество "Д", то в горепосочените доказателства като собственици са означени "Б". Касае се за различни правни субекти и ако е мислимо поради правна некомпетентност съставителите на документите да са приравнили физическите лица и юридическо лице, то това е само още едно допълнително свидетелство до каква степен би могло да се вярва на преценката им кой е притежавал правото на собственост върху горите. Относно твърденията за наличие на издадена декларация от К. Б., съдържаща признание, че горите са придобити от него за сметка на събирателното дружество, такава не е представена по делото. Вярно е, че в описа на документите, намерени при национализацията на Содо-лимонадената фабрика на СД "Д" - гара Р., е посочена една декларация на К. Б. за гори. Какво е нейното съдържание обаче по делото не е категорично установено. Свидетелските показания не са достатъчни за да се приемат за установени твърденията на ответниците по касация, тъй като свидетелите не твърдят да са виждали декларацията, а само съобщават какво знаят за нея. Няма и данни кога тази декларация е съставена и удостоверява ли обстоятелства, предшестващи закупуването на горите. Ако касае съглашения между съдружниците, постигнати след закупуването, то тя не може да има правно значение по вече изложените съображения. При липсата на самия документ свидетелските показания не са достатъчни за установяване съдържанието на декларацията и правното й значение. Допълнително следва да се отбележи, че дори К. Б. да фигурира като купувач на горите в нотариалните актове само формално, като скрит пълномощник на СД "Д", то и в този случай претенциите на ищците по чл. 13, ал. 8 от ЗВСГЗГФ биха били неоснователни. Както самите ответници по касация твърдят, персоналната симулация (ако има такава) е била наложена поради наличието на законова забрана за препродаване на горите на лица, които не са жители на селото, където гората е разположена. В такъв случай обаче с персоналната симулация би се заобикаляла императивна законова забрана, а сключените при тези условия договори са нищожни. Ето защо дори да е имало скрито пълномощие, то последиците от прикритата сделка не могат да настъпят, тъй като тя се явява недействителна поради нарушение на закона. И в този случай собствеността върху горите не би могла да премине върху дружеството, следователно искът по чл. 13, ал. 8 от ЗВСГЗГФ не може да бъде уважен. При това положение и доколкото спорът за материално право се разрешава в полза на касаторите, няма основания за отхвърляне на предявения от тях иск за собственост. Наследниците на К. Б. разполагат с позитивно решение на поземлена комисия за възстановяване на собствеността върху процесната гора и се легитимират като нейни собственици. Част от ответниците също разполагат с титул за собственост върху гората, поради което от установителният иск е допустим. Доколкото по делото съдът прие, че ответниците нямат основание да претендират за право на собственост върху горите, то следва да бъде признато за установено в отношенията им с касаторите, че последните са собственици на процесните гори. При постановяване на решението следва да бъде съобразено, че И. Й. Б. е починала в хода на производството и е заместена от правоприемниците си К. П. Б. и С. П. Б. С оглед така приетото от Върховния касационен съд, право на разноските по делото за всички инстанции ще имат касаторите. Ответниците по касация, чиито правни твърдения са отхвърлени, нямат право на разноски. Следователно обжалваното въззивно решение следва да се отмени изцяло и да се постанови ново решение по същество, съобразно направените в мотивите на настоящето решение изводи. По изложените съображения съдът