Решение № 7716 от 11.7.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. Джамшир, гражданин на Ислямска Република Иран, подадена чрез адв.Т. Илиев. Жалбата е против решение 2974 от 03.05.2023г., постановено по адм. дело 3761/2023г. по описа на Административен съд София - град. С касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни отменителни основания по чл.209, т.3 от АПК. Касаторът иска отмяна на обжалваното решение, решаване на спора по същество като бъде отменена оспорената заповед 5364з-1025 от 29.03.2023г. на директора на Дирекция Миграция при Министерството на вътрешните работи, както и да се разпореди незабавно освобождаване на А. Джамшир от Специален дом за временно настаняване на чужденци /СДВНЧ/ - гр.София. Ответникът директорът на Дирекция Миграция при Министерство на вътрешните работи (МВР), чрез пълномощника си юриск.В. Чорбаджийски, с представена писмена защита оспорва касационната жалба. Моли тя да бъде отхвърлена и да бъде потвърдено обжалваното съдебно решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че не са налице касационните отменителни основания на чл.209, т.3 от АПК. Развива доводи, че първоинстанционният съд е взел правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение Административен съд София град /АССГ/ е отхвърлил жалбата на А. Джамшир, гражданин на Ислямска Република Иран, срещу заповед 5364з-1025 от 29.03.2023г. на директора на Дирекция Миграция при Министерството на вътрешните работи, за принудително настаняване на чужденеца в СДВНЧ към дирекция Миграция . За да постанови оспореното решение АССГ е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената писмена форма и при постановяването ѝ не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът е счел, че оспорената заповед съответства и на материалния закон. Административният съд е установил, че са изпълнени изискванията на чл.44, ал.6 от ЗЧРБ за постановяване на оспорения административен акт, а именно - наложена на чужденеца ПАМ по чл.39а, ал.1, т.2 от същия закон и съществуваща реална опасност от укриването му. Законосъобразно според първоинстанционния съд са упражнени правомощията на административния орган при преценката му за необходимостта от принудителното настаняване на чуждия гражданин в СДВНЧ за постигането на легитимна цел - организиране на принудителното извеждане от Република България. Непредставянето на адрес от страна на жалбоподателя, на който може да се намери, липсата на близки в страната както и обстоятелството, че чужденецът вече е върнат от друга страна, където е преминал нелегално след отказа за предоставяне на международна закрила, мотивират извод за основателно предположение, че А. Джамшир може да се укрие, респ. за възпрепятстване на организацията и подготовката на извеждането му от страната или за затрудняване или осуетяване изпълнението на ПАМ. Първоинстанционният съд въз основа на приетите по делото доказателства е установил, че по отношение на чужденеца не съществуват други възможности за налагане на по-лека мярка, тъй като липсва декларация от български гражданин, че ще му осигури жилище където да пребивава, като освен това чужденецът не разполага с документи за самоличност и парични средства. Настоящият съдебен състав намира обжалваното решение за правилно. В касационна жалба са развити доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, доколкото според касатора мотивите на съда са на база част от фактите и обстоятелствата по делото и са направени при общо изложение на правните норми, поради което са изведени погрешни заключения. Настоящият касационен състав не споделя така развитите доводи, счита, че съдът е постановил решението си след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните в изпълнение на изискването на чл.172а, ал.2 от АПК и в съответствие с приложимата правна уредба. А направените от него изводи кореспондират със събраните по делото доказателства. В случая дали формираните от съда изводи са правилни и обосновани, е въпрос по съществото на правния спор, а не съставлява съществено нарушаване на съдопроизводствените правила. Принудителното настаняване в специален дом за временно настаняване, предвидено в чл.44, ал.6 от ЗЧРБ, има за цел да обезпечи изпълнението на взета по отношение на чужденеца предходна принудителна административна мярка по чл.39а, ал.1 от ЗЧРБ, която в конкретната хипотеза е - връщане до страна на произход. Законът предвижда, че тази мярка - принудително настаняване в СДВНЧ, се прилага в случаите, когато чужденецът възпрепятства изпълнението на заповедта, с която се налага мярката по чл.39а, ал.1 от ЗЧРБ или е налице опасност от укриване. В настоящия случай е безспорно установено, че със заповед 5364з-1024 от 29.03.2023г. на директора на Дирекция Миграция на А. Джамшир е наложена ПАМ Връщане до страната по произход , за която по делото липсват данни да е била оспорена. Установено е също така, че жалбоподателят не разполага с документи за самоличност и липсва декларация от български гражданин за осигурено жилище и издръжка. Установено е и, че чужденецът е върнат от Република Австрия в съответствие с изискванията на Регламент (ЕС) 604/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26.06.2013г., за обратно приемане на чужденци, което означава, че същият е минал нелегално границата на страната, както и, че на същия е отказано предоставяне на международна закрила. Фактическите констатации, направени от органа, обосновават извод, че към момента на издаване на заповедта е била налице реална опасност чужденецът да се укрие (по смисъла на §1, т.4в от ДР на ЗЧРБ) и по този начин да бъде осуетено изпълнението на приложената по отношение на него ПАМ. Според §1, т.4в от ДР на ЗЧРБ "Опасност да се укрие чужденец, спрямо когото е наложена принудителна административна мярка по чл.39а, ал.1, т.2 и 3" е налице, когато с оглед на фактическите данни може да се направи обосновано предположение, че същото лице ще се опита да се отклони от изпълнението на наложената мярка. Данни в тази насока могат да бъдат посочени в разпоредбата обстоятелства, едно от които е лицето да няма никакви документи. Именно това обстоятелство е налице в случая, поради което са неоснователни доводите на касатора за липсата на опасност лицето да се укрие. Други относими обстоятелства в тази насока са липсата на средства за издръжка на лицето и нелегалното напускане на границата на България, в резултат на което е върнат от Австрия. Посоченото, както правилно е приел и първоинстанционният съд, мотивира извод за вероятна основателност от укриване на чужденеца, съответно - затрудняване или осуетяване изпълнението на приложената по отношение на него ПАМ. В тази връзка неоснователно е твърдението в касационната жалба, че съдът е достигнал до този извод в противоречие с установените по делото факти. Към датата на издаване на заповедта е липсвала възможност по отношение на оспорващия да бъдат приложени по-леки мерки за административна принуда. Същият няма средства за издръжка или лица, които да му предоставят адрес за пребиваване. Липсата на адрес, на който чужденецът да е установен (или да би могъл да се установи), води до горния извод. Неоснователно е твърдението на касатора, че за чужденецът е могла да бъде наложено обезпечителна мярка по чл.44, ал.5, т.2 ЗЧРБ - чужденецът да внесе лично или чрез трето лице парична гаранция в срок и в размер, определени с правилника за прилагане на закона. При положение, че А. Джамшир не разполага с парични средства, е очевидно, че тази мярка не може да бъде приложена. Налице е посоченото в чл.15, §1 от Директива 2008/115/ЕО изискване за законосъобразност на заповедта. А твърденията на касатора в обратен смисъл са неоснователни. Противно на направеното в касационната жалба оплакване, съдът е обсъдил доводите в жалбата за допуснато нарушение от административния орган на административнопроизводствените правила, изразяващо се в неучастие и неизслушване на чужденеца преди издаване на административния акт. В случая съдът е изложил мотиви защо приема възражението за неоснователно, които се споделят изцяло и от касационната инстанция, поради което не следва да се преповтарят. Дори да се приеме, че жалбоподателят е следвало да бъде изслушан преди настаняването му в СДВНЧ, в случая това нарушение не е съществено, тъй като не може да доведе до постановяване на различен акт от процесния. По изложените съображения първоинстанционният съд не е допуснал твърдените нарушения, съставляващи касационни основания за отмяна. Решението на съда е правилно, постановено е при спазване на материалния закон и е обосновано, т.е. не страда от релевираните с касационната жалба пороци, поради което следва да се остави в сила. При този изход на спора и на основание чл.143, ал.3 от АПК касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касационната жалба своевременно претендираните разноски за настоящата съдебна инстанция - за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., определено на основание чл.78, ал.8 от ГПК във връзка с чл.37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл.24 от Наредбата за заплащането на правна помощ. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд , четвърто отделение,