Решение № 6691 от 17.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3073/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от директора на Главна дирекция „Гранична полиция“ (ГДГП) - Министерство на вътрешните работи (МВР), подадена чрез пълномощника юрисконсулт Е. Кабранска, срещу решение № 5982 от 13.02.2026 г., постановено по адм. дело № 7524/2025 г. по описа на Административният съд София - град (АССГ), с което е отменена издадена от него заповед № 3282з-3211/20.06.2025 г. Касационният жалбоподател оспорва съдебното решение като неправилно, с изложени доводи за нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Възразява срещу мотивите на първоинстанционния съд, че служителят се ползва с допълнителна закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 от Кодекса на труда (КТ), като счита, че за служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) тя не се прилага, а от специалната закрила на КТ при уволнение се ползват бременните държавни служители жени и ползващите отпуск поради бременност и раждане, съгласно чл. 190, ал. 4 ЗМВР. Заявява, че ако цитираното от АССГ експертно решение на ТЕЛК е било представено на органа, същото е било пречка за назначаването на служителя в МВР. Моли за отмяна на решението и разрешаване на спора по същество с отхвърляне на жалбата срещу атакуваната заповед. В съдебно заседание претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна. Ответникът - Е. В. С. (с променено фамилно име след постановяване решението на АССГ), чрез пълномощника адвокат В. Пенчев, в представен писмен отговор, в съдебно заседание и писмени бележки, оспорва касационната жалба и по изложени съображения пледира да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение да бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноски, съгласно представен списък. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и пледира атакуваното съдебното решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд (ВАС), второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение с оглед наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С отменената от първоинстанционния съд заповед № 3282з-3211/20.06.2025 г., на основание чл. 197, ал. 1, т. 6, вр. чл. 194, ал. 2, т. 1 и чл. 203, ал.1, т. 5 ЗМВР, заради неявяване на работа без уважителни причини в два последователни работни дни, на Е. В. С. (тогава с фамилно име С.-Й.) е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и на основание чл. 226, ал. 1, т. 8 ЗМВР е прекратено служебното й правоотношение на длъжността стажант в Регионална дирекция „Гранична полиция“ (РДГП) Аерогари при ГДГП - МВР. От фактическа страна АССГ е установил, че С. е била назначена на тази длъжност на 04.09.2023 г. Дисциплинарното производство срещу нея е образувано на 01.04.2025 г. за това, че от 10.02.2025 г. до датата на образуването, не се е явявала на работа и не е представила документи, удостоверяващи основателни причини за отсъствието. Съгласно дадено от нея обяснение на 10.04.2025 г., поради влошено здравословно състояние се е налагало често да ползва отпуск по болест. На 10.02.2025 г. е постъпила в Медицински институт - МВР за болнично лечение, в клиниката по неврология, за което е уведомила сектор „Човешки ресурси" - РДГП Аерогари. След изписването й от болничното заведение не й е бил издаден болничен лист, а е насочена към Регионална картотека за медицинска експертиза към РЗИ-София, където такъв бил издаден, но само за периода от 10.02.2025 г. до 21.02.2025 г. От представената медицинска документация - решения на ТЕЛК, НЕЛК и епикризи се установява, че жалбоподателката страда от [заличен текст]. Дисциплинарното производство приключило с издаването на атакуваната заповед № 3282з-3211/20.06.2025 г.. За да постанови решението си съдът е намери правна страна, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидените писмена форма и реквизити по чл. 210, ал. 1 ЗМВР, но при допуснато съществено нарушение на административно-производствените правила, както и в нарушение на материалния закон и противоречие с неговата цел. Предвид здравословното състояние на С. е отчетено, че тя се ползва от закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, която е задължително приложима и съгласно решение от 09.03.2017 г. на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело С-406/15. Въпреки това, без да изиска разрешение от разрешение на инспекцията по труда, органът направо е прекратил служебното правоотношение на С.. Освен това съдът е преценил, че наложеното наказание не е съобразено с формата на вината и цялостното поведение на служителката, тъй като съгласно медицинската документация и заради провежданото лечение С. не е могла да знае, че следва да се яви на работа на 22.02.2025 г., след като документите са издадени на 04.04.2025 г. По тези мотиви АССГ е отменил оспорената пред него заповед. Така постановеното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно. Касационният състав изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд за отмяна на оспорената заповед, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК, препраща към тях, без да е необходимо тяхното преповтаряне. Те са съобразени с постоянната практика на ВАС, че по отношение закрилата по чл. 333 КТ, прекратяването на служебни правоотношения по чл. 226, ал. 1 ЗМВР следва да се съобразява с решение на СЕС от 09.03.2017 г. по дело С-406/15 и Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27.11.2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите. В случая правилно АССГ е установил, че не е била проведена процедурата, по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, във връзка с Наредба № 5 от 20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 КТ, свързана със задължението на административния орган да изиска предварително разрешение от Инспекцията по труда, преди да прекрати правоотношението със служител, боледуващ от болест, определена в посочената наредба. Няма спор, че такова разрешение липсва, както и че С. страда от [заличен текст], посочено в чл. 1, ал. 1, т. 3 от Наредба № 5 от 20.02.1987 г., поради което се е ползвала от закрила при уволнение на посоченото основание, независимо, че е не е работила по трудово правоотношение. В този смисъл е приетото от СЕС тълкуване на член 7, параграф 2 от Директива 2000/78/ЕО за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите, дадено в многократно цитираното решение от 09.03.2017 г. по дело С-406/15. След като предварително разрешение на Инспекцията по труда не е било поискано и същото е условие за правомерното прекратяване на служебното правоотношение, органът е упражнил правомощието си по чл. 226, ал. 1 ЗМВР в противоречие с процесуалния и материалния закон - чл. 146, т. 3 и 4 АПК и заповедта правилно е отменена от АССГ. Неоснователно касационният жалбоподател се позовава на предвидената специална закрила по чл. 190, ал. 4 ЗМВР за бременните държавни служители жени и ползващите отпуск поради бременност и раждане, тъй като същата не изключва приложението на общото правило на закрила съгласно чл. 333, ал. 1 КТ и в никакъв случай не е в противоречие с решението на СЕС, а го допълва. Няма връзка с предмета на доказване и твърдението, че експертно решение на ТЕЛК е било пречка за назначаването на С. в МВР, тъй като не това е основанието поради което е прекратено служебното правоотношение, а също - назначаването е станало на 04.09.2023 г., а решението за намалена работоспособност е от 30.01.2025 г., т. е. след него. С оглед горното се налага извода, че не са налице сочените от касатора основания за отмяна на обжалваното решение, поради което същото следва да се остави в сила. При този резултат на делото право на разноски за настоящата инстанция има ответната страна, поради което и на основание чл. 143, ал. 1 и ал. 3 АПК, в тежест на ГДГП следва да се възложат сторените от С. разноски в размер на 650 евро, за заплатеното адвокатско възнаграждение, съгласно договора за правна помощ и инкорпорираната в него разписка. Неоснователно е направеното възражение на прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото и ефективно осъщественото процесуално представителство от адвокат Пенчев. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение