Решение № 12952 от 16.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8393/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на М. А., гражданка на Република Турция, подадена чрез процесуален представител адв. А. Мехмед, срещу решение 1083 от 23.06.2025 г. постановено по адм. дело 122/2025 г. по описа на Административен съд Търговище- ІІ състав, с което е отхвърлена като неоснователна жалба против Заповед за налагане на принудителна административна мярка 363з-239/10.02.2025 г. /погрешно посочена в диспозитива на съдебния акт под 363з-239/10.02.2024 г./ на ВПД Директор на ОД на МВР Търговище, с която на жалбоподателката е наложена на основание чл. 39а, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 40, ал. 1, т. 5 и чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ принудителна административна мярка Отнемане правото на пребиваване в Република България. В касационната жалба се излагат бланкетни твърдения за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нeобоснованост касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Пледира се отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго по съществото на спора, с което да бъде отменена оспорената заповед. Ответникът ВПД Директор на ОД на МВР Търговище, действащ чрез процесуален представител юрисконсулт Д. Мирева, в отговор на касационната жалба посочва, че последната е неоснователна, а решението като правилно, законосъобразно и обосновано следва да се остави в сила. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба, в какъвто смисъл представя писмено становище. Настоящият касационен състав намира жалбата за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от лице, за което постановеното съдебно решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, касационната жалба е НЕОСНОВТЕЛНА по следните съображения: Предмет на контрол пред Административен съд Търговище е била Заповед за налагане на принудителна административна мярка 363з-239/10.02.2025 г. на ВПД Директор на ОД на МВР Търговище, с която на М. А. - гражданка на Република Турция е наложена на основание чл. 39а, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 40, ал. 1, т. 5 и чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ принудителна административна мярка Отнемане правото на пребиваване в Република България. Административният съд е отхвърлил жалбата срещу процесния административен акт, като неоснователна. За да постанови този резултат съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, при спазване на установената форма и административнопроизводствените правила, при правилно приложение на относимите материалноправни разпоредби. Съдът е направил фактически установявания относно статута на лицето, мястото на живеене и времето на пребиваване в страната, като е отчел и анализирал всички релевантни обстоятелства. Приел от фактическа страна, че с Решение 850624/13.10.2021 г. на директора на дирекция Миграция е предоставено право на постоянно пребиваване на М. А., гражданка на Република Турция. Във връзка с подадено от нея заявление за издаване на удостоверение е извършена служебна проверка относно влизанията и пребиваването й в страната. Установено е, че за периода 01.01.2021 г. 05.12.2024 г. чужденката е пребивавала в Република България общо 51 дни, от които в рамките на едногодишния срок след разрешението само 20 дни, разпределени в краткосрочни посещения. При проверка на заявения постоянен и настоящ адрес в гр. Омуртаг е констатирано, че лицето не пребивава там. От събраните сведения, включително от обитател на адреса и от проведеното на 16.12.2024 г. интервю по реда на чл. 20в ЗЧРБ, е установено, че М. А. посещава адреса в гр. Омуртаг около 5 пъти годишно за по 510 дни и общият ѝ престой е около 1 месец годишно. Уведомена е за изискването за обичайно пребиваване над 185 дни годишно. От информацията, предоставена от ТД на НАП Търговище, се установява, че за периода след разрешеното й постоянно пребиваване липсват данни за осигуряване по КСО, като е налице само еднократно плащане на здравноосигурителни вноски към 16.12.2024 г. Въз основа на тези данни ВПД директорът на ОД на МВР Търговище е издал оспорената заповед, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, т. 1 ЗЧРБ отнемане правото на пребиваване, поради неизпълнение на нормативното изискване чужденецът да се установи в страната в едногодишен срок от предоставяне на разрешението за постоянно пребиваване. За да отхвърли оспорването съдът е приел от правна страна, че заповедта не страда от пороците, визирани в чл. 146 АПК. Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ, послужила като правно основание за издаване на оспорената заповед, правото на пребиваване на чужденец в страната се отнема, когато в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членовете на семейството на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 ЗЧРБ. Обжалваното решение е правилно. При постановяването му не са допуснати релевираните с касационната жалба нарушения. Първоинстанционният съд, при правилно установена фактическа обстановка, е извел обосновани и в съответствие с приложимия материален закон изводи за законосъобразност на оспорвания административен акт. Настоящата касационна съдебна инстанция намира, че относимите факти са изследвани задълбочено и са обсъдени мотивирано, при правилно разпределяне на доказателствената тежест относно установяването на съществуването на фактическите основания при издаването на оспорения административен акт и изпълнението на нормативните изисквания. От приобщените по делото доказателства е изведен обоснован и правилен извод, че М. А. не се е установила на територията на България, съгласно изискванията на ЗЧРБ. За периода от 01.01.2021 г. до датата на проверката - 05.12.2024 г., чужденката е пребивавала общо 51 дни, а през първата година след получаване на разрешението е пребивавала едва 20 дни, поради което са били налице предпоставките на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ. Видно от данните по делото, чужденката е установена трайно да живее на територията на Република Турция, което обстоятелство не е спорно по делото. Съдът е отговорил подробно и аргументирано на доводите, поддържани в първоинстанционната жалба. Съображенията му се споделят изцяло от настоящия касационен съдебен състав. Твърденията, касаещи пороци в компетентността на издателя на процесната заповед, са неоснователни, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ, същият е сред органите, на които е предоставено правомощие да налагат принудителни административни мерки по ЗЧРБ. В чл. 39а ЗЧРБ изрично са посочени видовете ПАМ, които могат да бъдат налагани от административните органи по чл. 44 от ЗЧРБ, а именно на това основание е издадена процесната заповед. Принудителната административна мярка "отнемане на правото на пребиваване в Република България" по реда на чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ се налага при наличие на основанията на чл. 40 от ЗЧРБ от органите по чл. 44 от ЗЧРБ, независимо от органа, които е издал първоначално разрешението за пребиваване на територията на Република България. Първостепенният съд правилно е изследвал функционалната и териториална компетентност на издателя на акта и предвид приложените по делото заповеди на министъра на вътрешните работи е приел, че ВПД директор на ОД на МВР Търговище притежава необходимите за издаването на заповедта правомощия. Правното основание, послужило за издаването на административния акт се съдържа в чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ и съобразно него се отнема правото на пребиваване, ако в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16, за които изключения не се спори, че в случая не са налице. По делото не са представени доказателства от страна на чуждестранната гражданка, че същата е имала намерение трайно да се установи в България, каквито намерения, тя не поддържа нито в жалбата си против издадения административен акт, нито в касационната жалба. В проведено по чл. 20в ЗЧРБ интервю самата тя е посочила, че посещава Република България около 5 път годишно и престоява около 5-10 дни. Заявява, че доскоро е работила като медицинска сестра и затова не е могла да идва често, но след като се е пенсионирала може да идва по-често, но няма данни през изследвания период това да се е реализирало. На чужденката е било предоставено право на постоянно пребиваване, считано от 13.10.2021 г., като в релевантния едногодишен срок за ефективно трайно установяване до 13.10.2022 г. е преминавала държавната граница, респ. се е намирала на територията на страната общо 20 дни. От установените по делото факти е видно, че семейните, културните и социални връзки на първоинстанционната и касационна жалбоподателка са с Република Турция, където е установено, че е обичайното й пребиваване, семейството й и центърът на жизнените й интереси. Поради това и наложената принудителна административна мярка няма да ограничи правото й на личен и семеен живот по смисъла на чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) или пряко да създаде затруднения за поддържането на тези връзки с държавата й по произход. Нормата на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ е императивна, поради което издателят на административния акт не разполага с право на преценка да избере различна мярка. Титулярят на разрешението за пребиваване е следвало да съобрази поведението си с диспозицията на правното предписание, т. е. в неговата правна сфера лежи задължението за трайно установяване. Настоящият касационен съдебен състав споделя съображенията на първоинстанционния съд, че липсата на легални дефиниции на установяване и пребиваване в ЗЧРБ не променя обстоятелството, че субективната предпоставка по чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ намерение за трайно установяване, е конкретизирана в чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ чрез изискване за минимален срок и фактическо поведение, доказващо, както установяване, така и пребиваване. Законодателят изисква кумулативна даденост на двете състояния. Самото изпълнение на процедурите по ППЗЧРБ и Наредба РД-02-20-9/2012 г. не е достатъчно за установяване в страната, което предполага действия от битов и социален характер, включително осигуряване на жилище и създаване на социални връзки. В случая жалбоподателката не е заплащала социални осигуровки, а здравни осигуровки е внесла еднократно в деня на интервюто по чл. 20в ЗЧРБ, което сочи липса на реална връзка със социалната и здравната система на Република България. Предвид инцидентните престои на М. А. в страната и обстоятелството, че същата живее трайно в Турция, следва да се формира извод, че по делото не са събрани доказателства за намерението на касационния жалбоподател да се установи трайно на територията на Република България лично или със своите близки. При съвкупна преценка на визираните в чл. 23, ал. 1 ЗЧРБ срокове за пребиваване следва да се приеме, че пребиваването на територията на страната в рамките на 20 непоследователни дни за едногодишен период не могат да изпълнят фактическия състав на изискването за уседналост. Ето защо касационният съдебен състав счита, че установените по делото данни са достатъчни, за да обосноват наличие на предпоставките по чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ за отнемане на правото на постоянно пребиваване на М. А.. Като е достигнал до аналогични правни изводи и е отхвърлил жалбата против Заповед за налагане на принудителна административна мярка 363з-239/10.02.2025 г. на ВПД Директор на ОД на МВР Търговище, първоинстанционният съд е постановил правилно, валидно и допустимо решение, което следва да бъде оставено в сила. Въпросът за присъждане на разноски не се обсъжда, тъй като такива не са претендирани. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,