Решение № 596 от 06.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 785/2024 г.

Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Б. Н. В. и И. Г. В., с адрес в [населено място], представлявани от адв. П. Х., против решение № 1127 от 12 октомври 2023 г., постановено по в.гр.д. № 1114/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 818 от 13 март 2023 г., постановено по гр.д. № 8705/2022 г. по описа на Районен съд – Варна, с което е отхвърлен предявеният от Б. и И. В. срещу адв. С. С. С. от АК-В. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на С. да им заплати сумата от 9000 лева, получена без основание, по нищожен поради противоречие със закона договор за правна помощ № 18/01.03.2020 г. в частта относно размера на хонорара, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 05.07.2022 г., до окончателното плащане, както и иск за заплащане на сумата от 1508 лева, представляваща обезщетение за забава, начислено върху главното задължение, за периода 10.11.2020 г.- 05.07.2022 г. С решението е отхвърлен и предявеният от В. срещу С. иск по чл. 55, ал. 1, т. 3 ЗЗД, вр. чл. 87 ЗЗД, за осъждане на С. да им заплати сумата от 9000 лева, получена на отпаднало основание, по развален договор за правна помощ № 18/01.03.2020 г. ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 05.07.2022 г., до окончателното плащане, както и иск за заплащане на сумата от 1508 лева, представляваща обезщетение за забава, начислено върху главното задължение, за периода 10.11.2020 г.-05.07.2022 г. Касационното обжалване е допуснато с определение № 3739 от 18.07.2025 г. по настоящото дело по въпроса за критериите по чл. 36, ал. 2 ЗАдв, по които се определя справедливият размер на адвокатското възнаграждение. При отговора на въпроса следва да се има предвид възприетото в решение № 61 по гр.д. № 3153/2019 г. на ВКС, ІV г.о., според което съдът следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната престация, което опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите нрави и води до нищожност на договора (чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД). Съдът не дава указания страните да правят такива твърдения, нито да сочат доказателства за това, но е длъжен при констатирана свръхпрекомерност на уговорената престация в договора да зачете правните последици на този провоизключващ факт, а именно противоречието с добрите нрави, нищожността и липсата на действие на договора, а специална хипотеза за противоречието с добрите нрави е уредена в чл. 36, ал. 2 ЗАдв, където е постановено, че уговореното адвокатското възнаграждение следва да е справедливо и обосновано. Следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, в която е узаконено правилото, че недействителната част от фактическия състав не влече недействителност на целия фактически състав на една сделка, ако са налице следните условия: когато нищожните части са заместени по право от повелителни правила на закона, или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части. Касационната жалба е основателна. Между страните по делото е сключен договор за правна защита и съдействие № 18/01.03.2020 г. за процесуално представителство по гр.д. № 2019 г. по описа на Районен съд – Варна, при договорено възнаграждение от 10000 лева, което е заплатено изцяло. С решение по това дело В., в качеството им на ответници в производството, са осъдени да преустановят действията си, с които пречат на ищеца „И. и К“ ЕООД да ползва собствените си 290/532 кв.м. ид.ч. от имот, находящ се в [населено място], и които действия се изразяват във влизане с автомобил и паркиране, в частта от имота, която съгласно споразумение от 29.06.2007 г. е разпределено за ползване от В. Х., на основание чл. 109 ЗС; осъдени са да преустановят действията си, с които пречат на „И. и К“ ЕООД да ползва собствените си 1/2 ид.ч. от таванско складово помещение с полезна площ от 18,18 кв.м., находящо се в процесната жилищна сграда, като премахнат неоснователно изградена стена на основание чл. 109 ЗС; прието е за установено по отношение на тях двамата, че „И. и К“ ЕООД е собственик на 1/2 ид.ч. от същото таванско складово помещение и са осъдени да предадат на дружеството владението върху имота, като му осигурят достъп до ползване на цялото таванско складово помещение, на основание чл. 108 ЗС. С въззивно решение № 730/06.06.2022 г. по в.гр.д. № 1212/2021 г. по описа на Окръжен съд – Варна първоинстанционното решение е отменено в частта по иска по чл. 109 ЗС относно таванското помещение и В. са осъдени са да преустановят действията си, с които пречат на дружеството да ползва собствените си 1/2 ид.ч. от таванско складово помещение, като премахнат неоснователно затворената с гипсокартон съществувала врата, с която се разделя таванското складово помещение на две отделни помещения. В останалата част първоинстанционното решение е потвърдено. Въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване съгласно определение № 1524 от 07.06.2023 г. по гр.д. № 4165/2022 г. по описа на ВКС, ІІ г.о. С нотариална покана от 28.10.2020 г., връчена на адв. С. на 02.11.2020 г., В. са уведомили адвоката, че прекратяват сключения договор за правна помощ и съдействие № 18/01.03.2020 г. и са поискали връщане на сумата от 9000 лева. От установените факти следва изводът, че договорът за правна помощ е сключен за процесуално представителство по дело, чийто предмет са обективно съединени искове – два иска по чл. 109 ЗС (за осъждане на В. да преустановят неоснователните си действия, изразяващи се във влизане и паркиране на автомобили в част от имот и за осъждането им да премахнат неоснователно изградена стена, разделяща таванско складово помещение), и един иск по чл. 108 ЗС (за признаване за установено в отношенията между страните, че ищцовото дружество е собственик на 1/2 ид.ч. от таванско складово помещение и осъждане на В. да предадат на дружеството владението върху имота). Макар че настоящият съдебен състав не разполага с данни относно данъчната оценка на таванското помещение и приетата от съда, разглеждащ делото, цена на исковете, въз основа на постановките на ТР № 4/2015 г. на ВКС, ОСГК, следва да се приеме, че се касае за два оценяеми и един неоценяем иск, делото е с относително нисък материален интерес и ако се вземат предвид разпоредбите на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в относимата й редакция, минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение би бил в пъти по-нисък от договорения между страните Следва да се съобрази обаче, че установените към датата на сключване на процесния договор минимуми в наредбата не задължават страните по договора за адвокатска услуга да се придържат към тях и те са свободни да уговорят по-високо възнаграждение дори и при ниска цена на предявените искове. Една такава уговорка не е априори нищожна и валидността й не може да се преценява единствено чрез съпоставка на адвокатския хонорар с материалния интерес по делото. Следва да се отчете в равна степен и сложността на спора, която адвокатът като професионалист следва да прецени и да съобрази възнаграждението си с нея. От своя страна, клиентът има свободата да се съгласи или да не се съгласи да сключи договор при съответните условия. В конкретния случай делото се отличава с определена фактическа и правна сложност, доколкото се е наложило адвокатът да се запознае с немалък обем документи, със заключение на вещо лице и да участва в разпит на свидетели. Следва да се отчете още, че не става дума за множество правоотношения между страните, прилагане на сложна нормативна уредба, голям обем доказателствен материал или изслушване на много свидетели. Делото е с нисък материален интерес, касае една област на правото, а освен това процесният договор е сключен за адвокатска защита само пред първата инстанция. Отчитайки съвкупно изброените обстоятелства, настоящият съдебен състав приема, че уговореното адвокатско възнаграждение е прекомерно и необосновано завишено, поради което клаузата за това възнаграждение в процесния договор е нищожна. Затова тази клауза трябва да се замести от повелителната разпоредба на Закона за адвокатурата, която прогласява принципа за възмездност на адвокатския труд – чл. 36, ал. 1 ЗАдв, и определя начина на формиране на адвокатското възнаграждение при липса на договореност между страните – чл. 36, ал. 3 ЗАдв. Следва да се сподели разбирането, възприето в практиката на ВКС, че когато съдът установи нищожност на договор за адвокатска услуга, законът не го оправомощава да определи адвокатското възнаграждение. Компетентността е на адвокатският съвет на колегията, към която е вписан адвокатът, страна по нищожния договор, а адвокатският съвет я упражнява по условия и ред, предвидени в Закона за адвокатурата (в този смисъл напр. решение № 74 по гр.д. № 3831/2022 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 236 по гр.д. № 576/2017 г. на ВКС, ІV г.о.). По същия начин следва да се процедира и когато само клаузата за размера на адвокатското възнаграждение е нищожна. С оглед изложеното, делото следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав, който, като съобрази факта, че между страните е сключен валиден договор за правна помощ, следва да изиска от Адвокатски съвет – В. да определи размера на възнаграждението по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв. Съдът освен това следва да обсъди както наведените от ищците твърдения за неточно изпълнение на договора за правна помощ, респ. осъществило ли се е развалянето му, така и възражението на ответника за неоснователното разваляне на договора с оглед евентуалното приложение на чл. 26, ал. 2 ЗАдв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,