Решение № 35 от 25.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 3164/2015 г.

Решение № 35 от 25.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 3164/2015 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Мариана Костова Производството е по реда на чл. 290 и сл. от ГПК . Образувано по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1250/11.06.2015 г., постановено по в. т. дело № 3618/2014 г. на Софийския апелативен съд, с което са уважени обективно съединените искове на дружеството [фирма] срещу дружеството касатор за сумата от 81 424.06 лв., съставляваща неплатена цена за изпълнени и приети СМР по договор за проектиране, доставка и монтаж на окачена вентилируема керамична, остъклена, структурна безкапачкова фасада, обшивки тип "еталбонд", алуминиеви врати и алуминиеви прозорци, и съпътстващи СМР на обект "Хотелски комплекс четири звезди" в УПИ III-2704, кв. М. 1 [населено място] на основание чл. 79 във връзка с чл. 266, ал. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 28.12.2009 г. до окончателното плащане, за сумата от 24 844.65 лв. обезщетение за забавено изпълнение за периода от 28.12.2009-28.12.2012 г. В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Материалната незаконосъобразност на решението e аргументира с неприлагането от въззивния съд на чл. 103, ал. 2 ЗЗД при направено възражение за съдебно прихващане. Ответникът [фирма] в писмен отговор на касационната жалба и в открито съдебно заседание, чрез пълномощника си, аргументира становище за оставяне в сила на решението на САС. Прави се искане за присъждане на направените от дружеството разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение като разгледа жалбата и провери обжалваното решение, с оглед на заявените касационни основания, прие за установено следното: С обжалваното решение САС е приел, че между ищеца и ответника е налице валидно сключен договор за изработка. Ищцовото дружество е изпълнило възложените му работи, за което е съставен по надлежния ред Акт обр. 15 за установяване годността на строежа. Исковата сума от 81 424.06 лв., съставлява 5% от общата стойност на всички изпълнени и приети СМР, която съобразно изразената от страните воля в чл. 21.4.2 на процесния договор, е платима не по-рано от 31.01.2008 г. и има значението на средство за гарантиране на евентуалните задължения на изпълнителя по отстраняване на недостатъци в извършените от него работи в период от 13 месеца след подписване на Акт обр. 15 за сградата. След обсъждане на доказателствата по делото, съдът е приел за доказана исковата претенция на ищеца за сумата от 81 424.06 лв. и я уважил. Мотивирано е, че на уговорения падеж възложителят не е платил исковата сума, независимо, че не се твърди и не се установява от доказателства по делото в периода от 13 месеца след съставяне на Акт обр. 15 за сградата, да са констатирани недостатъци в изпълнението на възложената на ищеца работа. Съдът се е позовал на признание на задължението от възложителя в писмо за потвърждение от 08.02.2008 г., подписано от законен представител на дружеството. Крайният извод е, че изпълнителят има право на претендираното възнаграждение - гаранция след като е приетата работата и е изтекъл срокът на гаранцията. За неоснователно е прието възражението на ответното дружество за погасяване на вземането на ищеца по давност. Съобразена е датата на подаване на исковата молба - 28.12.2012 г., датата на падежа на вземането, уговорен в чл. 21.4.2 от договора - 31.01.2008 г., както и обстоятелството, че подаването на молба по чл. 625 ТЗ спира течението на давностия срок за вземането - чл. 628а, ал. 3 ТЗ, в случая за времето от 2.10.2013 г. до 21.03.2014 г. Съдът е обсъдил въведеното от ответника - възложител в процеса възражение за съдебно прихващане със сумата от 744 000 лв., представляваща договорна неустойка за неизпълнение на договорените СМР в срока на договора. Счел е, че в чл. 26 е уговорен срок за изпълнение на СМР 31.08. 2006 г. Този срок е изместен на 3.11.2006 г., предвид приетия от страните график на изпълнение. За съда е безспорен фактът на приемане на обекта с Акт образец 15 на 21.11.2007 г. За периода от 3.11.2006 г. до 21.11.2007 г. изпълнителят дължи уговорената в договора неустойка за забава в размер на 2000 лв. на ден. За основателно е прието възражението за изтекла давност за заявеното за прихващане вземане на ответника по иска. Изведено е, че ищецът е изпаднал в забава да плати неустойката от 21.11.2007 г. при тригодишната давност по чл. 111 б"Б" ЗЗД, при което правото на ответника да търси изпълнение на акцесорното задължение е погасено считано от 22.11.2010 г. Изводът е, че липсата на непогасено - ликвидно и изискуемо насрещно вземане на ответника не позволява да се уважи направеното насрещно възражение за прихващане. По правния въпрос: Касационното обжалване е допуснато по правния въпрос: Допустимо ли е да се извърши съдебно прихващане с погасено по давност вземане, ако прихващането е било възможно преди изтичането на давността и за предпоставките за такова прихващане, за проверка дали решението на САС е в съответствие с решение № 113 от 9.07.2013 г. по гр. дело № 1274/2013 г. на ВКС, ГК, IIг. о. В решение № 113 постановено по гр. дело № 1274/2013 г. на ВКС, ГК, II гр. д. са разграничени хипотезите на материалноправно прихващане по чл. 103, ал. 1 ЗЗД и на съдебното прихващане като насрещно възражение срещу вземането на ищеца по иска за погасяване на двете вземания до по-малкото от тях. При материалноправното прихващане, двете насрещни вземания трябва да са еднородни, ликвидни и изискуеми към момента на изявлението за компенсация, от който момент двете вземания се считат за погасени. Възражението за прихващане, заявено в хода на висящия исков процес, е допустимо и когато вземането не е ликвидно, нито изискуемо. Прието е в решението, че в тази хипотеза на съдебно прихващане погасителния ефект настъпва, след като влезе в сила решението, тъй като от този момент вземането става ликвидно и безспорно. Тълкуването на разпоредбата на чл. 103, ал. 2 ЗЗД е, че съдебно прихващане се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичане на давността. По изключение, съгласно чл. 103, ал. 2 ЗЗД прихващането запазва своето погасително действие, макар и това действие да се проявява, след като насрещното вземане е покрито с давност. В каузалната част е извършена компенсация с вземането на ответника, установено с влязло в сила решение по уважен насрещен иск. По въпроса за предпоставките за съдебно компенсация на насрещни вземания, настоящият състав съобрази съдебна практика на ВКС обективирана в следните решения: С решение № 696 от 7.07.2004 г. по гр. дело № 1911/2003 г. на ВКС, ТК, постановено по отм. ГПК, е прието, че съдебното прихващане погасява насрещните вземания занапред, а не от деня на възражението за прихващане. Становището е аргументирано с чл. 221, ал. 2 ГПК отм., съгласно който силата на пресъдено нещо на съдебното решение се разпростира и върху вземания, предявени с възражението за прихващане. Вземането, предявено в процеса с възражение за прихващане, става ликвидно дори да е било спорно, тъй като за напред получава качеството на "присъдено нещо". Това становище е възприето в решение № 225 от 28.05.2011 г. по т. д. № 631/2010 г. ВКС, II т. о., постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК. В решението са разгледани предпоставките за прихващане, като са разграничени хипотезите на прихващане в материалноправен аспект - чл. 103, ал. 1 ЗЗД, и на съдебна компенсация, като е изразено принципното становище, че във всички случаи за настъпване на ефекта на компенсацията /прихващането/ - погасяване на насрещните вземания за пари или за еднородни и заместими вещи е до размер на по-малкото от тях. Прието е, че от гледна точка на процесуалното право евентуалното възражение за прихващане е процесуално действие за защита срещу иска, при което за разлика от материалноправното възражение, съдебната компенсация погасява насрещните вземания занапред. Поради това без значение за допустимостта му е дали компенсационното правоотношение е настъпило преди или след предявяването на иска, тъй като ефектът на прихващането ще се прояви след установяване с влязло в сила решение на съществуването на насрещните вземания и на тяхната изискуемост - чл. 298, ал. 4 ГПК, аналогичен на чл. 221 ГПК отм. Фактическият състав на правото да се извърши прихващане по чл. 103, ал. 1 ЗЗД включва: съществуването на две действителни вземания/ задължения/; вземанията да са насрещни; двете вземания да имат за предмет пари или еднородни и заместими вещи; вземането на страната, която прихваща / активното вземане/ да е изискуемо и ликвидно. Ликвидно е вземането, по което няма спор между страните по материалното правоотношение, както и установеното с влязло в сила съдебно решение вземане. С решение № 148 от 29.10.2009 г., по т. дело № 79/2009 г. на ВКС, II т. о. в тълкувателната част на мотивите е прието, че правният ефект при съдебното прихващане настъпва с влизане в сила на съдебното решение, с което се установява съществуването на насрещно вземане, неговата изискуемост и ликвидност. С влизане в сила на решението спорното, неликвидно насрещно вземане става ликвидно. Настоящият съдебен състав споделя цитираната съдебна практика за предпоставките за съдебно прихващане на две насрещни вземания. Предвид разясненията в съдебната практика, ВКС, ТК, състав на първо отделение приема, че е възможно да се извърши съдебно прихващане на пасивното вземане с насрещно активно вземане, което е погасено по давност, ако преди изтичането на давностния срок за активното вземане са били налице предпоставките за извънсъдебното прихващане по чл. 103, ал. 1 ЗЗД. В хипотезата на съдебно прихващане с неликвидни насрещни вземания / или едно от тях/, правният ефект на съдебното прихващане настъпва с влизане в сила на съдебното решение и занапред, което е отговор на поставения въпрос. С оглед на даденото тълкуване за предпоставките за съдебно прихващане на две насрещни вземания, от които активното вземане не е ликвидно към момента на въвеждането му в процеса за прихващане и моментът, в който спорното вземане става ликвидно, обжалваното решение е правилно и ще следва да бъде оставено в сила. Настоящият състав на ВКС взе предвид, че извършената съдебна компенсация по решение № 113, постановено по гр. дело № 1274/2013 г. на ВКС, ГК, II гр. д. е с вземане, установено по основание и размер с влязло в сила съдебно решение по уважен насрещен иск. Софийският апелативен съд не е допуснал нарушение на чл. 103, ал. 2 ЗЗД, като не е извършил прихващане на вземането на ответника с това на ищеца по делото до размера на по-малкото от тях. Установеното за доказано вземане на [фирма] за неустойка по т. 85 на договора за забава на изпълнението, при направено възражение за погасяването му по давност, не е могло да бъде прихванато със насрещното вземане на ищеца, поради липсата на посочените в закона / чл. 103, ал. 1 ЗЗД/ предпоставки. Вземането на възложителя по договора, към момента на въвеждането му в процеса за прихващане с вземането на ищеца, е било спорно. Според цитираната задължителната съдебна практика, която се споделя от настоящия състав на ВКС, съдебното прихващане настъпва след като влезе в сила решението, с което се установяват насрещните вземания и тяхната изискуемост, така че им се предава занапред качеството на ликвидност. Към момента на изтичане на давността за вземането на ответника - касатор / 22.11.2010 г. / прихващане не е могло да се извърши, тъй като вземането му не е било ликвидно. С оглед на изхода от касационното обжалване на ответника ще следва да се присъдят разноски, документирани с договор за правна помощ от 17.08.2015 г. в размер на 3750 лв. Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение