Решение № 8807 от 24.9.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4429/2025 г.

Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. Ч. гражданин на Република Турция, чрез адв. И. Иванов, срещу решение 7898/07.03.2025 г., постановено по адм. дело 12718/2024 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата на касационния жалбоподател срещу отказ за издаване на виза тип Д от 21.10.2024г., постановено по заявление 24007636. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение поради постановяването му в противоречие с материалния закон и необосноваността му - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съдебното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постанови друго по съществото на спора, с което да се отмени като незаконосъобразен обжалвания административен акт. Претендира разноски. Ответникът - съветник-консул в Генералното консулство на Република България в гр. Одрин не взима становище по касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура представя мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение на АССГ е отхвърлена жалбата на А. Ч., гражданин на Република Турция срещу отказ за издаване на виза "Д" по заявление на лицето от 25.07.2024 г., постановен от съветник консул на генералното консулство на Република България в гр. Одрин, Турция. За да постанови този резултат, съдът е приел, че атакуваният отказ е законосъобразен, издаден е от компетентен орган, в съответствие с материалноправната норма на чл. 10, ал. 1, т. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) и с целта на закона. Решаващият съд е констатирал, че при разглеждане на делото е приложено становище на Държавна агенция Национална сигурност (ДАНС) с рег. ТЩ31-900/27.08.2024г. да бъде отказано издаването на виза или влизането в страната, защото с действията си чужденецът е поставил или може да постави в опасност сигурността на българската държава и за когото има данни, че действа против националната сигурност. По отношение на лицето има приложена принудителни административни мерки с наложена забрана да влиза в страната от 1997г. до 2004г. и е експулсиран от страната със заповед 436/1997г. на директора на РДВР-Разград. През 2000г. и 2003г. чужденецът е бил задържан от органите на МВР в градовете Хасково и Плевен. Осъждан е за умишлено престъпление и е изтърпял присъда в затвор в гр. [населено място] за незаконен трафик на хора за периода от 20.04.2017г. до 11.07.2019г. А. Ч. е арестуван на 20.04.2017г. в Румъния и на 15.06.2017г. е екстрадиран за Албания на основание влязло в сила решение 3160/16.12.2014г. на съда в Тирана, за влязла в сила присъда във връзка с подправяне на документи за самоличност, паспорт или виза и подпомагане за незаконно преминаване на границата от чужденци. В НШИС-МВР от 09.09.2019г. за А. Ч. е налична информация, че е обявен за международно издирване , заложен от Румъния с причина чл.34- лице издирвано за участие в наказателно производство . Съдът е приел, че за наличието на основанието за отказ като материална предпоставка по чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ е достатъчно да се направи предположението, че има вероятност за опасност за сигурността на страната. Посочената хипотеза е реализирана и не е накърнено правото на лицето от непосочването на конкретното предложение, тъй като в случая е констатирано, че чужденецът е участвал в дейности по трафик на хора и подправяне на документи за самоличност, паспорт или виза и подпомагане за незаконно преминаване на границата от чужденци. Установените факти са относими към предпоставката на чл.10, ал.1, т.1 от ЗЧРБ- лицето е поставило или може да постави в опасност сигурността на българската държава, особено на фона на наличната обществено-политическа обстановка във връзка с миграционния поток. Приел е за неоснователни твърденията за нарушено право на семеен живот във връзка с чл. 8 от КЗПЧОС, тъй като жалбоподателят сам се е поставил в състояние да се възприема като субект, застрашаващ националната ни сигурност със съзнателните си действия по трафик на хора и подпомагане за незаконно преминаване на границата от чужденци, което не следва да се допуска. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. В касационната жалба отново се релевират оплакванията, поддържани в хода на производството, проведено пред първата инстанция. Настоящият състав намира, че в мотивите на обжалваното решение е даден обоснован отговор за неоснователността за допуснати нарушения на административно- производствените правила и на материалния закон от решаващия орган при издаването на акта. Настоящият състав намира за уместно да препрати към изложените мотиви в атакуваното съдебно решение, предвид правилото на чл. 221, ал. 2 изр. 2 от АПК. Съгласно чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ един от видовете издавани визи са тези за дългосрочно пребиваване (виза вид "D"). Обжалваният в първоинстанционното производство отказ е постановен по повод искане за издаване на такъв вид виза, която съгласно чл. 18 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген от 14.06.1985 г. е национална виза и се издава от държавата-членка, съгласно нейното законодателство. В националното ни законодателство тази процедура е регламентирана в Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България (ППЗЧРБ) и Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим, а основанията за отказ са посочени в чл. 10, ал. 1, т. 1 - т. 25 от ЗЧРБ. Обжалваният пред АССГ отказ за издаване на виза е издаден на 21.10.2024 г. В чл. 10а, ал. 1 от ЗЧРБ е предвидено, че отказите за издаване на виза могат да се обжалват по реда на АПК относно тяхната законосъобразност. Съгласно ал. 4 от същата разпоредба, отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКЗПЧОС. В жалбата на А. Ч. се навеждат доводи именно за нарушение на чл. 8 от ЕКЗПЧОС. Видно от доказателствата по делото, А. Ч. е заявител на виза за дългосрочно пребиваване в Република България вид "D", като в жалбата си твърди, че е женен за М. Н. М. - българска гражданка, както и че имат дете- А. А. Ч., родено в гр. Търговище. Основателно съдът е посочил, че предвид правомощията на ДАНС съгласно чл. 4, ал.1, т.14, чл. 41, ал. 1, т.2 от ЗДАНС, в нейна изключителна компетентност е установяването на обстоятелствата, свързани със заплаха за националната сигурност. В настоящата хипотеза, в изпълнение на законовите си правомощия ДАНС е предоставила отрицателно становище (рег. ТЩ31-900/27.08.2024г.), в което са посочени обстоятелствата, налагащи извод, че за жалбоподателя са налице сериозни основания да се предполага, че представлява опасност за националната сигурност на Република България. Неоснователно е оплакването за нарушение на чл. 8, § 1 от ЕКПЧ. Правото на зачитане на личния и семейния живот не е абсолютно, доколкото чл. 8, § 2 от ЕКПЧ предвижда възможност за намеса на държавата в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществена сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Чужденецът не установява интеграцията си в страната ни, а същевременно не доказва, че са налице пречки за осъществяване на семеен живот извън България. Следва да се посочи, че е спазен принципа за пропорционалност по чл. 27, § 2 от Директивата 2004/38/ЕО мерките трябва да се основават изключително на личното поведение на лицето, което да представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха за някои от основаните интереси на обществото. С оглед установените релевантни за спора факти и след като административният орган е установил наличието на обстоятелства, които са обосновали посочените в административния акт правни основания, първоинстанционният съд обосновано е счел, че оспореният административен акт е законосъобразен на всички основания по чл. 146 АПК и при липса на релевираните касационни основания, оспореното решение следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, разноски за настоящото касационно производство на жалбоподателя не следва да се присъждат. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение