Решение № 317 от 13.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 117/2013 г.

Решение № 317 от 13.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 117/2013 г., III о., докладчик съдията Албена Радославова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Сейфолах Мирфендерски, гражданин на Иран, против решение № 6093 от 13.11.2012 г., постановено по адм. дело № 8560/2012 г. по описа на Административен съд София град. Касаторът твърди неправилност на обжалваното съдебно решение поради постановяването му в противоречие с материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съда да отмени съдебното решение и акта на председателя на Държавна агенция за бежанците и да върне делото във вид на преписка на административния орган за ново произнасяне. Редовно призован за датата на съдебно заседание Сейфолах Мирфендерски се явява лично и с адв. Даскалова, която поддържа жалбата и твърди неправилност на съдебното решение по съображения, подробно развити в писмени бележки. Ответникът, председателят на ДАБ, редовно призован, не се явява, не се представлява и не депозира писмено становище по съществото на спора. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, трето отделение в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното решение съдът в производство по чл. 87 от Закона за убежището и бежанците е отхвърлил жалбата на Сейфолах Мирфендерски срещу решение № 561/27.07.2012 г. на председателя на ДАБ при МС, с което му е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. За да постанови акта си, съдът е приел, че решението на председателя на ДАБ е правилно, тъй като не страда от нито един от пороците по чл. 146 от АПК. За да отхвърли жалбата на Мирфендерски срещу решението на органа на ДАБ, съдът се е мотивирал с бежанската история на чужденеца при проведените задължителни няколко интервюта относно причините за нежеланието му да се завърне в родината си и обстоятелствата, изложени от него за наличието на реална опасност за живота му. Съдът, анализирайки понятието "преследване", възможните форми на това преследване и основанията за такова, е развил съображения за това, че по отношение на Сейфолах Мирфендерски не се установява наличието на материалноправните предпоставки на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ - по отношение на същия не се доказва наличие на преследване или основателен страх от преследване поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическото му мнение и/или убеждение, поради което липсват законови основания на същия да бъде предоставен статут на бежанец. Съдът е разгледал и материалноправните основания за предоставяне на чужденеца на хуманитарен статут, като, изхождайки отново от бежанската му история и актуалните данни за обществено-политическата обстановка в Иран към датата на постановяване на административния акт, е приел, че не са налице и материалноправните предпоставки по чл. 9 от ЗУБ за предоставяне на Мирфендерски на хуманитарен статут - липсват данни чужденецът да е изложен на реална опасност от тежки посегателства в трите й проявни форми по чл. 9, ал. 1, т. 1-3 от ЗУБ. Съдът е приел, че в административния си акт председателят на ДАБ се е произнесъл и по отношение приложението на принципа "non refoulment., обсъждайки актуалната обстановка в Иран с оглед основанията по чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ, с което е изпълнил задължителните указания на ВАС при връщане на преписката за повторно произнасяне. Съдът е приел, че, дори да са налице основанията по чл. 4, ал. 3 от ЗУБ, същите не следва да се приложат в случая по силата на изричната разпоредба на чл. 4, ал. 4 от ЗУБ, съгласно която от правата по ал. 3 не може да се ползва чужденец, търсещ закрила, за когото има основание да се смята, че представлява заплаха за националната сигурност. За да приложи разпоредбата на чл. 4, ал. 4 от ЗУБ, съдът се е позовал на становище от ДАНС, в което е изразено несъгласие на Сейфолах Мирфендерски да бъде предоставен статут по ЗУБ поради наличие на данни, че същият съставлява заплаха за националната сигурност. Настоящият състав на Върховния административен съд, III-то отделение споделя изцяло фактическите и правни изводи на АС- София град. Правилно АССГ, изхождайки от събраните по делото писмени доказателства, подробно анализирани от него, е приел, че не са налице фактическите основания за предоставяне статут на бежанец на молителя, изчерпателно изброени в чл. 8, ал. 1 от ЗУБ - изнесените от Мирфендерски факти са взаимно противоречиви, поради което не се ползват с нужната степен на достоверност и не обосновават основателен страх от преследване поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради неговото политическо мнение и/или убеждение, които да мотивират нежеланието му да се завърне в държавата си по произход. Обосновани са изводите на АССГ и за това, че не са налице материалните предпоставки за уважаване молбата на Мирфендерски за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. Правилно съдът, предвид данните, съдържащи се в интервютата на молителя, е приел, че липсват доказателства същият да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне, тежки и лични заплахи срещу живота и личността му като гражданско лице в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Съдът е разгледал подробно данните от последните официални справки и е мотивирал решението си именно с нюансите на установеното в тях актуално положение в Иран на фона на това, описано в предходните официални справки. На база тези данни съдът обосновано е приел, че в Иран към настоящия момент липсват основания да се приеме, че е налице състояние на вътрешен или международен въоръжен конфликт по смисъла на тези понятия, възприети в решение на Съда на ЕС от 17.02.2009 г. по дело C-465/07 по тълкуването и прилагането на чл. 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, във връзка с чл. 2, буква д) от същата директива. Съгласно това решение съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. От последните данни за ситуацията в Иран не може да се направи категоричен извод за наличие на вътрешен въоръжен конфликт по смисъла на чл. 9 от ЗУБ. Установената липса на ситуация на вътрешен въоръжен конфликт в Иран сочи на неприложимост на разрешенията, дадени в решение С-465/2007 г. на СЕС по тълкуването на чл. 15, б. "в" от Директива 2004/1983 ЕО, които се преценяват във връзка с прилагане единствено на нормата на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Неоснователни са развитите в касационната жалба оплаквания за неправилност на съдебното решение поради неотчитане на обстоятелството, че обжалваният пред него административен акт не бил съобразен със задължителните указания на ВАС за преценка приложението на принципа non refoulment, прогласен в чл. 4, ал. 3 от ЗУБ и чл. 19, ал. 2 от Хартата за основните права на Европейския съюз. Според касатора съдебното решение било неправилно и поради обстоятелството, че административният акт бил постановен при съществено нарушение на административнопроизводствените правила - на база стара справка от ДАНС - обстоятелство, неотчетено от съда при проверка законосъобразността на акта. Правилно съдът е заключил, че в мотивите на административния акт се съдържат доводи защо административният орган е приел неприложимост на принципа non refoulment. Тези доводи се съдържат както при мотивите защо липсват основания за предоставяне на статут на бежанец по чл. 8 от ЗУБ на основание принадлежност към определена религия, така и при мотивите защо не са налице основания за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1-3 от ЗУБ, така и при обсъждане на достоверността на доказателствата за промяна религията на чужденеца от мюсюлманин (атеист) в християнин, анализирани паралелно с отношението на официалните власти в Иран към подобна промяна, настъпила в чужбина и недостигнала до знанието на властта. Правилно както административният орган в решението си, така и административният съд в съдебния си акт са се позовали на разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от Конвенцията за статут на бежанците от 1951 г., съответно - на чл. 4, ал. 4 от ЗУБ, съгласно които чужденец, за който са налице условията за забрана за връщане, не може да се ползва от това право, ако са налице данни, че същият съставлява заплаха за националната сигурност на държавата, от която търси закрила. Основателно и председателят на ДАБ, и АССГ са се позовали на становището на ДАНС от 2010 г., съгласно което Мирфендерски съставлява опасност за националната сигурност Подобен документ с подобна информация, макар издаден две години преди административния акт, не се нуждае от актуализация и позоваването на него не съставлява съществено нарушение на административнопроизводствените или съдопроизводствените правила. Неоснователно е и позоваването от страна на касатора на разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Хартата за основните права на Европейския съюз. Съгласно чл. 51 от Хартата същата се прилага само при правоотношения, регулирани от правните норми на общностното право или по отношение на европейски граждани, какъвто не е конкретният случай. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд София град е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2,предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,