Решение № 5058 от 27.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6384/2015 г.

Решение № 5058 от 27.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6384/2015 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 28/24.04.2015 г., постановено по административно дело № 9 по описа за 2015 г., Административен съд - К. е: 1) отменил решение № РПО-1/12.01.2015 г. на директора на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) - К. и потвърденото с него разпореждане № ПР 768/18.11.2014 г. издадено от ръководителя на "ПО" /пенсионното осигуряване/ при ТП на НОИ - К., с което на Т. С. Б. е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по § 4, ал. 1 от ПЗР (преходните и заключителните разпоредби) на КСО; 2) разпоредил връщане на преписката на ръководителя на "Пенсионно осигуряване" към ТП на НОИ - К. за ново произнасяне при спазване на дадените със съдебното решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона; 3) осъдил ТП на НОИ - К. да заплати на Т. С. Б. от гр. К. разноски по делото в размер на 300 лв. Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от директора на ТП на НОИ - К.. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост, се иска отмяна на съдебното решение и потвърждаване на решение № РПО-1/12.01.2015 г. на директора на ТП на НОИ - К.. Ответникът по касация Т. С. Б. от гр. К., чрез процесуалния му представител адв. Милушева в писмен отговор /наименуван от подателя му "молба-становище"/ излага съображения за неоснователност на касационната жалба и моли оспореното с нея съдебно решение да се остави в сила, като претендира и присъждане на деловодните разноски, направени за касационното производство. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на атакуваното с нея съдебно решение. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество по реда на чл. 218 от АПК, касационната жалба е неоснователна. Съдебното решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касатора пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК. Решението на Административен съд - К., с което жалбата до него е уважена като основателна, е постановено при правилно прилагане на закона. Първоинстанционният съд е събрал и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил всички факти от значение за спорното право, и е извел обосновани изводи, които се възприемат изцяло от настоящата инстанция. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, и е отговорено на всички относими инвокирани възражения. Необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не били допуснати в конкретния случай. Спорният въпрос по първоинстанционното дело е бил от каква категория труд е положеният такъв от Т. С. Б. на длъжност "инвеститор" /инвеститорски контрол и ръководител СМР/, положен в "А. инструмент" АД през периода 9.02.1987 г. - 10.09.1991 г. и на длъжност "строителен работник" през периода 24.09.1992 г. - 27.10.1992 г., общо 4 години, 8 месеца и 4 дни. Основание за отказа на пенсионния орган да отпусне на Т. С. Б. лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по условията на § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО, е че същият не отговаря на изискването да има най-малко 15 години осигурителен стаж от втора категория труд. Решаващо в случая се явява незачитането от органа на положения от Т. Б. труд на длъжността "инвеститор" през периода от 9.02.1987 г. до 10.09.1991 г. и на длъжност "строителен работник" през периода от 24.09.1992 г. до 27.10.1992 г., като такъв от втора категория, и категоризирането му от трета категория. Това извод на компетентната администрация е материално незаконосъобразен: ръководителят на пенсионното осигуряване и директорът на ТП на НОИ неправилно са тълкували и приложили закона вследствие на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила в хода на административното производство, довело до неправилни материалноправни изводи относно категорията труд, положен от Бъчваров, а оттам и за липсата на предпоставките на § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. При постановяване на административните актове органите на НОИ не са положили в достатъчна степен нужните усилия за изясняване на релевантните обстоятелства относно категорията труд, положен от Бъчваров на процесните длъжности и не са изследвали в пълнота приложимите материалноправни норми, относими към спорния административен въпрос, с оглед специфичните условия на труда, положен от него в "А. инструмент" АД. Съдът подробно е обсъдил доказателствата по делото, вкл. изплащателни ведомости, трудовата книжка, показанията на свидетеля, на база на което обосновано е приел, че за процесните периоди положеният от Бъчваров труд на длъжността "инвеститор" и длъжност "строителен работник" попада в обхвата на т. 66и от Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране (ПКТП) - отменен. В това отношение съдът е съобразил и разпоредбата на чл. 16, ал. 2, т. 2 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж. Съгласно чл. 40, ал. 1 от НПОС осигурителният стаж се установява с данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 КСО с трудови, служебни, осигурителни книжки и с документ по утвърден образец. Приложените по делото доказателства по отношение на спорните периоди установяват, че жалбоподателят е заемал длъжности -"инвеститор" /инвеститорски контрол и ръководител СМР/ и "строителен работник", които могат да бъдат квалифицирани като такива заемани от инженерно-технически работници до началник на строителен обект включително. Правилно първоинстанционният съд е приел, че с разпоредбата на т. 66и от раздел четвърти на Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране (отм.), действаща до 31.12.1999 г., е създаден преференциален режим за пенсиониране на работещите в посочените в текста отрасли и дейности. В цитираната норма е предвидено работещите в тях да се пенсионират при трудов стаж, положен в тези отрасли и дейности, 25 години за мъжете и 20 години за жените, и възраст 57 години за мъжете и 52 години за жените. Видно от разпоредбата на т. 66и от ПКТП (отм.), не е предвидено изрично изискване трудът да е полаган непосредствено в строителството, поради което оспорването на този извод в касационната жалба е неоснователно. Следва да бъде отбелязано, че разпоредбата на т. 66и гласи "работещи, които се пенсионират при трудов стаж, положен в тези отрасли и дейности ...." или, работата на строителен обект може и да не е в отрасъл строителство, има се предвид дейността като такава, осъществяваните от лицето трудови функции, свързани с тези условия и тежестта на труда. По делото е доказано, че жалбоподателят е заемал съответните длъжности в спорните периоди, като е организирал, изпълнявал и контролирал строителни дейности непосредствено и на строителни обекти със същата интензивност, вредности и тежести, каквито са налице в отрасъл строителство. Настоящата инстанция споделя извода на първоинстанционния съд, че трудът на Бъчваров през спорния период следва да бъде зачетен като втора категория. В процесният казус по отношение на Т. Б. са налични кумулативните предпоставки по § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО във връзка с чл. 68 от КСО за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, защото към релевантния момент той има отработени над изискуемите 15 години труд при условията на втора категория (16 години, 1 месец и 8 дни), има навършени 61 години, 8 месеца и 18 дни (повече от изискуемите 57 години и 8 месеца ), сборът от осигурителния стаж и възрастта надхвърля 100 (има над 106). Изложеното налага извод, че отричайки на Бъчваров правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст по § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО, ръководителят на пенсионното осигуряване при съществено нарушение на административно-производствените правила е издал разпореждане, противоречащо на материалния закон и неговата цел, а като е отхвърлил жалбата срещу този отказ, директора на ТП на НОИ - К. е постановил материално незаконосъобразен контролен акт. Предвид тези съображения Върховният административен съд намира, че като е уважил подадената до него жалба, отменяйки незаконосъобразните административни актове и връщайки преписката на администрацията за ново произнасяне с конкретни указания по тълкуването и прилагането на закона, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставен в сила. При този изход на спора искането на ответника по касация за присъждане на сторените деловодни разноски за производството пред настоящата инстанция се явява основателно. Отговорността за разноски е гражданско облигационно отношение, произтичащо от процесуалния закон и уредено в него, като съдът в хипотезата на отхвърлена касационна жалба присъжда адвокатско възнаграждение, платимо от юридическото лице, в чиято структура се намира едноличния административен орган, оспорил първоинстанционното съдебно решение и издал отменения административен акт. На основание чл. 143 във връзка с чл. 228 от АПК касаторът следва да бъде осъден да заплати такива на Т. Б. в размер от 300 лв., установени по представения договор за правна защита и съдействие като сума на изплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция. Възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК не е заявено от касатора. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,