Решение № 7655 от 16.06.2017 г. на ВАС по адм. д. № 525/2017 г.

Решение № 7655 от 16.06.2017 г. на ВАС по адм. д. № 525/2017 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба от "А. Т. 2007" ЕООД, гр. С., чрез процесуален представител, срещу Решение № 7294 от 22.11.2016 г., постановено по адм. дело № 12387/2015 г. по описа на Административен съд - С. град, с което е отхвърлена жалбата му срещу Ревизионен акт /РА/ № Р-22002314003078-091-001/13.08.2015 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - С., потвърден в обжалваната част с Решение № 1627/28.10.2015 г. на Директора на Дирекция "ОДОП"- С. при ЦУ на НАП. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че решаващият състав не е обсъдил релевантните факти и обстоятелства, в резултат на което е формирал немотивирани правни изводи. Сочи, че неустановеността на кадровата и техническа обезпеченост на доставчиците е ирелевантна за възникването и упражняването на претендираното данъчно предимство. Намира, че в своята съвкупност представените доказателства установяват реалното извършване на спорните доставки. В подкрепа на тезата си излага подробни доводи в жалбата и претендира отмяна на съдебното решение, отмяна на РА и присъждане на осъществените разноски. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "ОДОП"- С., чрез процесуален представител, оспорва нейната основателност и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение, след като взе предвид заявените касационни основания, за де се произнесе, съобрази следното: Предмет на съдебен контрол пред Административен съд - С. град е обосноваността и законосъобразността на Ревизионен акт /РА/ № Р-22002314003078-091-001/13.08.2015 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - С., в частта, потвърдена с Решение № 1627/28.10.2015 г. на Директора на Дирекция "ОДОП"- С. при ЦУ на НАП, с която на "Алекс транс 2007" ЕООД е отказано признаване на право на приспадане на данъчен кредит в общ размер от 134 261.73 лв. и са начислени лихви за забава в размер на 45 484. 71 лв. За да достигне до извод за неоснователност на оспорването първоинстанционният съд е приел следното от фактическа и правна страна: В хода на ревизионното производство е установено, че ревизираното лице е упражнило право на приспадане на данъчен кредит по фактури, издадени от "Е. Д. М. стандарт" ЕООД, "Е. С." ЕООД, "Д. М. Инвест" ЕООД, ЕТ "Л. Ш.", "Ж. К." ЕООД, "Билдинг откровение" ЕООД, "Д. К." ЕООД, "Санчиз експорт" ЕООД, "С. К." ЕООД, "Васиморт" ЕООД, " Марти - НК" ЕООД, "М. Р." ЕООД, "Ралитекс ЕН" ЕООД, "И. С." ЕООД, " Данел 61" ЕООД, "Кет 017" ЕООД, " А. И." ЕООД, "Рик Л Груп" ЕООД, "Е. Е." ЕООД, "Металстрой БГ" ЕООД и "Бизнесинфоконсулт" ЕООД, с предмет на доставките- товаро-разтоварни услуги, транспортни услуги, "продажба", "услуга" и "гуми". След анализ на събраните доказателства органите по приходите са приели, че те не установяват реалното извършване на спорните доставки, с оглед на което и на основание чл. 70, ал. 5 ЗДДС са отказали признаване на правото на приспадане на данъчен кредит за тях. Първоинстанционният съд е възприел крайния извод на ревизиращите, отчитайки, че за извършването на процесните доставки не са представени никакви относими доказателства. Счел е, че при наличието само на фактури, отразени в СД и ДП не би могло да се приеме, че услугите са действително извършени от издателите на фактурите, респективно - че стоките са получени от ревизираното дружество. Съобразил е още, че при липсата на приемо- предавателни протоколи и други съпътстващи доставките документи, редовното осчетоводяване на фактурите не установява действителното осъществяване на доставките. Преценил е, че този извод не се опровергава от представения договор за превоз от 01.09.2010 г., сключен с "Д. М. Инвест" ЕООД, тъй като не е установен предметът на транспорта, използваните превозни средства за извършване на услугите, къде са осъществени те, нито техническата и кадрова обезпеченост на доставчика. В обобщение е приел, че след като спорните доставки не са реално извършени, то за ревизираното лице не е възникнало право на приспадане на данъчен кредит за тях. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни е тезата на касатора за допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения при обсъждане на събраните доказателства. При липсата на представени документи, съпътстващи спорните доставки, решаващият състав изрично е обсъдил единственото относимо доказателство към фактурите, издадени от "Д. М. Инвест" ЕООД, като обосновано е приел, че то не установява извършването на транспортните услуги от издателя на фактурите, нито приемането на резултата от тях от получателя. Несподелим е доводът, че за възникването и упражняването на правото на приспадане на данъчен кредит е достатъчно получателят да притежава качеството на данъчнозадължено лице и данъчен документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС. Наред с това следва да е установено реално получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС, както и последващото им използване за целите на извършваните от получателя облагаеми доставки. Визираните норми транспонират разпоредбите на Директива 2006/112/ ЕО, при тълкуването на които СЕС многократно е подчертавал, че за възникването и признаването на правото на данъчен кредит е необходимо да се установи действителното извършване на доставките, по които то се претендира. В Решението от 18 юли 2013 г. по дело С-78/12, "Евита-К" ЕООД, Съдът уточнява, че "Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкува в смисъл, че във връзка с упражняването на правото на приспадане на данъка върху добавената стойност понятието "доставка на стоки" по смисъла на тази директива и доказването на действителното осъществяване на такава доставка не са свързани с формата на придобиване на право на собственост върху съответните стоки. Доставката на стоки по чл. 14, § 1 от Директива 2006/112 не се отнася до прехвърлянето на собственост в предвидените от приложимото национално право форми, а включва всяка сделка по прехвърляне на материална вещ от определено лице, което овластява друго лице да се разпорежда фактически с нея като собственик (така и Решение от 8 февруари 1990 г. по дело Shipping and F. E. S., C-320/88, точка 7, Решение от 14 юли 2005 г. по дело B. A. T. и N. S., C-435/03, т. 35 и C-237/09, точка 24). Във всеки отделен случай националният съд следва да определя в зависимост от фактите по делото дали е налице прехвърляне на правото на разпореждане със съответната вещ като собственик или на резултата от услугата. В съответствие с цитираните тълкувания на СЕС първоинстанционният съд е изложил конкретни мотиви, обосновали извода му, че спорните доставки не са действително извършени. Същият не е формиран само въз основа на неустановеността на кадровата и техническа обезпеченост на доставчиците, а е съобразен с липсата на доказателства за предаването на резултата от услугите, респективно - за предаването на фактическата власт върху стоките от доставчиците на получателя. В допълнение следва да се посочи, че спрямо фактурите, с вписан предмет на доставката - "услуги", и " продажба" не е налице и условието по чл. 71, т. 1 ЗДДС за упражняване на правото на приспадане. Визираната разпоредба транспонира нормата на чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО, която изрично сочи, че притежаването на фактура, съставена в съответствие с чл. 220 - 236, е условие за упражняване на правото на приспадане. Това е изрично подчертано от СЕС и в Решението по дело С-271/2012, постановено при сходен фактически състав, в който белгийската данъчна администрация е отказала право на приспадане с мотива, че разглежданите в главното производство фактури не са достатъчно точни и пълни /т. 32/. В по-голямата част от тях е посочена обща сума, без конкретизация на единичната цена и броя на отработените часове на членовете на персонала на дружествата, доставчици на услугите. В този контекст СЕС разяснява, че по смисъла на чл. 22, § 3, буква в) държавите членки имат право да определят критериите, по които даден документ може да бъде считан за фактура. Освен това чл. 22, § 8 позволява на държавите членки да налагат други задължения, които сметнат за необходими за правилното събиране на данъка и за предотвратяване на данъчните измами. Etat belge е използвала възможността, предвидена в чл. 22, § 8 от Шеста директива, тъй като съгласно чл. 5, § 1, шеста алинея от Кралски указ № 1 фактурата трябва да съдържа информацията, необходима за определяне на сделката, и ставката на дължимия данък, по-специално обичайното название на доставените стоки и услуги, тяхното количество и предмет. В резултат на това СЕС посочва, че разпоредбите на Шеста директива трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, по силата на която правото на приспадане на ДДС може да се откаже на данъчнозадължени лица, получатели на услуги, които разполагат с непълни фактури, дори ако в допълнение към последните след приемането на решението за отказ е предоставена информация с цел да се докаже действителното извършване, естеството и стойността на фактурираните сделки. В съответствие с визираното тълкуване цитираната разпоредба на чл. 71, т. 1 ЗДДС предвижда, че едно от условията за упражняване на правото на приспадане е наличието на данъчен документ, отговарящ на изискванията на чл. 114 и 115 от ЗДДС. В случая във фактурите с предмет на доставките: "услуги" и " продажба" вписаната формулировка не позволява да се определи конкретната услуга и нейното количество, респективно - конкретната стока. Тъй като тези фактури не съдържат задължителен реквизит по чл. 114, ал. 1, т. 9 от ЗДДС, то те не могат да се квалифицират като данъчни документи по смисъла на чл. 71, т. 1 ЗДДС. При липсата на едно от кумулативно изискуемите се условия за упражняване на правото на данъчен кредит по тези фактури, наред с неустановеността на реалното извършване на всички спорни доставки, следва да се приеме, че с РА законосъобразно е отказано признаване на претендираното данъчно предимство. Достигайки до същия краен извод и отхвърляйки жалбата срещу РА, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и направеното искане, в полза на ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, възлизащо на сумата от 4 327.47 лв. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение