Решение № 4533 от 24.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3561/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" ("ОДОП") – София при ЦУ на НАП, подадена чрез пълномощник, срещу Решение № 359/05.01.2026г., постановено по адм. дело № 6862/2025г. по описа на Административен съд София - град, с което по жалба на Д. П. Ш. е прогласена нищожността на Ревизионен акт (РА) № Р-22221724000688-091-001/26.02.2025г., поправен с ревизионен акт за поправка /РАПРА/ № П-22221725039552-003-001/04.03.2025г., издаден от органи по проходите при ТД на НАП София, потвърден с Решение № 512/22.05.2025г. на Директора на Дирекция "ОДОП" – София при ЦУ на НАП. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че ревизиращият орган е бил в трайна невъзможност да изпълнява служебните си задължения по смисъла на чл. 7, ал. 3 ДОПК, за което представя доказателства пред касационната инстанция, тъй като такива не са били изискани от първоинстанционния съд. Счита, че решението за изземване на преписката е издадено от орган, разполагащ с това правомощие и РА е издаден от орган притежаващ съответната компетенция за това. По подробно изложени доводи се моли за отмяна на решението и връщане на делото за произнасяне по същество на спора от друг съдебен състав. Претендира присъждане на разноски за две съдебни инстанции. Ответникът – Д. П. Ш., чрез процесуален представител в съдебно заседание, оспорва основателността на касационната жалба и моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Претендира присъждане на разноски. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба, направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, и съобрази становищата на страните, намира жалбата за процесуално допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от легитимирана страна и против подлежащ на оспорване съдебен акт, а по съществото й съобрази следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред Административен съд София – град е бил Р-22221724000688-091-001/26.02.2025г., поправен с ревизионен акт за поправка /РАПРА/ № П-22221725039552-003-001/04.03.2025г., издаден от органи по проходите при ТД на НАП София, потвърден с Решение № 512/22.05.2025г. на Директора на Дирекция "ОДОП" – София при ЦУ на НАП, с който на Д. Ш. са установени задължения за данък върху годишната данъчна основа по чл. 17 ЗДДФЛ за 2022г. в размер на 3 521.07лв. главница, ведно с 754.90лв. лихви за забава. За да приеме, че РА е нищожен, като издаден от некомпетентен орган първоинстанционния съд е посочил, че Т. Г. е издал акта, в качеството си на орган възложил ревизията, а ЗВР е издадена от друго лице– П. П.. Прието е, че макар ЗВР да е издадена от П. П. в качеството и на заместник на Т. Г., съгласно Заповед № РД-84-2200-59/30.012024г., на директора на ТД на НАП София, то в мотивите в Предложението не може да се приеме, че Т. Г. е бил възпрепятстван да изпълнява служебните си задължения. Посочено е още, че в т. II на Заповед № РД-01-849/31.10.2022г. на Директора на ТД на НАП София с която Т. Г. е оправомощен с функциите на компетентен орган, в случаите на отсъствието му като негов заместник е определен Х. М.. Съдът е приел, че процесната ЗВР е издадена при грубо нарушение на процесуалните правила, поради противоречие на заместването по т. II Съдът е приел, че ревизионният акт не е издаден от компетентен орган, тъй като не е налице хипотезата на чл. 7, ал. 3 ДОПК за изземване на преписката от В. М., определен за орган, който да извърши ревизията съгласно Заповед за възлагане на ревизия ЗВР № Р-16001623001460-020-001/17.03.2023 г., издадена от Т. П. – Началник на сектор при ТД на НАП – Пловдив, в качеството й на орган, възложил ревизията. Изложени са мотиви, според които отпускът поради болест в хипотеза на временна неработоспособност не съставлява трайна невъзможност за изпълнение на от горната заповед за възлагане на правомощията по чл. 112, ал. 2, т. 1 от ДОПК. Освен това е посочено, че не са налице доказателства за наличието на условия по чл. 7, ал. 3 от ДОПК, което да обоснове изземване на преписката от органа, възложил ревизията – П. Т. и предоставянето и на Т. Г. издал процесния РА. Решението е неправилно. Безспорно се установява, че ревизионното производство е възложено със ЗВР № Р-22221724000688-020-001/05.02.2024г., издадена от П. Т. П., в качеството и на заместник на Т. Г. и двамата оправомощени с функциите на компетентен орган по смисъла на чл. 112, ал. 2, т. 1 от ДОПК, видно от Заповед № РД-01-849/31.10.2022г., на директора на ТД на НАП София. По делото е представена и заповед за заместване № РД-84-2200-59/30.01.2024г., на директора на ТД на НАП София, издадена на основание чл. 84, ал. 2 от ЗДСл., като видно от тази заповед П. П. е определена да замести Т. Г. за периода 01.02.2024г. до 08.02.2024г., в който е издадена и процесната ЗВР. Видно от представеното към заповедта Предложение № 1552-20/30.01.2024г., от дирекция „Контрол“ е, че искането е направено във връзка с ползването на отпуск от Т. Г. т.е. основаната причина за заместването е отсъствието на титуляра, а не както е посочено от първоинстанционния съд - увеличение на организационния обем работа в отдел „Ревизии“ и непрекъснатата нужда от координация между всички екипи в отдела. По силата на чл. 84, ал. 1 и ал. 2 от ЗДСл., при отсъствие на държавен служител изпълнението на служебните задължения се осъществява от непосредствения ръководител или от друг държавен служител от състава на съответната администрация, като заповедта за заместване се издава от органа по назначаването въз основа на искане от непосредствения ръководител. В конкретния случай П. П. е осъществила служебните задължения на отсъстващия Т. Г. като негов заместник, поради отсъствието му предвид ползвания платен годишен отпуск. В тази връзка пред касационната инстанция е представена Заповед № 1006/30.01.2024г. на директора на ТД на НАП София, с която на Т. Г. е разрешено отсъствие за периода 01.02.-08.02.2024г., вкл. Именно във връзка с това отсъствие е издадена и заповед по чл. 84, ал. 2 от ЗДСл., с която П. П. е определена да замества Т. Г.. Това доказателства следва да се цени от настоящата инстанция, тъй като първоинстанционния съд въпреки разпореденото му задължение в чл. 170, ал. 3 от АПК и чл. 171, ал. 5 от ДОПК не е указал на ревизиращия орган, за доказателствената му тежест във връзка с компетентността на органа издал оспорения РА, което е довело и до неправилни изводи. Правилни са обаче изводите на първоинстанционния съд по отношение грубото нарушение допуснато във връзка с т. II от Заповед № РД-01-849/31.10.2022г. на директора на ТД на НАП София, а именно че при отсъствие на Т. Г. той следва да бъде заместен от Х. М.. Неправилно в касационната жалба е посочено, че заповедта няма абсолютно действие, тъй като за да е налице законовоопределено задължение за заместване е необходимо и заповед за заместване издадена на основание чл. 84, ал. 2 от ЗДСл. Този извод не се подкрепя от касационната инстанция, тъй като целта на този вид заповеди е именно да се определят лицата които следва да извършват процесуални действия при отсъствие на титуляра и има задължително действие по отношение именно оправомощаването с заместителни фанкции на точно посочените лица. Издаването на заповед по чл. 84, ал. 2 от ЗДСл. Има последващо действие, като с нея се завършва фактическия състав за заместване, но тя няма самостоятелно значение т.е. и двете заповеди следва да са налице за да се приеме, че е налице редовно оправомощаване на лице да земести съответния титуляр. С оглед на горното и предвид нормата на чл. 119, ал. 2 от ДОПК РА се издава от органа възложил ревизията и ръководителят на последната, като РА е издаден от Т. Г. – орган който не е възложил ревизията, поради липсата на редовно оправомощаване на неговия заместник да изпълнява титулярни функции и Д. Д. – ръководител на ревизията. С оглед изложеното правилно административният съд е приел, че процесният ревизионен акт е нищожен, тъй като един от органите по издаване на РА е некомпетентен предвид чл. 119, ал. 2 от ДОПК, а всяка липса на компетентност води до недействителност на издадения акт. При този изход на спора и направеното искане, в полза на ответника по касация следва да се присъдят осъществените в настоящото производство разноски, възлизащи на сумата 912 евро, заплатено адвокатско възнаграждение /л. 30-33/. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение