Решение № 339 от 8.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1774/2007 г.

Решение № 339 от 8.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1774/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Ани Саралиева Производството е образувано по касационна жалба на В. Г. Г. и Р. А. Г., чрез пълномощника им адв. С. Г., срещу решението от 03.01.2007 г. по гр. д. № 3482/2005 г. на Софийски градски съд, ВК, II-г отд. Изложени са оплаквания за недопустимост на решението в частта за * ид. ч. от процесния имот и за неправилност поради допуснати нарушения по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.) и се иска отмяната му. Ответницата М. Г. К., чрез пълномощника й адв. Л. Ф., и главно встъпилото лице Д. Д. И., чрез пълномощника й адв. В. Д., изразяват становище за неоснователност на жалбата по съображения в писмена защита и претендират разноските за настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на I гражданско отделение, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените отменителни основания и провери обжалваното решение, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в законния срок, срещу подлежащо на касационен контрол решение и е процесуално допустима. С обжалваното решение Софийски градски съд е оставил в сила решението по гр. д. № 8691/2001 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлил предявения от В. Г. Г. и Р. А. срещу М. Г. К. и Д. И. К. положителен установителен иск за признаване правото им на собственост по давностно владение при условията на съпружеска имуществена общност върху недвижим имот, представляващ втория етаж от двуетажната жилищна сграда, находяща се в гр. С., ул. "Баба Вида" № 26, построена в парцел ****Х - 185 кв. 27 по плана на гр. С., м. "Хаджи Димитър"; в частта, с която по иска, предявен по реда на чл. 181 ГПК от главно встъпилото лице Д. Д. И., е признал за установено, че тя е собственик на 1/2 ид. ч. от същия имот; в частта, с която на основание чл. 431, ал. 2 ГПК е отменил нотариален акт № 1* т. II, нот. д. № 292/1986 г., с който В. Г. Г. е признат за собственик по давностно владение на * ид. ч. от имота. Въззивният съд е приел, че наследодателите на В. Г. и М. К. техните родители са били титуляри на правото на собственост върху дворното място и цялата сграда, по отношение на която по приращение съгласно чл. 92 ЗС, при условията на съпружеска имуществена общност, тъй като мястото е закупено и строежът е извършен по време на брака им. След смъртта на майката нейни законни наследници са съпруга й- техния баща и те двамата. След смъртта на баща им те са негови законни наследници. С договор от 07.04.1989 г. с нотариална заверка на подписите М. К. е продала на дъщеря си- главно встъпилото лице Д. И. цялото си наследство, останало от родителите й. Установено е от писмените доказателства - удостоверения и квитанции, че данъкът за целия имот, вкл. и процесния втори етаж е заплащан общо от брата и сестрата, поради което не може да се приеме, че тя се е дезинтересирала от имота и е преустановила владението върху притежаваната от нея ид. част. От гласните доказателства пред двете инстанции е установено, че ищците по първоначалния иск са живели заедно с родителите на втория етаж в периода след 1986 г., докогато В. Г. е отбивал военна служба, следвал 5 години във Варна, работил по разпределение, а по късно и в Либия. След смъртта на баща му през 1988 г. е останал там със семейството си. М. К. винаги е живеела на първия етаж със своето семейство. През 2000 г. В. и Р. Г. поставили метална решетка на вратата, водеща към втория етаж, която се заключвала, като по този начин ограничили достъпа на ответниците до него. Въз основа на събраните в двете инстанции гласни доказателства съдът е приел, че от 1986 г. насам В. и Р. Г. осъществяват фактическа власт върху процесния втори етаж, което е по-скоро форма на доброволно разпределение на ползването между съсобственици. Удостовереното с констативния нотариален акт от 1986 г. право на собственост на В. Г. върху * ид. ч от втория етаж по давностно владение се опровергава от събраните доказателства. Ищците не са доказали настъпила десет години преди предявяването на иска на 10.04.2001 г. промяна в намерението им при упражняваната от тях фактическа власт и отблъскване на владението на съсобственика. Въззивното решение е валидно, допустимо и правилно. Неоснователно е оплакването на касаторите за недопустимост на решението относно 1/2 ид. ч. от процесния имот, защото твърдели в исковата молба, че са собственици на * ид. ч., за която притежавали констативен нотариален акт и за която правото им не се оспорвало, а претендирали за другата * ид. ч., поради което искът за * ид. ч. бил недопустим поради липса на правен интерес. С молбата от 16.05.2001 г. в първата инстанция е уточнен петитума на исковата молба в смисъл ищците да бъдат признати за изключителни собственици на втория етаж на основание давностно владение. А ответниците са оспорили иска изцяло. Неоснователни са и оплакванията за неправилност на решението. Фактът, че от изграждането му вторият етаж е бил обитаван само от В. Г. и неговите родители, а впоследствие и от съпругата му Р. Г., не е достатъчен, за да се направи извод за осъществено владение като основание за придобиване по давност на имота. Нито от това, че 10-годишно давностно владение от М. К. и Д. К. върху * ид. ч. от процесния имот не е доказано, следва че единствени собственици на целия имот са касаторите. Въз основа на установените от събраните в инстанциите по същество факти съдът правилно е приел, че констатацията в нот. акт № 182/1986 г. за придобито от В. Г. право на собственост по давностно владение върху * ид. ч. от имота е опровергана. А след 1986 г. не е отблъснал владението на останалите сънаследници и съсобственици, за да се превърне от държател на техните ид. части във владелец на целия имот. А обитаването на имота от касаторката като негова съпруга обуславя извод, че е упражнявала фактическата власт като държател. Правилно съдът е отхвърлил положителния установителен иск за собственост на касаторите. Неоснователно е и оплакването за неправилност на решението в частта по иска на главно встъпилото лице. Касаторите не са собственици на целия втори етаж нито на ид. част от него на основание давностно владение. Изводът на съда, че този имот е станал собственост по наследство на В. Г. и М. К. при равни права е в съответствие със събраните доказателства и е законосъобразен. С договора от 07.04.1986 г. М. К. е продала цялото си наследство останало от родителите й на Д. И. Тази продажба я легитимира като собственик на * ид. ч. от процесния имот. Неоснователно е позоваването на касаторите на учредено в полза на В. Г. право на строеж с нотариално заверена декларация № 4117/18.06.1958 г. Декларацията по § 189 ППЗПИНМ не учредява право на строеж. По силата на чл. 92 ЗС собственик на построеното става собственика на земята. При действието на ЗПИНМ няма законова разпоредба предвиждаща учредяване право на строеж с нотариално заверена декларация. Това вещно право е могло да се учреди само с нотариален акт съгласно чл. 18 ЗЗД. Възражението на касаторите за нищожност на договора за продажба на наследство като сключен в нарушение на закона - чл. 76 ЗН и чл. 33 ЗС се въвежда за първи път с касационната жалба, което е недопустимо. Независимо от това, то е и неоснователно. В случая се касае за продажба на наследство като съвкупност от права и задължения съгласно чл. 212 ЗЗД, която не попада в хипотезите по чл. 76 ЗН и чл. 33 ЗС. Освен това нарушението на чл. 33 ЗС обуславя право на изкупуване, а не нищожност на продажбата. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото касаторите следва да заплатят направените разноски за настоящата инстанция - адвокатско възнаграждение в размер на 250 лв. на М. К. и в размер на 250 лв. на Д. И. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на I г. о.